погледнах в голямото огледало в модерната тоалетна, намираща се непосредствено до спалнята, не можах да се позная.
Бях облякла рокля на госпожа Клерживр. Едва в последния миг се бях сетила, че тя ми бе поръчала да я взема. Дрехата ми беше малко широка и дълга, но ми придаваше тържествен, тежък вид. Около врата си вързах черна панделка. Върху косите си наредих белите къдри на госпожа Клерживр, а после ги покрих и с черната дантела. На носа си защипах едно от златните й пенснета.
Взех и кърпичка, защото смятах често да си бърша устата и по такъв начин да не я излагам продължително на погледа на Северен.
Не, Северен няма да ме познае!… Та той е толкова късоглед. Но ако все пак ме познае, да става каквото ще!
Ще се увери поне, че не съм дошла при него като разкайваща се грешница. Не е ли достатъчно доказателство, че полагам такова старание да се скрия от него?
Не зная вече точно какво пиша… Като че съм обхваната от треска! За да залъжа страховете и нетърпението си, докато дойде определеният от мене час, и за да не умра от напрежение, грабнах дневника си и му поверих тези нови и удивителни събития.
Стъпки! Някой идва…
Вечерята е готова… Тръпки пролазват по гърба ми… Обзема ме стеснение, тревога, страх… но гордостта ми бързо надделява. Смелостта ми се възвръща. Интересно ми е, сякаш чета забавна история, но с неизвестен край, изпитвам любопитство на пътешественик, който не знае къде ще стигне. И още нещо… Нещо ужасно и все пак — неизразимо приятно.
III
В хубавата старинна столова на Прийоре една солидна възрастна дама вечеря със Северен Жувенел… Той като че не забелязва познатите черни очи, които го гледаха през пенснето.
След като разменихме няколко любезности, седнахме на масата. Тогава реших, че е необходимо да му дообясня моето приключение:
— Знаете ли, господине, тази вечер разчитах да бъда в замъка Белакьой у мои приятели, които бяха изпратили колата си да ме откара. Съвсем доверчиво се настаних в нея и тръгнах на път за Белакьой. Но ще повярвате ли — като си помисля, и настръхвам — един непознат злосторник бе подкупил шофьора и се бе настанил до него… Отвличане посред бял ден!… Двамата мошеници смятаха да ме ограбят, да вземат парите и скъпоценностите ми! Защото не съм вече на възраст, когато могат да се допуснат и други намерения, нали? Отведоха ме далеч от мястото, където отивах… Минахме по странни и безлюдни пътища и може би тази гора е трябвало да бъде свидетелка на моята смърт… Ах, да знаете, струваше ми се, че ще умра от страх, преди да бъда убита!
Старата дама разказваше тъй убедително, че и самата тя се изплаши от разказа си. Потрепери, огледа се и запита:
— Дали и тук не е опасно? Те може да дойдат…
Северен я успокои.
Тогава тя неволно си помисли: „Каква лудост! Сега не може да ми се случи нищо лошо. Не се страхувам от несъществуващия крадец на скъпоценности. Не ме е грижа и за крадеца на любов — Фелисиен Шантрев. Моят съпруг е тук… Аз съм при моя съпруг! Кой може да го отрече?“
През един отворен прозорец в стаята проникваше вечерният хлад и уханието на гората… На масата бяха поставени прекрасни рози. Изящните прибори радваха окото. Старият прислужник (сега зная, че той е съпруг на Марион и Северен е израснал пред очите му) ни обслужваше бавно, с безшумни и тържествени движения. Светлината играеше по кристалните чаши, в които трептяха вината, бистри като сълза.
Вкусвах с наслада прекрасната кремсупа.
Северен се стараеше да се чувствувам добре. От време на време прекъсваше разказа ми с някоя съчувствена дума или възмутено възклицание…
Доставяше му особено удоволствие да разказвам тази разбойническа история сред спокойствието и сигурността на този дом, сред тази богата и уютна обстановка.
— За щастие една благословена повреда на автомобила ми позволи да избягам от похитителите си — завърших аз. — При това трябва да бъда двойно по-благодарна на Провидението, което ме закриляше, задето ме доведе тъкмо тук…
— Аз също съм му благодарен, задето ви доведе в моя дом, госпожо! — възкликна моят домакин. — Вашето присъствие тук е чест за Прийоре!
Усмихнах се тържествено и кимнах за благодарност.
— Вярвайте ми, господине — отвърнах благосклонно, — че ще ви споменавам в молитвите си… Аз се наричам маркиза Дьо Линефридо.
— Хубаво име. Вие навярно произхождате от някое благородно семейство от Бретан, нали?
— Да, от Бретан… Казват, че люлката на моето семейство е гората Броселианд.
— Тогава вие трябва да сте потомка на някоя фея, госпожо? — подметна Северен.
Предположението ми хареса. Още не бях забравила поетическите сравнения на Фелисиен Шантрев, който намираше прелест дори и в недостатъците ми.
— Фея?… Може би! Легендата го твърди, господине, пък и вие не сте първият, от когото го чувам — призна скромно маркиза Дьо Линефридо. — Само че не зная дали тази далечна прабаба е била добра фея…
В този миг не можех да не си припомня за лошата Фридолин.
Чудесно ми се удаваше да променям гласа си. Сега, когато бях сигурна, че няма да бъда позната, играех ролята си непринудено и уверено… Вечерята от леки и апетитни ястия продължаваше. И докато Северен внимателно отговаряше на въпросите ми относно местността, аз го наблюдавах над пенснето си и се питах дали това не е сън. Да, той беше, нямаше никакво съмнение и все пак струваше ми се някак, променен.
— Тази фаянсова ваза е много особена, господине — подзех аз, посочвайки вазата на масата. — Какво представлява тя? Какво е това човече, което държи в ръката си лист, изписан със странни букви.
— Вазата е дело на персийски занаятчии и това писмо е персийско. Надписът означава: „О, Боже мой, аз чезна… Кога ще се изпълни това, което сърцето ми желае?“
— Горкият човек! — въздъхна старата дама. — Питам се какво ли е било желанието на сърцето му и дали това желание се е изпълнило!
— Може би той е обичал, без да бъде обичан… Подобно нещастие е възможно във всички времена.
— Или пък тази, която е обичал, не е била при него? — прошепна гостенката.
— Може би…
— И никога не ще узнаем дали любовта му е била споделена…
— Оставете тези тъжни неща, госпожо, вижте, не ви ли харесват розите във вазата?
— Напомнят ми, че веднъж, на младини, получих рози, бели и чисти като тези… Някой ги бе оставил на прозореца ми… Никога не узнах кой е, макар че го търсих!
— Сигурно е бил човекът, който най-много е мислел за вас и за когото вие най-малко сте мислили.
— Нищо подобно! — отвърнах със съвсем не аристократическа сдържаност. — Този, за когото мислех най-малко, беше лош човек, ненавиждах го. Но той също не мислеше за мен и в никакъв случай не би се сетил да ми прати цветя… Той ми е по-скоро враг!
— О, госпожо, голяма вина трябва да има към вас, за да го мразите толкова!
— Страшна, господине, но по-добре да говорим за нещо не тъй мъчително.
Разговорът продължи леко и приятно. Да, Северен се бе променил. Не беше неловък, не беше непохватен. Колко елегантни и младежки бяха дрехите му! Но най-голямата промяна бе друга. Северен бе избръснал брадата и мустаците си… За кого толкова грижи?
Промяната беше толкова голяма, че понякога ми се привиждаше пред мен да стои Фелисиен Шантрев. После Фелисиен се усмихваше и виждах отново познатите сини очи…
Щом благодарих за хубавата стая, където ме бяха настанили и която беше на „младата госпожа“, Северен ме запита:
