— Селото — каза Гарион. — Погледни го.
— Най-обикновено селище на крепостни селяни — безразлично отвърна Лелдорин. — Виждал съм стотици като него. — Той, изглежда, се готвеше отново да се отдаде на душевните си терзания.
— В Сендария държим прасетата в по-хубави постройки — пламенно прозвуча гласът на Гарион. Само да можеше да накара приятеля си да разбере!
Двама дрипави крепостни селяни унило цепеха един дънер край пътя. Когато групата конници се приближи, те захвърлиха брадвите си и ужасено побягнаха към гората.
— Гордееш ли се с това, Лелдорин? — попита Гарион. — Нима ти е приятно да усещаш как собствените ти съотечественици толкова се боят от тебе, че са готови да си плюят на петите веднага щом те забележат?
Лелдорин изглеждаше объркан.
— Те са крепостни селяни, Гарион — заяви той, като че ли тези думи обясняваха всичко.
— Те са хора, а не животни. Хората заслужават по-добро отношение.
— Не мога да сторя нищо, за да им помогна. Те не са мои крепостни селяни. — След това вниманието на Лелдорин отново се съсредоточи върху душевните му проблеми, тоест върху дилемата, с която го беше сблъскал Гарион.
Преди смрачаване бяха изминали десет левги. Облачното небе полека започна да потъмнява.
— Мисля, че днес ще трябва да пренощуваме в гората, Белгарат — отбеляза Силк и се огледа. — Няма никаква вероятност да достигнем следващия толнедрански хан.
Господин Улф, който дремеше на седлото, се сепна и примигна, после каза:
— Добре. Но нека се отдалечим от пътя. Огънят може да привлече вниманието на зложелатели, а вече прекалено много хора знаят, че сме в Арендия.
— Тук дърварите са проправили пътека. — Дурник посочи някаква просека между дърветата. — Ако тръгнем по нея, ще се озовем отново сред гората.
— Добре — съгласи се Улф.
Напоените с влага листа на горския шубрак заглушаваха шума от копитата на конете. Ездачите поеха по тясната дърварска пътека. Почти цяла миля се придвижваха, без да приказват, после изведнъж пред очите им се разкри широко сечище.
— Какво ще кажете да пренощуваме тук? — попита Дурник и посочи едно поточе, което тихо бълбукаше покрай големи, обрасли с мъх камъни.
— Да, тук е добре — съгласи се Улф.
— Ще имаме нужда от подслон — отбеляза ковачът.
— Купих палатки в Камаар — съобщи Силк. — Във вързопите са.
— Колко предвидливо от твоя страна — възнагради го с комплимент леля Поул.
— Посещавал съм Арендия и преди, госпожо, и зная какво е времето тук.
— Гарион и аз ще отидем да съберем дърва за огрев — каза Дурник, слезе от коня и отвърза брадвата от седлото си.
— Аз ще ви помогна — предложи Лелдорин. Лицето му все още изглеждаше разтревожено.
Дурник кимна и ги поведе сред дърветата. Гората беше пропита с влага, ала ковачът, изглежда, инстинктивно знаеше къде да търси сухи съчки. Тримата работеха чевръсто в спускащия се полумрак и скоро натрупаха три големи наръча клони и изсъхнали пръчки и ги отнесоха при останалите, които тъкмо издигаха сиво-кафявите палатки. Дурник остави наръча си и разчисти с крак място да запали огъня. После извади прахан, коленичи и започна да удря ножа си в парче кремък. Посипаха се искри. След малко изпод ръцете на ковача лумна слаб пламък, после огънят се разгоря и леля Поул, тананикайки си тихичко, подреди край него своите тенджери и тигани.
Хетар беше отишъл да се погрижи за конете и когато се върна, всички застанаха край огъня и загледаха как леля Поул приготвя вечерята от запасите, които граф Релдеген ги бе убедил да вземат преди да напуснат къщата му.
Когато се нахраниха, седнаха около огъня и започнаха тихичко да разговарят.
— Колко път изминахме днес? — попита Дурник.
— Дванадесет левги — беше преценката на Хетар.
— И кога ще се измъкнем от тази гора?
— От Камаар до Централната равнина има осемдесет левги — отговори Лелдорин.
Дурник въздъхна.
— Това означава, че ще пътуваме седмица или дори повече. Надявах се, че пътешествието ни сред леса ще е по-кратко.
— Разбирам какво имаш предвид, Дурник — съгласи се Барак. — Доста е мрачно под тези дървета.
Конете, които бяха завързани за колове край потока, се раздвижиха неспокойно и Хетар скочи.
— Какво има? — прошепна Барак и също се изправи.
— Но те не бива да… — Хетар потрепера, после се овладя.
— Назад! — остро изрече той. — Отдалечете се от огъня. Конете казват, че наоколо има мъже. Много са… и са въоръжени. — Той отскочи от пламъците и извади сабята си от ножницата.
Лелдорин го погледна стреснато и хукна към една от палатките. Гарион се почувства внезапно разочарован от своя приятел и това му подейства като юмручен удар в стомаха. Стрела изсвистя сред осветеното пространство и се скърши в ризницата на Барак.
— На оръжие! — изрева исполинът и измъкна меча си. Гарион сграбчи ръкава на леля Поул и се опита да я измъкне извън светлината на огъня.
— Престани! — гневно извика тя и се отскубна от хватката му. Още една стрела профуча откъм потъналата в мъгла гора. Леля Поул махна с ръка, като че искаше да прогони досадна муха, и произнесе една-единствена дума. Стрелата отскочи назад, сякаш се беше ударила в нещо твърдо, и падна на земята.
С яростни крясъци неколцина груби плещести мъже изскочиха от гъсталака и прекосиха потока. Размахваха саби. Барак и Хетар се хвърлиха напред да ги спрат, Лелдорин излезе от палатката с лъка си и започна да изпраща стрели срещу нападателите така бързо, сякаш ръцете му се намираха едновременно на няколко места. Гарион се засрами, че се бе усъмнил в храбростта на приятеля си.
Един от разбойниците рухна със сподавен вик. Стрела беше пронизала гърлото му. Друг конвулсивно се преви одве, притисна корема си с ръце, изстена и падна на земята. Трети, съвсем млад, с белезникава, мека като пух брада, тежко се сгромоляса сред клонките и задърпа с ръце перестата стрела, която стърчеше в гърдите му. Върху момчешкото му лице бе изписано удивление. После въздъхна, свлече се на хълбок и от носа му бликна кръв.
Облечените в дрипи мъже заотстъпваха под градушката от стрелите на Лелдорин, а Барак и Хетар се нахвърлиха върху тях. Със страхотен замах тежкият меч на Барак разби на парчета нечие вдигнато за удар оръжие, после остро се вряза между врата и рамото на един мъж с черни бакенбарди, който се беше изправил срещу исполина. Разбойникът се олюля. Хетар направи лъжлива маневра, размахвайки сабята си, после с все сила я заби в тялото на един от нападателите, чието лице беше осеяно с белези от едра шарка. Мъжът застина на мястото си, после, когато Хетар изтегли оръжието си, от устата му бликна ярка струя кръв. Дурник се втурна напред с брадвата си, а Силк измъкна изпод палтото си кама и се хвърли срещу един мъж със сплъстена кафеникава брада, като в последния миг приклекна, направи кълбо и нанесе съкрушителен удар с двата си крака в гърдите на брадатия. После без никакво забавяне се изправи и заби камата в корема на противника си. Брадатият нададе ужасяващ писък, сграбчи корема си и се опита да задържи синкавите спирали на вътрешностите си, които напираха да се изплъзнат между пръстите му.
Гарион изтича към вързопите с багажа, за да вземе собственото си оръжие, ала изведнъж усети, че нечия ръка грубо го сграбчва за врата. За миг се опита да се съпротивлява, после върху главата му се стовари зашеметяващ удар и очите му изведнъж се напълниха с ослепителна светлина.
— Тъкмо този ни трябва — изкрещя груб, дрезгав глас.
Носеха го някъде — поне това знаеше със сигурност. Не знаеше колко време е изтекло, откакто го бяха ударили по главата. Ушите му все още бучаха и ужасно му се гадеше. Не напрегна мускулите си, остана отпуснат, ала внимателно отвори едното си око. Зрението му беше слабо и несигурно, но все пак успя да различи брадатото лице на Барак, което плуваше в тъмнината и се сливаше с нея. И сега, както по-рано в
