едно негово движение ми се видя тъй привично, тъй присъщо на един човек, че едва сподавих вика си…
Този сгушен в ъгъла човек, този безмълвен спътник ми беше познат. Изведнъж, без да го виждам и чувам, отгатнах кой е той… Вероятно беше… той беше Фелисиен Шантрев!
Вече всичко ми стана ясно… Истината ме заля като студена светлина. Колата, която трябваше да ме закара в Белакьой, отвеждаше там и Фелисиен Шантрев.
Как бе станало това? Не се опитвах да си го обясня.
Без съмнение това обстоятелство е било известно на госпожа Клерживр, а самите Монтантрен не са му отдали значение… Веруломният Фелисиен Шантрев се бе възползувал от този неочакван шанс и бе подкупил шофьора.
Да, чисто и просто Фелисиен Шантрев ме отвличаше!!!
Пребледнях от възмущение. Бях готова да се обърна към похитителя си, да му изкажа презрението сии да го принудя да се откаже от намеренията си. Но се въздържах.
Не се ли мамех? Но и какво можех да направя? Не бях склонна да моля… Ако упреците ми не окажеха въздействие, какво можеха да постигнат заплахите ми?
Естествено нямах намерение да скоча от автомобила… Всъщност, докато той беше в движение, най- добре беше да мълча, да скривам чувствата си дори с риск Фелисиен Шантрев, ако това беше той, да помисли, че приемам без съпротива създалото се положение.
Но само да спре веднъж колата! Тогава… о, тогава ще премерим силите си, господин поете!
Чувствувах се обзета от непреодолим гняв, който не можеше да бъде смекчен или разколебан от никакво друго чувство…
Цялата ми симпатия към автора на „Огледала“ се изпари. Отвратителната му постъпка разкриваше не само възмутителна грубост, но и смешна суетност. Един мъж не би отвлякъл жена, чиято непримиримост смята за непоколебима. Значи той се е надявал, че ще ме плени с чара си. Гневът ми се усили. Струваше ми се, че вече не изпитвам никакъв страх. Нима можех да се страхувам от човек, когото презирах така дълбоко?
Само да спре колата й всичко ще се нареди… Но тя продължаваше да се носи неумолимо.
Къде ме отвеждаше Фелисиен Шантрев? Движехме се край бистри потоци сред хубави зелени долини, прекосявахме гори, от които лъхаше влажна и отморяваща свежест. Пътят ту се изкачваше, ту се спущаше надолу.
От време на време в подножието на някой хълм изникваше каменният силует на параклис или стара къща, по чиито развалини бе пропълзял бръшлян… Понякога погледът се спираше на хубав замък или на нормандска вила, потънала в цветя и зеленина. В заградените ливади крави и овце пасяха толкова спокойно, че неволно си спомних за играчките от детството ми. Минахме и край скали със странни, фантастични форми…
Докога щяхме да се носим така? Започвах да се чувствувам много уморена.
Сега се намирахме в дъбова гора. Пътят леко се изкачваше. Местността беше прекрасна. Чуваше се тихата песен на невидими потоци… Вляво, отвъд дърветата, се виждаха полята, залети в златиста светлина.
Посред гората минава широка, заслонена от зеленина алея, която е перпендикулярна на пътя. Тя извежда до входа на сива постройка, чиито остри кулички надвишават дърветата и чиято затворена врата тайнствено се открояваше между дъбовете.
Носим се напред. Спокойната гледка изчезна от очите ми. Но внезапно усетих рязко сътресение и колата спря.
Двамата мъже от предната седалка изскочиха навън. Всичките ми съмнения относно самоличността на мълчаливия пътник се разсеяха. Все още не можех да видя добре лицето на непознатия, защото нахлупената шапка, вдигнатата яка и тъмните очила ми пречеха, но неговата елегантна, добре сложена фигура ми беше позната, неговите движения — също… А и сега, когато чух гласа му, нима беше възможно да не го позная? Фелисиен Шантрев размени само няколко думи с шофьора. Говореше съвсем тихо и не можах да доловя какво казваше, но гласът му звучеше загрижено… Чувствувах, че вече търпението ми е към своя край.
Отново бях склонна да дам воля на гнева си, но с върховно усилие успях да запазя спокойствие.
— Какво има? — запитах.
— Повреда — отговори кратко шофьорът, преглеждайки внимателно мотора.
След това той и Фелисиен Шантрев поведоха отново тих разговор, от който не долових нищо. После шофьорът се обърна отново към мен.
— Моят приятел — каза той — ще отиде да потърси помощ, защото не можем да тръгнем на път така… Нямам необходимото, за да отстраня повредата.
Действително Фелисиен Шантрев вече се отдалечаваше по пътя в същата посока, която бяхме следвали досега, и скоро изчезна зад дърветата.
— Къде отива другарят ви? — запитах аз. — Нямаше ли да бъде по-просто да се обърнем към хората от онази къща, която току-що отминахме и която е едва на няколкостотин метра оттук?
— Там нямаше да намерим необходимото. Приятелят ми ще отиде до селото Сентре, което е наблизо. Край него минават автомобили. Там има и гараж.
За миг пожелах да разпитам този човек, да го изоблича и да го упрекна за коварството му. Но още веднъж благоразумието ме спря.
Докато шофьорът запали цигара и започна да се разхожда нагоре-надолу по пътя, аз се свих в единия ъгъл на колата и си дадох вид, че чакам примирено.
„Може би — мислех си, — когато те бъдат напълно погълнати от поправката на автомобила, ще намеря някой сгоден момент да се измъкна. Тогава ще изтичам до онази хубава стара къща и ще помоля да ми дадат подслон и защита.“
Времето минаваше. Шофьорът се приближи до колата.
— Моят приятел се забави — каза той. — Ще отида до завоя на пътя, на две крачки оттук, за да видя дали не идва…
Сдържах радостта си… Ето че щях да бъда възнаградена за самообладанието си. Този човек щеше да ме остави сама… бях спасена!
— Добре — отговорих с привидно безразличие.
Но щом дърветата скриха шофьора от погледа ми, не губих повече нито минутка.
Трепереща и задъхана, защото човекът можеше внезапно да прозре намеренията ми и да се върне всеки миг, отворих вратата на колата и като взех в една ръка само малката пътна чанта на госпожа Клерживр, защото за загубата на моя куфар не бях длъжна да отговарям пред никого, и в другата — ръчната ми чанта с парите, дневника и писалката, се спуснах да тичам леко и безшумно.
Скоро изминах алеята от дъбове и стигнах старата къща. Зидът, който я заобикаляше, почти изчезваше под цветя и бръшлян… Дървената врата бе украсена с пъстри рисунки. До нея висеше чукче. Когато го повдигнах, отекна звън… Зачаках тревожно… О, какъв миг!
Тежките криле на вратата потрепераха и тя се отвори… На прага се появи стар белокос прислужник с почтително изражение и старомоден вид. Какво трябваше да му кажа? Нищо не бях обмислила. Положението ми беше така странно, така необикновено! Съгласете се, нима можех изведнъж да заявя, че съм безпомощна жена, която е била отвлечена и сега бяга от похитителите си?
— Намирам се в голямо затруднение — започнах аз. — Не съм в състояние да продължа пътя си… Бъдете така добър да кажете на господарите си, че една пътничка ги моли… да й окажат гостоприемство.
Без да ми задава никакви въпроси, без да се показва дори изненадан, старият прислужник се отдръпна, за да ми стори път.
— Благоволете да влезете, госпожо — каза той почтително.
Прекосихме двор, който приличаше на манастирска градина. Зърнах каменен кладенец, оплетен с бръшлян, както външният зид. После влязохме в къщата. Минахме през малко мрачно преддверие и се озовахме в стая, която трябва да беше библиотека или работен кабинет…
— Госпожата може да седне, ако обича — подзе старият човек. — Аз ще отида да предупредя
