заснежената гора на Вал Алорн, на Гарион му се струваше, че вижда рунтавата муцуна на огромна мечка. Младежът затвори очи и потрепера.
— Всичко е наред, Гарион — заговори Барак, ала гласът му беше изпълнен с отчаяние. — Аз съм.
Гарион отново отвори очи. Мечката вече беше изчезнала.
Дори не беше сигурен, че наистина я е видял.
— Добре ли си? — попита го Барак и го пусна на земята.
— Удариха ме по главата — измърмори Гарион и прокара длан по отока зад ухото си.
— Е, вече няма да могат да повторят този удар — избоботи Барак. В тона му обаче пулсираше отчаяние. После исполинът рухна на земята и скри лице в ръцете си. Беше тъмно и не се виждаше ясно, ала изглеждаше, като че ли раменете на Барак се тресат от ужасна сподавена скръб — глуха, сърцераздирателна поредица от конвулсивни ридания.
— Къде сме? — попита Гарион и се огледа в тъмнината.
Барак се изкашля и изтри лицето си.
— Доста сме се отдалечили от палатките. Трябваше да потичам известно време, докато настигна онези, които те носеха.
— Как… во се случи? — Гарион все още се чувстваше объркан.
— Мъртви са. Можеш ли да се изправиш?
— Не зная. — Гарион се опита да стане, ала изведнъж му се зави свят, като че го обля огромна вълна. Сякаш някой биеше с бухалка стомаха му.
— Нищо. Ще те нося — заяви Барак. Сега гласът му звучеше както обикновено — мрачно и практично. От близкото дърво се обади бухал и призрачната му сянка прелетя сред дърветата пред тях. Барак пак го вдигна, Гарион затвори очи и се съсредоточи да овладее болката в стомаха си.
Не след дълго стигнаха до сечището и огъня.
— Как е той? — попита леля Поул, която превързваше разсечената ръка на Дурник.
— Цицина на главата, това е всичко — отговори Барак и остави Гарион на земята. — Отблъснахте ли ги? — Гласът му беше суров, дори жесток.
— Онези, които могат, сигурно все още не са спрели да бягат — отвърна Силк. Подвижните му очи блестяха. — Е, оставиха неколцина от другарите си. — Той посочи няколко трупа, проснати малко встрани от огъня.
От мрака се появи Лелдорин и надникна над рамото на Силк. Все още не беше прибрал меча си в ножницата. Не можеше да си поеме дъх, лицето му беше бледо, ръцете му трепереха.
— Добре ли си? — попита той Гарион.
Гарион кимна и внимателно опипа подутината зад ухото си.
— Опитах се да намеря двамата, които те отвлякоха — каза младежът. — Но те се оказаха прекалено бързи за мене. Наоколо се движеше някакво животно. Чух го да вие, докато те търсех — надаваше страхотен вой.
— Звярът се махна — обади се Барак съвсем спокойно.
— Какво става с тебе? — попита Силк грамадния мъж.
— Нищо ми няма.
— Кои бяха тези?
— Най-вероятно разбойници — предположи Силк и прибра камата си. — Една от облагите на общество, което поддържа крепостното право. На хората им омръзва да бъдат крепостни селяни и хващат гората, за да търсят печалба и приключения.
— Говориш също като Гарион — възпротиви се Лелдорин. — Не можете ли да разберете, че крепостничеството е част от реда на нещата в тази страна? Нашите крепостни селяни не са в състояние сами да се грижат за себе си, затова ние, които имаме по-висок ранг, поемаме отговорността да се грижим за тях.
— О, разбира се — саркастично се съгласи Силк. — Те са по-зле нахранени от прасетата и живеят в по-отвратителни бордеи от колибите на кучетата ви. Ала вие се грижите за тях, нали?
— Стига, Силк — хладно го прекъсна леля Поул. — Престани да се заяждаш. — Тя завърза последния възел в превръзката на Дурник и отиде да прегледа главата на Гарион. Пръстите й внимателно докоснаха подутината и младежът потрепна.
— Не е толкова сериозно — отбеляза леля Поул.
— Боли — оплака се той.
— Естествено, че ще боли, скъпи — спокойно рече тя. После натопи един парцал във ведрото със студена вода и го постави върху отока. — Трябва да се научиш да си пазиш главата, Гарион. Ако продължават да те удрят по този начин, умствените ти способности силно ще намалеят.
Гарион понечи да й отговори, ала тъкмо в този момент в отблясъка на огъня се показаха Хетар и господин Улф.
— Още бягат — обяви Хетар. Стоманените пулове по кожената му дреха хвърляха алени отблясъци сред потрепващата светлина, сабята му беше окървавена.
— Изглежда, всички са страшно добри бегачи — отбеляза Улф. — Вие добре ли сте?
— Няколко подутини и натъртвания, май това е всичко — отвърна леля Поул. — Можеше да е и много по-лошо.
— Хайде да не се тревожим за онова, което не се е случило.
— А тези ще ги махнем ли оттук? — изръмжа Барак и посочи мъртвите тела, разпръснати край потока.
— Не трябва ли да ги погребем? — попита Дурник. Гласът му се люшна несигурно, лицето му беше съвсем бледо.
— Защо да си даваме толкова труд? — рязко отсече Барак. — Ако искат, приятелите им могат да се върнат и да се погрижат за тях… ако изпитват подобно желание.
— Но това е дивашка постъпка. — възрази Дурник.
Барак вдигна рамене.
— Така правят всички.
Господин Улф обърна едно от телата и започна внимателно да разглежда посивялата лице на мъртвеца.
— Прилича на обикновен арендски разбойник — изсумтя той. — Ала не можем да сме сигурни в това.
Лелдорин събираше стрелите си, като внимателно ги изтегляше от телата на мъртъвците.
— Хайде да ги махнем някъде по-далеч оттук — обърна се Барак към Хетар. — Омръзна ми да ги гледам.
Дурник отклони поглед встрани и Гарион видя, че в очите му блестят сълзи.
— Боли ли те, Дурник? — съчувствено попита той и седна до приятеля си.
— Аз убих един от тези мъже, Гарион — изрече ковачът с разтреперан глас. — Ударих го с брадвата. Той изпищя и кръвта му шурна по мен. После падна и започна да рита, докато не издъхна.
— Нямал си избор, Дурник — каза Гарион. — Те се опитваха да ни убият.
— Никога не бях убивал човек — прошепна Дурник. Сълзите обливаха цялото му лице. — Клетникът продължи да рита толкова дълго… ужасно дълго.
— Защо не отидеш да си легнеш, Гарион? — предложи с нетърпящ възражение глас леля Поул. Очите й бяха спрели върху обляното в сълзи лице на Дурник.
Гарион я разбра и каза:
— Лека нощ, Дурник.
После стана и тръгна към една от палатките. За миг обърна поглед назад. Леля Поул беше седнала до ковача и тихичко му приказваше. Едната й ръка бе полегнала върху раменете му.
ГЛАВА 5
Огънят беше догорял; едно-единствено оранжево пламъче блещукаше пред палатките. В мъглата около сечището не се чуваше никакъв шум. Гарион лежеше, усещайки пулсирането на кръвта в подутината зад
