ухото си, и се опитваше да заспи. Накрая, късно след полунощ, разбра, че няма да успее, и се отказа. Измъкна се изпод одеялото и тръгна да търси леля Поул.
Над сребристата мъгла беше изплувал облият кръг на луната и въздухът сякаш искреше. Младежът внимателно си проправяше път сред потъналия в тишина лагер, после тихо подраска с нокът по входа на палатката и прошепна:
— Лельо Поул? — Не получи никакъв отговор. — Лельо Поул! — изрече той малко по-високо. — Аз съм, Гарион. Мога ли да вляза? — Отново никой не му отговори; не можеше да долови ни най-слаб звук, идещ отвътре. Младежът внимателно придърпа брезента и надникна в палатката. Тя беше празна.
Озадачен, дори мъничко разтревожен, младежът огледа сечището. Хетар стоеше на пост недалеч от завързаните за коловете коне — ястребовото му лице бе обърнато към потъналата в мъгла гора, наметката бе плътно обвита около тялото му. Гарион се поколеба за миг, след това тихо пристъпи зад палатките, промъкна се между дърветата сред ефирната, бляскава мъгла и се насочи към потока. Може би ако потопеше пламналата си от болка глава в студената вода, щеше да му олекне. Внезапно долови едва забележимо движение сред дърветата и замря.
Огромен сив вълк пробяга с бързи стъпки сред мъглата и спря в края на гората. Гарион дълбоко пое дъх. Вълкът клекна върху влажните листа, като че очакваше някакъв знак. Искрящата мъгла осветяваше подробности, каквито Гарион не би могъл да забележи при обикновена светлина. Тилът и раменете на вълка бяха сребристи, а муцуната му бе изпъстрена със сива козина. Възрастта му излъчваше внушително достойнство, а жълтите му очи изглеждаха някак особено умни.
Гарион стоеше абсолютно неподвижно. Знаеше, че дори и най-недоловимият звук ще стигне до острите уши на вълка, ала не само това го караше да се държи така. От удара зад ухото главата му бе някак олекнала, но и странният блясък на окъпаната в лунна светлина мъгла му внушаваше, че в тази среща има нещо необичайно. Младежът осъзна, че едва сдържа дъха си.
Голяма снежнобяла кукумявка закръжи с подобните си на привидения крила над дърветата, избра нисък клон и кацна, вторачила немигващите си очи във вълка. Сивият вълк спокойно насочи погледа си към кацналата птица. След миг, макар че не се усещаше дори и най-слаб полъх на вятъра, неочаквано се изви вихрушка, а блестящата мъгла направи фигурите на кукумявката и вълка неясни и смътни. Когато вихърът изчезна, край дърветата стоеше господин Улф, а леля Поул, облечена в сивата си дреха, седеше съвсем спокойно на клона над него.
— Отдавна не бяхме ловували заедно, Поулгара — каза възрастният мъж.
— Да, татко. — Тя вдигна ръце и прокара пръсти през дългия тъмен водопад на косите си. — Почти бях забравила какво е по време на лов. — Тя потрепна, обзета от някакво странно удоволствие. — Тази нощ е прекрасна за лов, нали?
— Малко е влажна — отвърна той и раздвижи единия си крак.
— Над върховете на дърветата въздухът е почти прозрачен, пък и звездите са особено ярки. Прекрасна нощ за летене.
— Радвам се, че ти беше приятно. Случайно да си спомняш, че трябваше да сториш нещо?
— Не бъди толкова саркастичен, татко. В околността няма никакви други хора освен аренди и повечето от тях спят.
— Сигурна ли си?
— Разбира се. На пет левги оттук няма нито един кролим. Намери ли онези, които търсеше?
— Не ми беше трудно да ги проследя — отговори Улф. — Отседнали са в една пещера в гората. Един умря, докато се опитваха да се доберат до убежището си, а още двама вероятно няма да доживеят до сутринта. Доста са ядосани от начина, по който се развиха нещата.
— Мога да си го представя. Успя ли да се промъкнеш достатъчно близо, за да разбереш за какво си приказват?
Той кимна.
— Мъж в едно от близките села наблюдава пътя и им съобщава кога преминава заможен човек, когото си струва да ограбят.
— Значи са просто обикновени крадци?
— Не е точно така. Те дебнеха именно нас. Всеки от нашата група им е бил описан в най-малки подробности.
— Мисля, че ще отида да поговоря с този селянин — мрачно изрече тя и изви пръстите си по доста неприятен начин, който подсказваше какво възнамерява да предприеме.
— Не си струва да загубиш толкова време — възрази Улф и замислено почеса брадата си. — Всичко, което ще ти каже, е, че някакъв мург му е предложил злато. Кролимите не си дават труд да разясняват нещата на хората, които наемат.
— Трябва да се заемем с него, татко — настоя леля Поул. — Нали не искаме да върви тайно по петите ни, да купува със злато всеки разбойник в Арендия и да го изпраща срещу нас?
— Много скоро няма да може да купи нищо — отбеляза Улф и се засмя. — Утре приятелите му смятат да го примамят в гората и да му прережат гърлото — възнамеряват да му сторят и още няколко неща.
— Добре. Ала все пак ми се ще да зная кой е този кролим.
Улф вдигна рамене.
— Какво ще се промени, ако научиш? В северна Арендия се навъртат много кролими и всички гледат да създават колкото се може повече неприятности. Те знаят какво става точно толкова добре, колкото и ние. Не бива да очакваме, че ще стоят със скръстени ръце.
— Не можем ли да прекъснем всичко това?
— Нямаме време — изтъкна възрастният мъж. — Ще ни отнеме цяла вечност, докато обясним всичко на арендите. Ако се придвижваме достатъчно бързо, може би ще успеем да се изплъзнем, преди кролимите да са се подготвили.
— Ами ако не успеем?
— Тогава ще опитаме по друг начин. Трябва да настигна Зедар преди Ктхол Мургос. Ако прекалено много неща се изпречат пред мен и ме забавят, ще действам направо.
— Трябваше да започнеш така от самото начало, татко. Понякога си прекалено изтънчен в работата си.
— Пак ли започваш? Тези думи са отговор на всичко, което предприемам, Поулгара. Непрекъснато се занимаваш с разни неща, които ще се уредят от само себе си, ако ги оставиш на мира. Или пък непрекъснато правиш промени, когато това съвсем не е необходимо.
— Не ми се сърди, татко. Помогни ми да сляза.
— Защо не се спуснеш с летене?
— Не бъди смешен.
Гарион се измъкна сред покритите с мъх камъни. Целият трепереше.
След малко леля Поул и господин Улф се върнаха при сечището и веднага събудиха останалите.
— По-добре да продължим — каза господин Улф. — Тук сме твърде уязвими. По-сигурно ще е да се движим по главния път. Бих желал по-скоро да излезем от тази гора.
Бързо прибраха палатките и поеха обратно по дърварската пътека към Великия западен път. Макар че до разсъмване оставаха още няколко часа, окъпаната в лунна светлина мъгла изпълваше нощта със странен блясък; струваше им се, че яздят сред искрящ облак, полегнал над тъмните дървета. Стигнаха до главния път и отново се насочиха на юг.
— Ще ми се да сме далеч оттук преди да е изгряло слънцето — отбеляза тихо Улф. — Ала не бива да допускаме повече грешки, така че дръжте очите и ушите си отворени.
Продължиха в лек галоп и изминаха повече от три левги, когато мъглата започна да става перлено- сивкава. Зазоряваше се. Изведнъж Хетар вдигна ръка, подавайки им сигнал да спрат.
— Какво има? — попита Барак.
— Пред нас има коне — отвърна Хетар. — Идват зад завоя.
— Сигурен ли си? Аз не чувам нищо.
— Поне четиридесет са — каза Хетар.
— Ето! — обади се Дурник и наведе глава на една страна. — Чувате ли ги?
Всички доловиха тих тропот някъде далеч в мъглата.
