Белгарат погледна към думите и изсумтя:
— Девето ниво. Още сме много дълбоко под града.
— И колко трябва да изминем, преди да започнем да се натъкваме на мурги? — избоботи Барак и се огледа, поставил ръка върху дръжката на меча си. Белгарат леко сви рамене.
— Трудно е да се каже. Предполагам, че само последните две или три нива са заети.
На следващия остър завой пак видяха надпис.
— Осмо ниво — преведе Белгарат. — Продължаваме нагоре.
Вонята ставаше все по-силна.
— Напред се вижда светлина! — предупреди ги Дурник, тъкмо преди да завият към четвъртото ниво.
— Чакайте тук — прошепна Силк и изчезна зад ъгъла. Светлината беше слаба и като че леко се поклащаше, ала с всеки изминал миг ставаше по-ярка.
— Някой с факла — измърмори Барак.
Светлината на факлата изведнъж потрепера и разхвърли въртящи се сенки. После сенките се успокоиха. След няколко секунди се върна Силк.
— Мург — каза той. — Мисля, че търсеше нещо. Килиите тук са все още празни.
— Какво направи с него? — попита Барак.
— Завлякох го в една от килиите. Няма да го намерят, ако специално не го потърсят.
Релг внимателно покри очите си.
— Дори при тази слаба светлина ли? — попита го Дурник.
— Заради цвета й — обясни Релг.
Завиха към четвъртото ниво и отново продължиха да се изкачват. На сто разкрача нагоре в галерията, в една от пукнатините в стената, беше забита факла, която гореше с равномерен пламък. Когато приближиха към нея, видяха на неравния, покрит с боклуци под дълго петно прясна кръв.
Белгарат спря пред вратата на килията, почеса се по брадата и попита:
— С какво беше облечен мургът?
— С една от онези одежди с качулки — отговори драснианецът. — Защо?
— Иди я донеси.
Силк се вгледа в него за миг, после кимна. Влезе в килията и миг по-късно донесе дълга черна дреха и я подаде на стареца.
Белгарат вдигна дрехата, огледа критично дългата цепка, разсичаща целия гръб, и каза:
— Опитай се да не оставяш такива големи дупки в следващите.
Силк се засмя.
— Съжалявам. Бях изнервен. Вече ще бъда по-внимателен. — Остроносият хвърли поглед към Барак. — Искаш ли да се присъединиш към мен? — покани го той.
— Естествено. Идваш ли, Мандорален?
Рицарят кимна сериозно и измъкна меча си.
— Ще ви чакаме тук — каза Белгарат. — Бъдете внимателни и не се бавете повече, отколкото трябва.
Тримата мъже се промъкнаха крадешком към галерията на третото ниво.
— Колко е часът, как мислиш, татко? — тихо попита леля Поул, след като те изчезнаха.
— Няколко часа след полунощ.
— Ще имаме ли достатъчно време до зазоряване?
— Ако побързаме.
— Може би трябва да изчакаме тук, докато отмине денят, и да се изкачим горе, когато отново се стъмни?
— Не, Поул — намръщи се старецът. — Ктучик крои нещо. Той знае, че идвам — чувствах го непрекъснато през изтеклата седмица — ала все още не е направил своя ход. Нека не му даваме повече време, отколкото трябва.
— Той ще се бие с тебе, татко.
— Бездруго двубоят ни много е закъснял — отговори той. — Ктучик и аз се дебнем от хиляди години, защото времето за схватката ни все още не беше дошло. Сега, накрая, часът вече удари. — Вълшебникът се вгледа навъсено в тъмата. — Когато двубоят започне, искам да не се намесваш, Поул.
Един дълъг миг очите й останаха върху суровото му лице, после тя кимна и прошепна:
— Както кажеш, татко.
ГЛАВА 26
Дрехата на мурга беше направена от груб черен плат и имаше странна емблема, втъкана сред нишките точно над сърцето на Гарион. Миришеше на пушек и на нещо още по-неприятно. В дрехата имаше малка дупка с неправилни очертания — точно под лявата мишница, а платът около нея беше влажен и лепкав. Гарион потръпна от отвращение.
Вървяха бързо през галериите на третото ниво, където бяха разположени кошарите на робите, нахлупили ниско качулките, за да скрият лицата си. Галериите бяха осветени с мъждиви факли. Вече нямаше пазачи, но робите, заключени зад проядените от ръжда врати, не издаваха никакъв звук. Гарион усещаше ужасния страх зад вратите.
— Как ще излезем в града? — прошепна Дурник.
— В края на най-горната галерия има стълбище — тихо отвърна Силк.
— А пазачи?
— Вече не.
Обкована с желязо врата им препречи пътя, ала Силк измъкна от единия си ботуш някакъв тънък метален инструмент, почовърка ключалката и изсумтя доволно, когато резето изщрака.
— Ще поогледам — прошепна той и тихо се плъзна напред.
Вече се виждаха звездите и очертаните на фона на небето застрашително издигащи се сгради на Рак Ктхол. Писък, измъчен и отчайващ, отекна из целия град, последван след миг от приглушения звук на невъобразимо огромен железен гонг. Гарион потрепера.
Няколко секунди по-късно Силк се вмъкна през вратата и тихо измърмори:
— Изглежда, че наоколо няма никой. Накъде ще вървим?
— Натам — посочи Белгарат. — Ще се движим край стената, докато стигнем до храма.
— Храм ли? — остро попита Релг.
— Трябва да минем през него, за да се доберем до Ктучик — отговори старецът. — И трябва да побързаме. До сутринта няма много време.
Рак Ктхол не приличаше на другите градове. Огромните сгради не бяха разделени както на други места. Сякаш мургите и кролимите, които живееха тук, не притежаваха чувство за лична собственост, така че в техните постройки липсваше онази самостоятелност на лично притежаваната вещ, която бе характерна за къщите в другите градове, които Гарион бе виждал. Нямаше улици в обикновения смисъл на тази дума, а свързани един с друг вътрешни дворове и коридори, които минаваха между и твърде често през самите здания.
Градът изглеждаше необитаем и все пак безмълвните черни стени около тях излъчваха застрашителна бдителност. На съвсем неочаквани места стърчаха кули, надвесени над вътрешните дворове. Пътешествениците вървяха напред. Тесни прозорци обвиняващо се взираха в тях, арките на входовете бяха пълни с коварни сенки. Потискащо присъствие на древно зло тежеше над Рак Ктхол, самите камъни като че злорадстваха, докато Гарион и неговите приятели навлизаха все по-дълбоко и по-дълбоко в крепостта на кролимите.
— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваш? — нервно прошепна Барак на Белгарат.
— Бил съм тук — тихо отвърна старецът. — Обичам да наглеждам Ктучик от време на време. Сега ще се изкачим по тези стълби — те водят до върха на градската стена.
Стълбището беше тясно и стръмно, с масивни стени от двете страни и сводест покрив. Каменните стъпала бяха изтрити. Пътешествениците се изкачваха тихо. Над града отекна нов писък и огромният гонг
