— Баща ми. Трябваше да е тук още преди няколко дни.
Изправиха се един до друг и загледаха мътната река. Накрая леля Поул с отвращение изтупа от пепелта завитите си с наметката рамене и заяви:
— Ще сляза долу. Тук е прекалено мръсно.
— Помислих си, че искаш да разговаряме — припомни й Гарион.
— Не смятам, че си готов да ме изслушаш. Ще поизчакаме. — Тя направи няколко крачки и спря. — О, Гарион.
— Да?
— Аз не бих пила от бирата, с която се наливат моряците. След онова, което те накараха да погълнеш в палата, бирата по всяка вероятност ще те накара да се почувстваш зле.
— Ясно — съгласи се младежът с мъничко съжаление. — Добре.
— Това си е твоя работа, разбира се — рече леля Поул, — ала си помислих, че трябва да те осведомя. — Тя се обърна, отвори люка, който водеше към стълбището, и се спусна надолу.
Чувствата на Гарион бяха бурни. Целият ден беше изпълнен с толкова много събития, в ума му се въртяха толкова много объркани образи…
„Тихо“ — обади се гласът в съзнанието му.
„Какво?“
„Опитвам се да чуя нещо. Слушай.“
„Какво да слушам?“
„Ето. Не чуваш ли?“
Съвсем слабо, като че шумът долиташе от много далеч, Гарион долови приглушени, тъпи звуци.
„Какво е това?“
Гласът не отговори, ала амулетът на врата му започна да пулсира в унисон с глухия шум.
Младежът чу зад себе си забързани леки стъпки.
— Гарион! — Обърна се тъкмо навреме, за да попадне в прегръдката на Се’недра.
— Така се тревожех за тебе. Къде изчезна?
— Някакви мъже ме отвлякоха — отговори той и се опита да се измъкне от ръцете й. — После ме заведоха в палата.
— Колко ужасно! — възкликна тя. — Видя ли кралицата?
Гарион кимна, после потрепера при спомена за качулатата змия, която лежеше на дивана, наблюдавайки образа си в огледалото.
— Какво има? — попита момичето.
— Случиха се много неща — отвърна Гарион. — Някои от тях не бяха особено приятни. — Някъде дълбоко в съзнанието му продължаваха да долитат тъпите приглушени звуци.
— Значи те мъчиха? — попита Се’недра с широко отворени очи.
— Не, нямаше нищо подобно.
— Е, какво стана? — настоя принцесата. — Разкажи ми.
Гарион знаеше, че няма да го остави на мира, докато не й обясни всичко, затова описа случилото си колкото се може по-пълно. Докато приказваше, пулсиращият звук непрекъснато се усилваше. Дланта на дясната му ръка започна да изтръпва и той разсеяно я разтри.
— Колко страшно — отбеляза Се’недра, когато разказът му приключи. — Не беше ли ужасен?
— Всъщност не — отговори й Гарион и продължи да разтрива ръката си. — През повечето време ме караха да пия разни неща, главата ми беше замаяна и не чувствах нищо.
— Наистина ли уби Маас? — попита тя. — Просто така? — И момичето щракна с пръсти.
— Не съвсем по този начин — опита се да обясни Гарион. — Трябваше да направя още нещо.
— Значи си знаел, че си вълшебник — заяви принцесата. — Казах ти, че е така, когато се къпахме във вира, помниш ли?
— Но аз не искам да бъда вълшебник — възрази той. — Не съм молил никого да стане така.
— Нито пък аз съм молила някого да бъда принцеса.
— Не е същото. Когато човек е крал или принцеса, той просто си е такъв. Това, че човек е вълшебник, е свързано с постъпките му.
— Наистина не виждам чак толкова голяма разлика — упорито възрази Се’недра.
— Аз мога да направя така, че да се случват разни неща — обясни младежът. — Обикновено ужасни неща.
— И какво от това? — продължи влудяващо тя. — Аз също мога да предизвиквам ужасни неща — поне можех, в Тол Хонет. Една моя дума изпращаше някой слуга на кола, където го налагаха с камшик, можех да пратя някого дори на дръвника на палача. Не съм го правила, разбира се, ала стига да поисках, можех да го направя. Властта е сила, Гарион. Като твоята сила. Резултатите са едни и същи. Не е необходимо да нараняваш хората, ако не желаеш.
— Но това просто се случва понякога. Не защото аз съм пожелал да стане така. — Пулсирането в дланта му се беше превърнало в мъчително усещане, нещо като тъп главобол.
— Тогава трябва да се научиш да го контролираш.
— Приказваш точно като леля Поул.
— Тя се опитва да ти помогне, Гарион — каза принцесата. — Иска да те накара да правиш онова, което в края на краищата ще ти се налага да правиш в бъдеще. Още колко хора ще трябва да изпепелиш, преди да приемеш думите й?
— Не трябваше да казваш това. — Гарион беше дълбоко засегнат.
— Трябваше! — възрази тя. — Смятам че е наложително да споделя мнението си с теб. Ти си щастливец, че не съм ти леля. Нямаше да се примиря с глупостта ти, както прави лейди Поулгара.
— Ти не разбираш — мрачно измърмори Гарион.
— О, разбирам много повече, отколкото си мислиш. Знаеш ли кое е слабото ти място? Ти не желаеш да пораснеш. Искаш да бъдеш винаги момче. Ала въпреки всичко не можеш да останеш малък, никой не може. Независимо от силата, която имаш — независимо от това дали си император, или вълшебник — не можеш да спреш отминаването на годините. Аз осъзнах това много отдавна, ала вероятно съм много по-умна от тебе. — И без никакви обяснения принцесата се надигна на пръсти и го целуна по устните.
Гарион се изчерви и наведе смутено глава.
— Кажи ми — подхвана Се’недра, играейки си с ръкавите на туниката му, — наистина ли кралица Салмисра беше толкова красива, както разправят?
— Най-красивата жена, която съм виждал — отговори Гарион без да мисли.
Принцесата рязко пое дъх и изкрещя:
— Мразя те!
После се завъртя и побягна разплакана да намери леля Поул.
Гарион я проследи с изумен поглед. След това се обърна към реката и мрачно загледа мътната вода и носещата се из въздуха пепел. Изтръпването в дланта му стана непоносимо и той започна да я почесва, а после направо да я дере с нокти.
„Само ще я възпалиш“ — обади се сухият глас в ума му.
„Сърби ме. Не мога да понасям това.“
„Престани да се държиш като пеленаче.“
„Коя е причината да изпитвам подобно нещо?“
„Нима искаш да кажеш, че наистина не знаеш? Значи трябва да научиш много повече неща, отколкото мислех. Постави дясната си ръка върху амулета.“
„Защо?“
„Просто го направи, Гарион.“
Гарион пъхна ръка под туниката и постави парещата си длан върху своя медальон. Точно както ключ попада в ключалката, за която е направен, така и връзката между пулсиращия амулет и ръката му изглеждаше непоклатима. Изтръпването се превърна в така познатия му прилив на сила, пулсирането започна да отеква глухо в ушите му.
„Не прекалено много — предупреди го гласът. — Не се опитвай да пресушиш реката, разбираш ли?“
„Какво става? Какво е всичко това?“
