— Твоя сестра ли?
— Е, ако желаете, можете да се представите за моя майка — любезно предложи Силк. — Предприели сте пътешествие до светите места в Мар Терин, за да спечелите изкупление за своето пълно с лудории минало.
Леля Поул за миг прикова вторачения си поглед в дребния мъж, който дръзко се засмя в лицето й.
— Някой ден чувството ти за хумор ще ти навлече страхотни неприятности, принц Келдар.
— Аз винаги си имам неприятности, лейди Поулгара. Нямаше да зная какво да правя, ако ги нямах.
— Вие двамата да не сте забравили, че трябва да тръгваме? — поинтересува се господин Улф.
— Само момент, моля — отвърна му Силк. — Ако срещнем някого и ни се наложи да даваме обяснения, ти, Лелдорин и Гарион сте слуги на Поулгара. Хетар, Барак и Дурник са моя прислуга.
— Както кажеш — съгласи се Улф с уморен вид.
— Имам причини да го кажа.
— Добре.
— Не би ли искал да чуеш кои са причините, които ще изтъкна?
— Не изпитвам особено желание.
Силк изглеждаше малко огорчен.
— Готови ли сме? — попита Улф.
— Да. Багажът е тук — каза Дурник. — О, един момент. Забравих да угася огъня. — И се върна в кулата.
Улф хвърли гневен поглед след ковача и измърмори:
— С какво ще се промени положението ни, като го изгаси? Всичко бездруго е осеяно с развалини.
— Остави го на мира, татко — спокойно го прекъсна леля Поул. — Той просто си е такъв.
Докато се качваха на седлата, конят на Барак, огромен, як сив жребец, погледна укорително Хетар и алгарът се засмя.
— Какво е толкова смешно? — изпълнен с подозрение попита Барак.
— Конят измърмори нещо — отвърна Хетар. — Не е чак толкова важно.
Един след друг се изнизаха от потъналите в мъгли развалини по тясната кална пътека, която лъкатушеше в гората. Снегът беше лепкав, от дърветата капеше вода. Завиха се плътно с наметалата си, за да се предпазят от студа и влагата. Лелдорин подкара коня си до Гарион и попита:
— Принц Келдар винаги ли е така… как да кажа… толкова изключително неразгадаем?
— Силк ли? О, да. Той е много хитър. Разбираш ли, той е шпионин, маскировката и умелите лъжи са втората му природа.
— Шпионин? Наистина ли? — Очите на Лелдорин блеснаха.
— Той работи за вуйчо си, краля на Драсния — обясни Гарион. — Доколкото разбирам, драснианците се занимават с тази работа от векове.
— Трябва да спрем, за да приберем и останалите вързопи — напомни Силк на господин Улф.
— Не съм забравил — отвърна възрастният мъж.
— Какви вързопи? — попита Лелдорин.
— Силк купи няколко топа вълнен плат в Камаар — обясни му Гарион. — Според него това ще е достатъчно благовиден предлог да се придвижваме по главния път. Скрихме топовете в една пещера, когато се отклонихме от пътя, за да стигнем до Воу Вейкюн.
— Той се сеща за всичко, нали?
— Опитва се. Имаме късмет, че е с нас.
— Можем да го помолим да ни разкрие някой тайни, свързани с маскировката — предложи дълбокомислено Лелдорин. — Това може да се окаже много полезно, когато тръгнем да търсим врага ти.
Гарион си беше мислил, че Лелдорин е забравил за импулсивната си клетва. Струваше му се, че умът на младия аренд е прекалено вятърничав, за да се съсредоточи върху нещо определено, но сега разбра, че Лелдорин само привидно забравя нещата, които приказва. Перспективата, че трябва да се заеме със сериозно издирване на убиеца на родителите си, придружаван от този млад ентусиаст, който се впускаше в импровизации и красиви жестове на всеки кръстопът, започна да се очертава в съзнанието на Гарион в застрашителна светлина.
Рано преди обяд, след като взеха топовете плат на Силк и ги привързаха към гърбовете на резервните коне, пътешествениците се върнаха на Великия западен път — шосе, прекарано от толнедранците в сърцето на гъстата гора. Продължиха да яздят на юг в бърз, равномерен галоп, който стапяше левгите, които трябваше да преодолеят.
Задминаха тежко натоварен крепостен селянин, облечен в парцаливи дрехи, превързани около кръста с връв. Лицето му беше изпито, мършавото му тяло се виждаше изпод парцалите. Той отстъпи встрани от пътя и страхливо се взря в тях, докато минаваха покрай него. Гарион внезапно почувства болезнен прилив на съчувствие към този човек. За миг в съзнанието му се върна споменът за Ламер и Детон и младежът се зачуди какво ли в края на краищата ще се случи на двамата клетници. Поради някаква непонятна причина сега това му се струваше важно.
— Наистина ли е необходимо да ги държат толкова бедни? — попита той Лелдорин; беше неспособен повече да се сдържа.
— Кого? — рече Лелдорин и се огледа.
— Видя ли онзи крепостен селянин?
Лелдорин погледна през рамо към дрипавия мъж.
— Ти дори не го забеляза — обвини го Гарион.
Лелдорин вдигна рамене.
— Та те са толкова много.
— И всичките се обличат в дрипи и едва не умират от глад.
— Данъците на мимбратите — отрони Лелдорин, като че тези думи обясняваха всичко.
— Струва ми се, че ти самият винаги имаш достатъчно храна.
— Аз не съм крепостен селянин, Гарион — търпеливо му отговори Лелдорин. — Най-бедните страдат най-много. Така е устроен светът.
— Не трябва да бъде така — възрази Гарион.
— Ти просто не разбираш.
— Не. И никога няма да разбера.
— Естествено, че не можеш да схванеш нещата — заяви Лелдорин с вбесяващо самодоволство. — Ти не си аренд.
Гарион стисна зъби и се въздържа да изрече очевидния отговор, който пареше на езика му.
Късно следобед вече бяха изминали десет левги и снегът около пътя почти изчезна.
— Не трябва ли да започнем да мислим по въпроса къде ще пренощуваме? — подсети ги леля Поул.
Господин Улф замислено почеса брадата си и примижа към сенките, които се люлееха сред дърветата.
— Имам вуйчо, който живее недалеч оттук — предложи разрешение на затруднението Лелдорин. — Граф Релдеген. Сигурен съм, че с удоволствие ще ни подслони.
— Слаб мъж? — въпросително изрече Улф. — С тъмна коса?
— Отдавна е побелял — отговори Лелдорин. — Познаваш ли го?
— Не съм го виждал от двадесет години — каза Улф. — Доколкото си спомням, беше луда глава.
— Вуйчо Релдеген? Сигурно го бъркаш с някой друг, Белгарат.
— Може би — съгласи се Улф. — Далеч ли е къщата му?
— На не повече от левга и половина оттук.
— Хайде да отидем да го видим — реши Улф.
— Как се разбираш с приятеля си? — попита Силк, когато се изравни с Гарион.
— Горе-долу добре — отвърна Гарион. Не беше сигурен какво точно иска да научи Силк. — Но ми е малко трудничко да му обяснявам някои неща.
— Това е съвсем естествено — отбеляза Силк. — В края на краищата той е аренд.
Гарион светкавично се зае да защити Лелдорин.
