„Белгарат се опитва да ни намери.“
„Дядо ли? Къде е той?“
„Имай търпение.“
Пулсирането стана по-осезаемо, цялото тяло на Гарион започна да потрепва в унисон с всеки глух удар. Той впи поглед над перилата. Пепелта, която танцуваше и падаше из въздуха — толкова лека, че покриваше с тънък слой дори мътната повърхност на реката — правеше неясни очертанията на всеки предмет, отдалечен на повече от двадесет стъпки. Градът не се виждаше, стенанията и крясъците, долитащи от скритите в мъглата улици, звучаха приглушено. Погледът можеше да различи единствено бавния тласък на течението, което се блъскаше в корпуса на кораба.
Далеч напред в реката нещо се движеше. Не беше голямо, дори изглеждаше съвсем мъничко, просто тъмна сянка, спускаща се като призрак по течението.
Пулсиращите удари станаха още по-силни.
Сянката се промъкна по-наблизо и Гарион успя да различи очертанията на малка лодка. Весло докосна повърхността на водата и до ушите му долетя тих плисък. Мъжът с веслата се обърна и погледна през рамо. Беше Силк. Лицето му беше покрито със сива пепел, малки вадички пот се стичаха по бузите му.
Господин Улф седеше на кърмата на лодката; беше се загърнал с наметката си и беше нахлузил качулката на главата си.
„Добре дошъл, Белгарат“ — поздрави го сухият глас.
„Кой е? — гласът на господин Улф, отекнал в ума на Гарион, звучеше сепнато. — Ти ли си, Белгарион?“
„Не съвсем — отвърна гласът. — Във всеки случай още е рано да се каже така, ала се приближаваме към целта.“
„Чудех се кой ли вдига толкова шум.“
„Понякога той пресилва нещата. Но ще се научи.“
Един от моряците, наобиколили Барак на кърмата, нададе силен крясък и всички се обърнаха да видят малката лодка, която бавно се приближаваше към тях.
Леля Поул се качи на палубата, пристъпи към парапета и извика:
— Закъсня.
— Случи се нещо непредвидено — отговори й възрастният мъж — гласът му бързо прелетя над водата, която ги разделяше. Той свали качулката и изтърси пепелта от наметката си. Гарион забеляза, че лявата ръка на стареца е свита в лакътя и виси пред гърдите му, окачена на мръсна превръзка.
— Какво ти е на ръката? — попита леля Поул.
— Не ми се ще да говоря за това сега. — Грозна драскотина се спускаше по бузата на господин Улф и потъваше в късата му бяла брада. Очите му хвърляха искри от раздразнение.
Усмивката върху покритото с пепел лице на Силк беше хитра и малко злобна. Той потопи веслата във водата още веднъж и сръчно плъзна малката лодка до кораба на Грелдик.
— Просто не мога да си представя, че ще си държиш устата затворена — раздразнено каза господин Улф на дребничкия мъж.
— Бих ли издал нещо, могъщи вълшебнико? — подигравателно попита Силк и малките му очи се разтвориха с престорена невинност.
— Помогни ми да се кача на кораба — каза му Улф. Държеше се като човек, комуто е нанесена смъртна обида.
— Както кажеш, древни Белгарат — отговори Силк, който очевидно полагаше големи усилия да не се разсмее. После подкрепи Улф и старецът тромаво се прекатери през перилата и веднага каза на капитан Грелдик:
— Да се махаме оттук.
— Накъде да поемем, древни? — внимателно попита Грелдик. Очевидно не искаше да увеличи още повече яда на стареца.
Улф се взря в него.
— Срещу течението ли, или надолу по течението? — обясни капитанът, опитвайки се да го омилостиви.
— Срещу течението, разбира се — троснато отвърна Улф.
— Ами аз как мога да зная за това предварително? — подхвърли Грелдик на леля Поул, после ядосано започна да раздава заповеди на моряците.
Изражението на леля Поул представляваше особена смесица от облекчение и любопитство.
— Убедена съм, че разказът ти ще е възхитителен, татко — подхвана тя, когато моряците се заеха да вдигат тежката котва. — Горя от нетърпение да го чуя.
— Можеш да ми спестиш сарказма си, Поул — каза Улф. — Днеска имах страшно лош ден. Опитай се да не го влошиш още повече.
Това последното се оказа прекалено много за Силк. Дребничкият мъж, който тъкмо се прекачваше през перилата, изведнъж тупна на палубата, обзет от непреодолимо веселие, и се разкикоти неудържимо.
Господин Улф му хвърли свиреп поглед, после лицето му помръкна от дълбока обида. Междувременно моряците на Грелдик хванаха веслата и се приготвиха за борба с бавното, но могъщо течение на реката.
— Какво е станало с ръката ти, татко? — Погледът на леля Поул беше проницателен, а тонът й ясно даваше да се разбере, че няма да търпи никакво отлагане на обясненията.
— Счупих я — отсечено заяви Улф.
— И как успя?
— Просто глупава злополука, Поул. Понякога се случват и такива неща.
— Я да видя.
— Изчакай минутка. — Старецът се намръщи на Силк, който продължаваше да се кикоти. — Ще престанеш ли? Отиди да кажеш на моряците къде ще ходим.
— А къде ще ходим, татко? — попита леля Поул. — Откри ли следите на Зедар?
— Той прекоси границата и отиде в Ктхол Мургос. Там го очакваше Ктучик.
— Ами Кълбото?
— Вече е в ръцете на Ктучик.
— Дали ще можем да пресечем пътя на върховния жрец на Торак преди той да се добере до Рак Ктхол с него?
— Съмнявам се. Във всеки случай преди това трябва да преминем през Долината.
— През Долината ли? Татко, в това, което казваш, няма никакъв смисъл.
— Нашият Учител ни вика, Поул. Той иска да бъдем в Долината. Затова ще отидем там.
— Ами какво ще стане с Кълбото?
— Сега то е във владение на Ктучик. Аз пък зная къде да намеря Ктучик. Той стои само на едно място и не ходи никъде. Затова сега ще се отправим към Долината.
— Добре, татко — миролюбиво се съгласи тя. — Не се вълнувай. — После внимателно го огледа и каза заплашително: — Да не си се бил, татко?
— Не, не съм се бил. Как така ще се бия? — От гласа му струеше отвращение.
— Тогава какво се е случило?
— Едно дърво падна и ме затисна.
— Какво?
— Каквото ти казах.
От кърмата на кораба, където Грелдик и Барак стояха на кормилото, се разнесе ритмичното думкане на барабана, моряците натиснаха веслата и корабът се плъзна по мазната вода.
А смехът на Силк продължаваше да звъни в натежалия от пепел въздух.
Информация за текста
