досрамяло да иде с жартиерите на касата. Духнала, подкарала на заден и в бързината взела, че ударила полицейския автомобил на цивилните ченгета на Брайън Саймън, а после, нали си е тъпа като патка, избягала от местопрестъплението. За късмет в колата бил самият Брайън, който на бърза ръка спипал Каръл и я окошарил.
Братовчед ми Вини, президент и единствен собственик на бюрото за отпускане на заеми за съдебни гаранции, платил гаранцията на Каръл. Ако Каръл не се явеше в уречения ден в съда, Вини увяхваше и губеше парите, освен ако не доставеше своевременно Каръл пред съдията.
Тук на сцената се появявам аз. Работя като агентка в бюрото на Вини — издирвам му длъжниците, неявили се в съда, и му ги водя — за предпочитане здрави и невредими. Сутринта на път за работа Вини мернал Каръл на моста и на бърза ръка ме изстреля да я спасявам, а ако не успея, поне да видя къде точно в реката е цопнала. Вини се притесняваше да не си изгуби парите за гаранцията, ако Каръл вземе да скочи във водата и течението отнесе трупа — после, ако си нямаш работа, викай водолази и ченгета да претърсват педя по педя дъното с куки.
— Можеше да се самоубиеш и по-красиво — укорих Каръл. — Когато те намерят, ще изглеждаш като дъвкана и изплюта. Косата ти няма да прилича на нищо.
Тя завъртя очи, сякаш искаше да си види темето.
— Да бе! Как не се сетих! — завайка се тя. — Тъкмо съм си направила кичури.
Снегът вече се сипеше на големи мокри парцали. Бях с кубинки с дебели каучукови подметки, но гадният студ пак ме пронизваше. Каръл се беше издокарала с елегантни ботинки, с впита черна рокля и с якето мечта. Тухлата никак не се връзваше с тоалета й — внасяше небрежен елемент. Роклята беше същата като моята, дето висеше в гардероба вкъщи. Само че аз я бях обличала един-единствен път, и то за броени минути — после се свлече, клетата, на пода и беше изритана най-безцеремонно… за да се превърне в увертюра на изнурителна нощ с мъжа на моите мечти. Е, на един от мъжете, де. Странно, всеки възприема дрехите по своему. Бях облякла роклята колкото да вкарам в леглото си един мъж. А Каръл я бе предпочела, за да скочи с нея от моста. Мен ако питате, не е никак удобно да си в рокля, когато скачаш от мост. Ако се стигне дотам, аз ще си сложа панталон. Каръл щеше да изглежда идиотски само по гащи, с роклята, запретната чак до ушите й.
— А на Люби харесват ли му кичурите? — попитах аз.
— Да, харесват му — отвърна Каръл. — Но иска да си пусна косата по-дълга. Било модно.
Лично аз не бих се доверявала на модните предпочитания на мъж с прякор, излязъл му покрай хвалбите какъв страхотен секс правел със смазана пушка. Но това си е лично мое мнение, за другите не знам.
— Та я повтори защо си се покатерила на тоя парапет!
— Защото предпочитам да умра, отколкото да лежа в затвора.
— Казах ти вече, няма да лежиш в никакъв затвор. Пък и да лежиш, няма да е за дълго.
— За мен е дълго и един-едничък ден! Дори час! Там те карат да се съблечеш, както те е майка родила, а после се дупиш, за да проверят дали не си скрил оръжие. И ходиш в кенефа пред очите на всички. Нито за миг не можеш да се усамотиш. Гледах един филм по телевизията.
Сега вече й влизах донякъде в положението. И аз ще предпочета да сложа край на живота си, вместо да търпя всичко това.
— Може пък да ти се размине — подхванах пак. — Познавам се с Брайън Саймън. Мога да поговоря с него. И да го убедя да свали обвиненията.
Лицето на Каръл светна.
— Наистина ли? Ще го направиш ли заради мен?
— Ама разбира се. Не ти обещавам нищо, но ще опитам.
— А ако той не свали обвиненията, пак мога да се самоубия.
— Точно така.
Натоварих Каръл заедно с тухлата четворка в нейната кола и се отбих да си взема кафе и кутия глазирани шоколадови понички. Все пак се бях потрудила добре, бях спасила живота на Каръл, поне едни понички заслужавах.
Занесох кафето и поничките в кантората на Вини на авеню
— Пак се вредихме! — провикна се иззад кантонерките Лула. — Ето ги и поничките!
Лула е висока метър и шейсет и две, тежи цели деветдесет кила и както би могло да се очаква, разбира много от понички. Тази седмица беше в монохромно настроение — косата, кожата и червилото й бяха все с цвят на какао. Цветът на кожата си беше постоянен, затова пък цветът на косата се сменяше през седмица.
Лула завежда архива на Вини и ми помага, когато имам нужда от подкрепление. Тъй като не съм от най-добрите издирвачи на хора, просрочили съдебната гаранция, а Лула не е от най-добрите подкрепления, обикновено сме тъжна гледка — ставаме за „Най-смешните полицейски клипове“, но в аматьорски вариант.
— Какво е това, шоколадови понички ли? — попита Лула. — Тъкмо си говорехме с Кони, че няма да ни дойде зле да си подсладим живота с някоя и друга поничка, нали, Кони?
Кони Росоли е завеждаща канцеларията на Вини. Седеше на бюрото си насред помещението и си гледаше в огледалцето мустачките.
— Мисля пак да си направя електролиза — оповести тя. — Какво ще кажеш?
— Ще кажа, че няма да е зле — отвърна Лула и се почерпи с поничка. — Пак си заприличала на Гручо Маркс.
Отпих от кафето и се заех да прехвърлям папките върху писалището на Кони.
— Има ли нещо ново?
Вратата към кабинета на Вини се отвори с гръм и трясък и той надзърна отвътре.
— Има, има… И е все за теб!
Лула изду устни. Кони сбърчи нос.
Мен пък ме присви под лъжичката. Най-често ми се налагаше да моля едва ли не на колене за някаква работица, а ето че сега Вини ни в клин, ни в ръкав сам се натискаше.
— Какво става тук? — попитах.
— Рейнджъра — поясни Кони. — Изчезнал е яко дим. Не отговаря на пейджъра.
— Вчера кретенът му с кретен не се яви в съда — добави Вини.
Обикновено се радвам, ако някой не се е явил — това означава, че и аз ще изкарам някой и друг долар, докато го убеждавам да се довери на системата. Този път обаче щях да видя пари през крив макарон — ако Рейнджъра не иска да го намериш, хич не си прави труда да го търсиш: той става неоткриваем, и толкоз.
Рейнджъра ми е колега, също издирва хора, просрочили съдебната гаранция. За разлика от мен обаче си разбира от работата. Горе-долу ми е връстник плюс, минус пет години, с кубинско потекло е и съм почти сигурна, че убива само лошите. Преди половин месец някакъв тъпанар от полицията го спипал, че носи оръжие без разрешително. Всяко второ ченге в Трентън познава Рейнджъра и знае, че той носи оръжие без разрешително, но си затваря очите. Така де, чудо голямо! Този обаче бил новобранец и явно никой не му е обяснил как стоят нещата. И така, натегачът му с натегач окошарил Рейнджъра и вчера той трябваше да се яви пред съдията — да му дръпне едно конско. Междувременно Вини се изръси с цяло състояние, за да му плати гаранцията, и сега се чувстваше излъганата камила. То бива, бива, но чак пък толкоз: първо Каръл, сега и Рейнджъра. Като за вторник лошо начало.
— Тук има нещо гнило — казах аз.
Сърцето ми се беше свило — доста хора биха дали мило и драго Рейнджъра да им се махне веднъж завинаги от главата и да не им се изпречва повече пред очите. Аз обаче си знаех, че ако той изчезне, в живота ми ще зейне ей такава дупка.
— Не му е в стила да си пропуска датата за явяване пред съда. Или да не отговаря на пейджъра.
Лула и Кони се спогледаха.
