това означава, че съм загубила всичко.
Тейла зърна Кенет, който бързаше сред дърветата с празен съд за вода. После погледна Дона.
— Нито една от нас няма да загуби Ян — каза тя и стисна зъби. Наведе се и нежно целуна Дона. — Аз отивам при него, Дона. Сега. Скоро и двамата ще се върнем.
Очите на Дона се разшириха от ужас. Опита се да я задържи, но не успя, тъй като Тейла вече тичаше към конете, нито можа да извика след нея. Дълбоко в себе си усещаше, че Тейла прави това, което чувстваше, че е най-добро.
Отпусна се обратно на одеялото и тихо въздъхна. Затвори очи и сложи ръка върху лицето си. С този жест искаше да изключи светлината и болката, която изпитваше в този миг.
С треперещи пръсти Тейла развърза от дървото поводите на коня. Като поглеждаше назад през рамо, за да следи дали Кенет не се връща, тя се хвърли на седлото. Заби шпорите на ботушите си в хълбоците на кобилата и се втурна в бърз галоп напред, към мястото на битката. Чу виковете на Кенет, но с отдалечаването й те отслабваха.
Скоро спря коня и слезе. Пред нея, над върховете на дърветата, се носеше бял прашен облак, който лютеше на очите й и я задушаваше. Чуваше се само звукът от ръмжащия хор на пушките.
Когато стигна до един проход между дърветата, пред нея се откри картината на страшна битка, Лицето й побеля като платно, докато с ужас наблюдаваше вихрушката от летящи куршуми и стрели и мятането на побеснели коне, вкарани в този ад от безумните си ездачи. Някои от мъжете стреляха от гърбовете на конете, други бяха скочили на земята и превити на колене зад някое прикритие, търсеха опора за стрелба.
Самата Тейла, приклекнала на колене зад едни храсти, тръпнеше, докато нетърпеливо оглеждаше лицата на мъжете и търсеше Ян. Видя много лица: грозни, мълчаливи, смели, обезумели от ярост…
Но когато откри Ян, сърцето й сякаш внезапно спря. Той стоеше стегнато на коня си и се биеше срещу няколко души, които го бяха оградили от всички страни. Предвождаше ги самият Пол Хатуей. Но душата й се изпълни с гордост, докато следеше Ян. Той се беше привел ниско над седлото, стреляше с револвера, а умният му кон бързо се подчиняваше на неговите команди.
Навсякъде около коня му подскачаха оловни сачми, които вдигаха малки облачета прах по земята. Съвсем близо до него едно животно, приближаващо в устремен бяг, внезапно спря и се свлече, а ездачът се преметна през главата му, удари се силно в земята и крайниците му потрепераха в конвулсии, но явно той беше мъртъв още преди да докосне земята.
Недалеч от мястото, където се беше скрила Тейла, чувствайки се безсилна в тази влудяваща битка, едно породисто животно падна, като хвърли ездача си. Тя почти спря да диша, когато позна в падналия ездач един от разбойниците на Пол. За момент той остана неподвижен, но после бавно се изправи на треперещите си крака, в ръката си здраво стискаше пистолет, а сърдитият му поглед следеше Ян.
Когато Тейла разбра намеренията му, времето като че ли спря за нея. Нито Ян, нито пък някой от неговите хора можеха да забележат този враг. Нито един от тях не гледаше в тази посока. Мъжът можеше безпогрешно да уцели Ян.
— Трябва да направя нещо! — прошепна тя на себе си, като трескаво потърси с очи коня на Кенет и пушката в кобура под коженото стреме.
Като скочи на крака, тя се затича към коня и сграбчи пушката. Когато приближи мъжа, който беше вече вдигнал пистолета и се целеше, Тейла коленичи. Постави пушката на рамото си и я намести. Когато притисна бузата си към приклада, изведнъж й се доплака, но не изхлипа. Като се бореше с напиращите сълзи, тя спря дъха си и задържа неподвижно цевта на пушката. Натисна спусъка. Рамото й се раздруса от удара на приклада. С мъка преглътна заседналата в гърлото си буца.
За известно време бяло кълбо дим скри всичко пред очите й, но когато пушекът се разнесе, сърцето й радостно подскочи. Разбойникът лежеше мъртъв.
Тя бавно отпусна пушката, пое дълбоко въздух, но мисълта, че Ян се бие съвсем наблизо срещу толкова много мъже, я караше да изтръпва.
Далеч, от срещуположната страна на бойното поле, децата и жените на аборигените се бяха скупчили на едно място, а мъжете, с вдигнати копия, които бяха готови всеки момент да хвърлят, бяха застанали пред тях като жив щит.
Сред тях Тейла скоро разпозна Хоуки. Тъмните му очи бяха присвити и изпълнени с жесток гняв, устните му бяха стиснати.
Внезапно, в пристъп на ярост, Хоуки поведе хората си в битката и в момента, в който дългите, тънки и остри оръжия просвистяха във въздуха, тя се превърна в битка на копията срещу пушките. Един подир друг хората на Пол започнаха да падат от седлата, вкопчвайки се в копията, които стърчаха от гърдите им или пък клюмваха, когато копията ги пронизваха в гърба и върховете им се показваха чак прел гърдите.
На Тейла й стана лошо при тази гледка, но където и да погледнеше, виждаше все тази ужасна, отвратителна картина. Но не можеше да се върне назад, защото се страхуваше, че ако направи това, с Ян ще се случи нещо лошо. Тя наблюдаваше как хората на Пол Хатуей се скупчваха около Ян, той ги отблъскваше, но само за мит, после те отново нападаха.
Тейла погледна към небето.
— Моля те, Господи, нека всичко това свърши скоро! — прошепна тя. — Моля те да не позволиш да се случи нещо на Ян! Моля те!
Но замлъкна, когато пушката й беше внезапно избита от ръцете и една костелива, черна ръка запуши устата й. После друга ръка я стегна като змия през кръста, вдигна я и я повлече настрани. Тя сграбчи ръцете, който я бяха заклещили като в капан, и зарита безпомощно с крака.
Но когато разбра, че тези движения са безполезни и само изчерпват силите й, престана да се съпротивлява. Мъжът я отнесе в една пещера, далеч от битката, и я пусна на земята, Тейла се обърна и видя един абориген, който беше насочил копието си към нея.
Поуспокои се малко, когато той отпусна копието настрани, но дъхът й секна, когато няколко аборигени изникнаха от храстите, влязоха в пещерата и я заоглеждаха.
Припомняйки си колко признателен беше Ян на тези хора и как дори и в този момент той рискуваше живота си, за да защити техните права, Тейла погледна право в тъмните очи този, който я беше отвлякъл, и бавно изрече:
— Аз съм приятел. — Страхуваше се, че точно тези аборигени може и да не знаят английски така добре, както Хоуки и Хонора. После показа с ръка в посока на битката. — Аз съм приятел на Ян. Той скоро ще бъде мой съпруг.
Нито един от мъжете не помръдна, нито проговори. Наблюдаваха я, стиснали копия в ръцете си.
— Правите голяма грешка — извика Тейла. — Аз съм тук, за да ви помогна! Дори застрелях един от разбойниците. Защо не можете да разберете? Аз… аз съм… приятел!
Като че ли говореше на глухи. Никаква реакция. Тя трескаво мислеше как да им обясни и бавно пое въздух, за да опита отново. Но един от мъжете коленичи и върза китките й с тънък кожен ремък. Тя се опита да се изправи и да избяга, когато той се пресегна да върже и краката й, но беше повалена от друг. Дишаше тежко и безмълвно наблюдаваше как връзват краката й.
После остана сама. Аборигените напуснаха пещерата така тихо и безмълвно, както бяха влезли в нея. С разширени от ужас очи тя заоглежда тъмните, влажни стени, Някъде зад нея, дълбоко в пещерата, долови странни пискливи шумове.
— Прилепи? — Тейла потръпна.
Но съзнанието й не остана заето дълго с мисълта за прилепите. Тя се страхуваше за Ян. Заслуша се в нарастващия шум от битката, в свистенето на пронизителните изстрели, категорично доказателство за безпощадността на сражението.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Звукът, който се чу близо до входа на пещерата, накара сърцето на Тейла да заподскача лудо. Страхувайки се да не се връщат аборигените, които не успяха да разберат, че тя е приятел на Ян и че ще искат да й сторят зло, тя започна да се влачи по песъчливия под назад към вътрешността на пещерата. Дъхът й почти секна, когато на входа на пещерата се очерта силует на мъж. В пещерата беше много тъмно,
