Пол Шак
Ролан Морийо
Лейтенант Ролан Морийо е капитан на „Монж“.
Трийсетгодишен мъж в разцвета на физическите и умствените си сили — слаб, източен, гъвкав, с матово, гладко избръснато лице, кафяви доброжелателни очи, дълбоки и меки. С ясен и звучен глас, той се изразява с пестеливи, точно отмерени изречения, каквито са и движенията му. Защото, истински офицер, Ролан Морийо спортува, за да поддържа мускулите си силни и гъвкави. Той е като пружина, винаги насочена към ползотворна дейност.
Кристално чист по душа, още в мирно време той притежаваше всички добродетели, които другите откриха в себе си едва при повика на застрашеното отечество.
Въпреки сдържания си темперамент Ролан Морийо покори сърцата на подчинените си. И сега екипажът на „Монж“ е луд по този офицер — студен, лаконичен, съсредоточен, по този командир, чието превъзходство те всички признават, но който очаква спокойно своя час, за да отприщи цялата млада енергия, насъбрана в него самия и в неговия кораб.
От май 1914 година, когато пое командуването, Ролан Морийо показа какво може в морето и в боя.
По време на поход, предхождащ този, за който ще ви разкажа подробно, „Монж“ бе посрещната пред Ката-ро най-напред с дъжд от самолетни бомби, след туй от мина, чието стоманено въже се нави около вала на десния винт. През нощта те напразно се опитваха да се освободят от него, докато един вражески миноносец мина съвсем близо край подводницата, за щастие без да я забележи. Като отмина тревогата, „Монж“ спокойно продължи пътя си, влачейки мината, чието въже най на края изчезна, отнасяйки бронзовия конус на вала. И бога ми, този поход не би се състоял, ако Морийо бе наредил да се отстрани аварията.
И през ум не му бе минала подобна мисъл. Не се спира от движение плавателен съд в момент, когато врагът заплашва транспортите… Това бе достатъчен повод за командуващия френската флотилия в Бриндизи, за да възнагради пай-после завидната храброст на екипажа на „Монж“.
— За този и заради другите успешни походи — бе казал той на капитана на подводницата — аз съм готов да наградя част от вашия екипаж с военен кръст. Моля ви, дайте си предложенията.
— Ако мината беше избухнала, никой нямаше да остане жив — отвърна Ролан Морийо. — Излиза, че трябва да предложа всички. Затова, моля ви, да изчакаме, докато моята подводница извърши нещо значително.
28 декември 1915 година. „Монж“ е пред Катаро. Призори далечни ракети сигнализират за влизане или излизане на вражески единици. След туй изгрява денят — с прекрасно слънце, каквото само в Адриатика може да се види между две зимни бури. Морето е тъй спокойно, че следата на перископа се вижда от повече от три мили разстояние. Бавен и тежък, денят преминава в плаване на десет метра под водата, без да открият нещо.
Шест часът вечерта. Слънцето е залязло. „Монж“ изплава на повърхността и започна да зарежда батериите си с едната машина; другата е включена към едно от витлата, което влачи лениво кораба напред-назад. Свободните от вахта спят в койките, изпълнили тесния централен отсек — като огромни банани, вързани в двата края. Към десет часа духва слаб северен вятър, който надипля морето и отпраща благодатна прохлада към екипажа, изтощен от тринайсетчасовия престой под водата.
Нощта е светла. В небето — кадифена тъмносиня полусфера. Полярната звезда блещука над връх Радостак. В полунощ, тънкият полумесец на почти изпразнената луна изплува на изток. Никаква сянка над водата, никакъв шум. На мастика помощник-капитанът Апел е на вахта с двама моряци. От време на време някой омазнен, плувнал в пот моряк се показва от люка, нагълтва свеж въздух и пак се спуска долу. Офицерът и двамата мъже са целите зрение. Биноклите им претърсват спокойната нощ. Почти тревожна тишина тегне над морето. Често някоя близка до хоризонта звезда заприличва на корабна светлина, но грешката се осъзнава бързо. Впрочем в тези води никой кораб не би дръзнал да покаже светлините си. В 2 ч. и 15 мин. „Монж“ е на 15 мили южно от Катаро.
— Дясно на борда дим — съобщава един от вахтените — старши механикът Гибдал.
Мичманът поглежда и заповядва:
— По места за потапяне. Рулят дясно на борд. Курс юг. Гибдал, бегом долу да предупредиш капитана.
Димът идва от север, откъм Катаро, и въпреки че нощта е ясна, вражеските кораби не би трябвало да се виждат на повече от три мили. Мичманът иска да избързат пред тях и се насочва на юг, за да забави с няколко минути момента, в който те ще настигнат подводницата. Има право, защото „Монж“ е парна подводница — бавно се потапя. Трябва да се затварят маса вентилационни тръби, да се изолира котелът, да се прибере и запуши коминът. Екипажът бърза… Ето го и Морийо. Той гледа черните облаци, които бързо нарастват. Усмихва се — рядко явление — и командува:
— Двигателите на 400 ампера! Срочно потапяне! Осем метра! Бързо!
Което значи, че щом външните баластни цистерни бъдат напълнени, спомагателните цистерни за бързо потапяне трябва да приемат малко повече вода, за да може с едно завъртане на лостовете подводницата да достигне до големи дълбочини: предохранителна мярка срещу евентуален сблъсък.
Скоро водата се завърта лудо на носа и покрива палубата. В продължение на десет секунди капитанът, подал глава от командната рубка, гледа яростно към неприятеля. Но време е да се затвори и последният люк. Морийо го затваря, намества капака и от рубката нарежда потапянето да продължи до осем метра, за да се използва нощният перископ — с три метра по-къс от дневния. С него може да се гледа от рубката, но не и от централния отсек. Той го насочва към кърмата.
Неприятелите се виждат вече по-добре, плават на две групи, две успоредни колони на пет-шест метра една от друга. Настигат „Монж“. Богът на битките пожела, щото без каквато и да е маневра подводницата да се озове тъкмо между двете колони. Трима австрийци ще преминат покрай десния и трима покрай левия борд. Чудесна позиция за торпедна атака на една от колоните, а дори и на двете, ако има време… Морийо пак се усмихва.
Силуетите се уголемяват. В перископа Морийо е разпознал шест контраминоносеца, с четири комина — тип „Татра“. Той решава да атакува тези, които са от левия борд. Едната колона е добре очертана. Другата е като че ли малко объркана. Няма значение… Най-после щастието се усмихва. Може би ще успеят с двойния удар…
Бяха минали едва три минути от потапянето на „Монж“. Чуйте ясния глас на Морийо:
— Освободете предпазителите на торпедните апарати! Готови за стрелба!
И промърморва:
— Все един от тримата ще…
Предпазителите бяха освободени, вече нищо не задържаше торпедата. Само да щракне лостът на въздушния пускови клапан и те ще полетят с 35 възла към своята жертва. Сигурна работа! Как искате австрийските наблюдатели да различат в тъмнината крайчеца на перископа, който единствен стърчи на повърхността?
Долу всички усещат как иде заповедта за стрелба. Седемнайсет месеца я бяха очаквали.
Перископът бавно се завърта за последен път. Обглежда целия хоризонт. После Морийо го насочва назад, към неприятеля. О! Велики боже!
Само на петдесет метра, понесла се право към подводницата, една огромна черна маса закрива цялото зрително поле на перископа!
— На двайсет метра!… Възможно най-бързо!
Късно е! Вахтените още не са успели да завъртят бронзовите кръгове, когато една 3500-тонна маса, запратена със скорост десет метра в секунда, блъсва „Монж“ и го помита, както вихрушка помита високите треви.
В същото време прокънтява стоманеният вик на разкъсаната обшивка. Рубката е пробита. Водата нахлува като порой и подгонва към централния отсех Морийо, старши матроса Бограни и старшина Месаже. Морийо сам затваря водонепроницаемата врата, която изолира рубката, след това изключва преговорното устройство. Спира притокът на вода. Рубката е пълна…
„Монж“ се изправя от бясното накреняване към десния борд, но само за да се спусне към дъното. Тонове вода нахлуват към носа през незатворения резервен люк. Лекият наклон се увеличава. Чува се как в трюма
