ти предлагам — усмихна и се Ян. — И, скъпа, нека никога да нямаме тайни един от друг. Нашият брак ще бъде свободен и изпълнен със страст.
Тейла доволно се сгуши в него.
— Правиш ме толкова щастлива! — въздъхна тя. — И, разбира се, нека винаги бъдем искрени един към друг. Съжалявам, че често бях принудена да те лъжа, след като се срещнахме! Но никога повече няма да го правя.
Мигът, в който тя искаше да сподели с Ян истината за Пол, дойде така внезапно. Мислено благодари на Бога за това, отдръпна се от Ян и го загледа право в очите. Устните й се разтвориха за признанието, но внезапното чукане на вратата я прекъсна.
— Сър, оставям храната ви пред вратата — чу се гласът на прислужника зад вратата. — Приятен ден, сър. Насладете се на храната с вашата съпруга.
Ян се пресегна за панталоните си.
— Покрий се, докато отворя вратата да взема храната — обърна се той към Тейла.
Тя придърпа завивката до брадичката си и търпеливо, зачака. Ян отиде до вратата и тихо я отвори. След като спогледа внимателно и не забеляза никого, взе бързо сребърния поднос и ритна с крак вратата.
Из стаята се разнесе приятен аромат и стомахът на Тейла инстинктивно се сви. Тя проследи с лаком поглед подноса, който Ян остави на нощното шкафче до леглото, повдигна капака му и погледна вътре. Устата й се изпълни със слюнка, когато видя изобилната храна.
— Главният готвач ни е приготвил такъв пир, който никога не ще забравиш — каза Ян. Отиде до бюфета и взе от там чинии и прибори. — Сега, любов моя, какво ще избереш? Има месо от костенурка, риба, свинско, пиле, патица и гълъб. Месото е изпечено, насечено на парчета и мариновано с подправки във вино, после е гарнирано със зеле, аншоа, с туршия от херинга, манго, сърцевина от палма, лук, маслини, вино и други зеленчуци. — Подаде й една чиния и прибори. — Вземи си сама — каза той и се усмихна. — Изглежда, си изгладняла. Аз също съм гладен. — Наведе се и я целуна по челото. — Винаги огладнявам, след като правя любов. Ти ще си отговорна, ако съпругът ти надебелее.
Тейла го потупа по бузата.
— Никога — каза тя и огледа от долу до горе стройното му тяло. — Но дори и да надебелееш, пак ще те обичам. Разбира се, ако и ти ми разрешиш да напълнея.
— За бога, не! — извика Ян и скочи на крака, но взе чинията от ръцете й и започна да слага храна в нея. Подаде й я обратно. После спря погледа си върху нея и я загледа, защото си спомни, че преди прислужникът да почука на вратата, тя искаше да му каже нещо.
— Защо ме изучаваш така? — попита го Тейла, като усети погледа му.
— Преди малко сякаш искаше да ми кажеш нещо — промълви Ян и наля шампанско в чашите. — Какво е то? Нещо, за което още не сме говорили?
— Ами, нещо такова — каза Тейла и остави вилицата си върху чинията. Погледна го право в очите. Ян, искам да ти кажа нещо за Пол Хатуей. Нещо, което не успях да ги кажа досега.
Сякаш сянка падна върху лицето на Ян. Той взе една чаша и започна да я върти в ръцете си, като гледаше в искрящото вино.
— И това е? — промълви той, като не можеше да контролира ускоряващия се пулс, страхувайки се за това, което е криела досега от него Тейла. Със сигурност не е нещо добро, тъй като всичко, свързано с Пол Хатуей, беше неприятно.
— Ян, спомняш си, като ти казах, че Пол никога не се е възползвал от мен като жена — започна Тейла. Остави чинията си, коленичи пред Ян и постави ръце върху мускулестите му гърди.
Ян я погледна, а дълбоко в очите му се четеше болка.
— Искаш да ми кажеш, че все пак той те е заставил да легнеш в леглото му? — каза той, а гласът му потрепера.
— Не, за бога! — извика Тейла, която не искаше в никакъв случай да наранява Ян. — Ян, точно обратното. Беше така, както казах на Дейзи — Пол никога не ми е посягал по този начин. Той никога не ме пожела. Той не можеше.
Ян повдигна вежди и погледна объркано Тейла.
— Какво искаш да кажеш с „той не можеше“? — попита с недоверие. — Боже мой, как може човек да гледа такава жена и да не я пожелае?
— Мъж, който е импотентен — отвърна Тейла и с мъка преглътна. — Ян, Пол беше импотентен. Никога не сме поделяли с него нищо друго, освен омраза.
— Импотентен? — възкликна Ян с облекчение. Остави чашата си и силно се разсмя. Тейла го гледа известно време мълчаливо, после и тя се разсмя. — Импотентен? — повтори Ян, като размахваше ръце във въздуха и се смееше със сълзи на очи. — Господ си знае работата. Той е изпратил наказание за този злодей, който беше по-страшен от самата смърт — обърна се и погледна Тейла. — Ако Пол наистина не е могъл да те люби… боже… скъпа, та това е най-жестокото наказание за един мъж! — Прегърна я със силните си ръце и я притисна към себе си. — Боже, благодаря ти!
Думите, които изричаше Ян, караха Тейла да се притиска към съпруга си, щастлива, че му се е обрекла, чувствайки се по-сигурна, чувствайки се желана, о… така страстно желана!…
ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
Няколко месеца по-късно
Глоусестършайър, Англия
Тейла седеше облегната на ръката на Ян, докато каретата ги отнасяше по виещия се път към След. Тя гледаше през прозореца от дясната си страна замечтано и се възхищаваше на пейзажа. Глоусестършайър. Гледайки към хълмовете, тя сякаш виждаше божията намеса тук.
Пръснати между тях, скрити в гънките им зад поля, гори и ручеи, се стелеха красиви селца. Когато като дете Тейла беше предприемала дълги разходки, разстоянията се оказваха по-къси и пътечките — по-малко стръмни, тъй като това беше най-красивата част от Англия. Тя се беше разхождала в Котсуолдс и през май, когато всичко наоколо бе пълно с див зюмбюл, и през лятото, когато поляните бяха застлани с детелина и жълт фий, и през есента, когато гората бе покрита със златисти листа, а стърнищата пълни с оронено зърно.
Сега беше ранна утрин, мъглата бавно се вдигаше от долините и се откриваха шарени поля, обградени като с дантела от тъмна гора, покриващи хълмовете като пъстроцветно одеяло. Сърцето на Тейла се сгря при спомена за нощите, когато оставаше сама, мъглата се вдигаше от нивите и луната огряваше всичко със сребърната си светлина. Тогава цялата местност изглеждаше някак загадъчна и красива — сребърни хамбари, сребърни обори, сребърен въздух и сребърно небе.
Спомените й бяха прекъснати и тя отново се върна към реалността, когато копитата на коня, впрегнат в каретата, зачаткаха по калдъръма при влизането в малкото село След. От двете страни на пътя се виждаха цветя, окъпани от роса.
Тейла беше затаила дъх и жадно поглъщаше с поглед всичко, което й беше добре познато и близко. Над селото се извисяваха кулите на старата църква, къщите и магазините изглеждаха като сънени в този час от деня — слънцето едва докосваше прозорците им със своите живителни златни лъчи.
Тейла се приближи до прозореца и посочи към върха на църковната кула.
— О, Ян, погледни! — извика тя и въздъхна. Той се приближи към нея и наклони глава, за да може, да види какво сочи. — Виждаш ли часовника? Преди години той спря за няколко месеца, но го поправиха. — Погледна към Ян, докато каретата минаваше покрай църквата. — Знаеш ли, повече ми харесваше, когато не работеше — каза тя. — Защо трябваше отново да ни връщат времето?
Ян се усмихна. Взе ръката й и я задържа.
— Мисля, че разбирам чувствата ти — каза той. — Безвремието е така подходящо за Котсуолдс. Изглежда, сякаш времето е спряло в цяла Англия.
— Знаех, че ще разбереш — отвърна Тейла и се наведе да го целуне. После погледна отново през прозореца и сърцето й лудо заби. Скоро. Скоро щеше да бъде пред къщата на родителите си.
— Каза, че чичо ти Джеръми се е преместил в къщата на родителите ти, след като те починали —
