— Можем да се скрием в гората, докато ни отминат — предложи Лелдорин.
— По-добре да останем на пътя — отговори му господин Улф.
— Позволете ми аз да се справя с това — заговори Силк и мина начело на групата. — Правил съм го.
Продължиха напред с внимателен, бавен ход. Ездачите, които изплуваха от мъглата, бяха целите в стомана. Носеха бляскави доспехи и кръгли шлемове със заострени забрала и това ги правеше да приличат на някакви странни насекоми. На дългите им копия бяха вързани тесни знамена. Конете им бяха едри и силни и също защитени с брони.
— Мимбратски рицари — изръмжа Лелдорин и очите му започнаха да мятат искри.
— Не давай израз на чувствата си — обърна се Улф към младия човек. — Ако някой ти каже нещо, отговори така, че да те възприемат като симпатизант на мимбратите — като младия Берентайн в къщата на вуйчо ти.
Лицето на Лелдорин стана сурово.
— Постъпи както ти казва, Лелдорин — намеси се леля Поул. — Сега не е време за героични постъпки.
— Спрете! — заповяда водачът на покритата с брони колона, после бавно свали копието си, докато острият му връх се насочи срещу пътешествениците.
— Някой от вас да излезе напред, за да говоря с него. — Тонът на рицаря беше безапелационен.
Силк се приближи към покрития със стомана мъж и се усмихна любезно.
— Радваме се, че ви срещаме, господин рицарю — излъга той, без да му трепне окото. — Снощи ни нападнаха разбойници и сега яздим, треперейки за живота си.
— Кой си ти? — попита рицарят и вдигна забралото на шлема си. — Кои са тези с теб?
— Аз съм Радек от Боктор, милорд — отговори Силк с поклон и сне кадифената си шапка. — Търговец от Драсния. Пътувам към Тол Хонет и карам вълнени платове с надеждата да пристигна навреме за зимния панаир.
Мъжът с доспехите присви очи, изпълнен със съмнение.
— Групата ти изглежда прекалено голяма за такова просто начинание, достопочтени търговецо.
— Тези тримата са мои слуги — обясни му Силк, сочейки към Барак, Хетар и Дурник. — Старецът и момчето са прислуга на сестра ми, вдовица със собствени средства, която ме придружава, защото желае да посети град Тол Хонет.
— Ами другият? — настойчиво продължи рицарят. — Астурианецът?
— Млад благородник, който пътува към Воу Мимбре, за да погостува на приятели. Благосклонно се съгласи да бъде наш водач, докато преминем гората.
Съмненията на рицаря, изглежда, се поуталожиха.
— Споменахте за някакви разбойници — рече той. — На кое място ви устроиха засада?
— На около три или четири левги назад по пътя. Нахвърлиха се срещу нас, след като построихме бивак за нощуване. Успяхме да ги отблъснем, ала сестра ми беше ужасена.
— Тази провинция на Астурия ври от размирици и разбойничество — строго отбеляза рицарят. — Аз и моите хора сме изпратени тук, за да ги отстраним. Ела тук, астурианецо!
Ноздрите на Лелдорин се разшириха, но той покорно излезе напред.
— Как се казваш?
— Името ми е Лелдорин, господин рицарю. С какво мога да ви бъда полезен?
— Онези разбойници, за които спомена търговецът… Обикновени хора ли бяха, или благородници?
— Крепостни селяни, милорд — отговори Лелдорин, — дрипави и недодялани. Без никакво съмнение избягали от господарите си, на които трябва да се подчиняват според закона, за да грабят в гората.
— Как можем да очакваме чувство за дълг и надлежно покорство от крепостните селяни, когато благородниците кроят отвратителен бунт срещу короната? — натърти рицарят.
— О, така е, милорд — съгласи се Лелдорин. В гласа му зазвуча скръб, вярно, мъничко преиграна. — Много спорове съм водил тъкмо по този въпрос с онези, които непрекъснато дрънкат за потисничеството на мимбратите и високомерното им презрение. Ала призивите ми към здрав разум и предано уважение към негово величество винаги са посрещани с подигравки и студена злост. — Младият мъж въздъхна.
— Мъдростта подхожда на сана ти, млади Лелдорин — одобри думите му рицарят. — За съжаление трябва да задържа теб и спътниците ти, за да проверим някои подробности.
— Господин рицарю! — бурно запротестира Силк. — И най-малкият дъжд може да съсипе стоката ми! Ще претърпя загуби в Тол Хонет. Моля ви, не ме задържайте.
— Съжалявам, добри ми търговецо — отговори рицарят. — Но Астурия гъмжи от лицемерни люде и заговорници. Не мога да пусна никого без щателна проверка.
В края на мимбратската колона стана някакво раздвижване. Наредили конете си един след друг, скрити зад бляскави метални нагръдници, с алени пелерини и шлемове, украсени с пера, петдесет толнедрански легионери бавно преминаха край фланга на защитените с доспехи рицари.
— Какво става тук? — учтиво попита командирът на легиона и спря до коня на Силк. Беше слаб четиридесетинагодишен мъж със сухо кафеникаво лице.
— Не ни е необходима помощта на легионите, за да разрешим възникналия въпрос — студено му отговори рицарят. — Ние получаваме заповедите си от Воу Мимбре. Изпратени сме тук, за да възстановим реда в Астурия, и изпълнявайки заповедите си, разпитвахме тези пътешественици.
— Отнасям се с дълбоко уважение към реда, господин рицарю — заяви толнедранецът, — ала сигурността по главните пътища е нещо, за което отговарям аз. — И той впери въпросителния си поглед в Силк.
— Аз съм Радек от Боктор, капитане — каза му Силк. — Драсниански търговец, на път за Тол Хонет. Ако желаете, можете да проверите документите ми.
— Документите лесно се фалшифицират — обяви рицарят.
— Така е — съгласи се толнедранецът, — но за да пестя време, аз съм възприел практиката да приемам за истина онова, което пише в тях. Един драсниански търговец със стоките си има пълното законно основание да се движи по главния път, построен от Империята, господин рицарю. Нямате никаква причина да го задържате, нали?
— Трябва да потушим размириците и да спрем бандитизма — разгорещено заяви рицарят.
— Потушавайте ги — отговори капитанът. — Ала извън главния път, ако нямате нищо напротив. Според договора главните пътища, построени от Империята, са толнедранска територия. Навлезте сред дърветата и се отдалечете поне на петдесет метра оттук — тогава онова, което правите, е изцяло ваша работа; онова обаче, което става на пътя, е мое задължение. Убеден съм, че нито един истински мимбратски рицар не би подложил на унижение своя крал, като наруши официално споразумение между арендската корона и Империята, нали?
Рицарят го изгледа безпомощно.
— Смятам, че можете да продължите по пътя си добри ми търговецо — обърна се толнедранецът към Силк. — Зная, че цял Тол Хонет очаква пристигането ви със затаен дъх.
Силк му се усмихна и направи театрален поклон. После подкани с жест останалите и те бавно подкараха конете си край вбесения мимбратски рицар. След като групата им отмина, легионерите препречиха пътя, като по този начин направиха невъзможно всяко преследване.
— Този тук се оказа човек на място — отбеляза Барак. — Мнението ми за толнедранците не е кой знае колко добро, но капитанът май е от друго тесто.
— Хайде да побързаме — рече господин Улф. — Не ми се ще рицарите да ни спрат втори път, след като толнедранците си тръгнат.
Пришпориха конете и се понесоха в галоп напред, а рицарите поведоха разгорещен спор с командира на легиона по средата на пътя.
Пренощуваха в един толнедрански хан с дебели стени и за пръв път през живота си Гарион се изкъпа, без леля Поул да го кара. Тя дори и не го подтикна да го направи. Макар че бе пропуснал възможността да се включи пряко в битката предишната нощ, той изпитваше чувството, че целият е опръскан с кръв — а дори и по-зле. Никога преди не беше осъзнавал как нелепо могат да бъдат осакатени хората в ръкопашен бой. Видя как изтичат вътрешностите и мозъкът на жив човек и гледката го изпълни с особен, дълбок срам,
