Мутие при една очарователна възрастна дама. Научих от прислужничката на госпожа Глориет адреса, на който бе изпратен багажът на Фридолин. Така попаднах на госпожица Кенуйе. Тя се разнежи бързо, като видя мъката и любовта ми, но не ми даде никакви надежди. Дори каза: „Фридолин сто пъти ми е повтаряла, че ви ненавижда… Какво нещастие!“
— Тя каза „какво нещастие“?
— Да, да… тя искаше дори да й пише, но я разубедих. Смятах за опасна една тъй близка среща с Фридолин… Заредиха се дни на безпокойство. Обзе ме желание да водя друг живот, да бъда друг човек. Жак Монжоа, мой братовчед и верен приятел, одобри с радост решението ми. Останах в Париж!… Взех решението си под влияние на любовта, на гордостта и на желанието ми да я забравя… Най-после предприех нещо, за което се бях колебал дълго. Издадох сбирка от мои стихове… По една случайност малката книжка — ни по-добра, ни по-лоша от другите — има успех… Станах почти знаменитост…
Този път маркиза Дьо Линефридо не издаде никакъв звук, нито възкликна, но смени няколко пъти цвета на лицето си.
— Но има нещо, което е още по-чудно от този успех — продължи Северен. — Съумях да преодолея стеснителността си, станах уверен в себе си… Жените започнаха да се показват благосклонни към мен… Дори от едно малко градче девойка ми писа, за да ми изкаже възхищението си. О, колко мили бяха писмата й, госпожо! Каква надежда изпълни сърцето ми! Дори започнах да мечтая да бъда обикнат от тази, която не ме обичаше… Но промяната, която ставаше с мене, не беше само вътрешна, ай външна. Обръснах старомодната си брада и започнах да се обличам като всички млади мъже. Бях станал почти неузнаваем. Самата Фридолин — може би поради тъмните очила — не ме позна, когато един ден се озовахме един срещу друг. Не бях се старал да постигна тази заблуда, но тя ми хареса… Скоро обаче забелязах, че Фридолин, увлечена да флиртува с поета Шантрев, бе забравила съпруга си.
— Не е вярно… Знаете, че не е вярно и пак го казвате!… Това е грозно, грозно, грозно!
В никакъв случай маркиза Дьо Линефридо не би надала този вик… Сега във високото кресло се бе свила една девойка, която плачеше… От гняв, от смущение или от радост?… И тя не знаеше.
— О, госпожо — каза гласът на Фелисиен Шантрев, гласът на Северен Жувенел, — каква хубава златна къдра е останала от времето на младостта в белите ви коси… И какви хубави очи зад очилата!
И Северен зави на пръста си златната букла… Белите коси, черната дантела, очилата — всичко падна на пода… Озовах се в прегръдките на домакина и неговите устни изсушиха сълзите ми.
Това беше отплатата на Бухала! Боже! Как ли се бе надсмивал той над глупостта и наивността ми…
Бях едновременно ядосана и очарована…
— Много съм сърдита — казах аз. — Защо беше необходимо това измислено име, Фелисиен Шантрев?
— Кой ме упреква? Мнимата госпожа Глориет или маркиза Дьо Линефридо?
— А защо бе нужно това глупаво отвличане?
— Не отговаря ли; то и на съветите на маркиза Линефридо? Уверявам ви, Фридолин, нервите ми не можеха да издържат повече! А при това вие бяхте заявили, че доброволно никога, никога, никога не ще пристъпите прага на моя дом…
— Но как узнахте, че съм в Лугано? — запитах аз.
— От госпожица Кенуйе!
— Боже мой! — възкликнах внезапно аз. — Но госпожа Клерживр ме очаква в Белакьой!
— Госпожа Клерживр ви писа, че можете да отидете в Белакьой, когато пожелаете… Но тя мислеше, че вероятно няма да пожелаете, а аз… аз също се надявах, че ще се откажете от това гостуване, любов моя…
Струва ми се, че сънувам.
— Но тя откъде знаеше?
— Отидох в манастира „Сент Сесил“, след като вие си тръгнахте, и й разказах всичко…
— Както на госпожица Кенуйе?
— Да… Но госпожа Клерживр ме насърчи и ми предложи подкрепата си… Увери ме дори, че мога да се надявам… че ме обичате. Това ми вдъхна смелост! Но признайте, Фридолин, че братовчед ми Жак е чудесен шофьор!
Прошепнах усмихнато:
— Значи и госпожа Клерживр е заплетена в тези лудории… Всички жени са на ваша страна!
— Всички… освен моята…
— Сега и тя е ваша.
— Моя — или на поета?
— И на двамата.
Обгърнах врата му, сгуших се в прегръдките му и поднесох устните си за целувка.
Тази целувка не приличаше на откраднатата от Фелисиен Шантрев… Беше силна, гореща, сладка!
Северен прошепна:
— Любов моя, от седем месеца чакам този момент!
— И аз също! — отвърнах между две целувки.
Информация за текста
© Ги Шантпльор
© 1992 Радка Крапчева, превод от френски
Сканиране и разпознаване: Tarja, 2008
Редакция: Tsvetika, 2008
Издание:
Хермес, Пловдив, 1992
Второ издание
Поредица „31 забравени любовни романа“
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9440]
Последна редакция: 2008-11-11 08:30:00
