затворник и не го учудваше нито детинското упорство на симулантите, нито лекомислената примитивност на симулациите им. Пьотър Иванович, бивш доцент в един от сибирските институти, беше направил кариера сред същите тези снегове, където болните спасяваха живота си, като го лъжеха. Не можеше да се каже, че не ги съжаляваше. Но той беше повече лекар, отколкото човек, и преди всичко специалист. Гордееше се, че годината, прекарана на обща работа, не беше убила в него лекаря специалист. Той разбираше задачата си да разобличава симулантите съвсем не от съображения на някаква висша, общодържавна позиция или морална гледна точка. Виждаше в тази своя задача достоен начин да използва знанията си, психологическото си умение да поставя капани, в които, за слава на науката, трябваше да попадат гладните, полупобъркани, нещастни хора. В това сражение със симуланта на страната на лекаря беше всичко — и хилядите хитроумни лекарства, и стотиците учебници, и разнообразната апаратура, и помощта на конвоя, и огромният му опит на специалист, — а пациентът разполагаше само с ужаса от света, от който беше попаднал в болницата и в който се страхуваше да се върне. Именно този ужас даваше на затворника сила да се бори. Когато разобличаваше поредния симулант, Пьотър Иванович изпитваше огромно задоволство: още веднъж животът потвърждаваше, че е добър специалист, че не е загубил квалификацията си, а напротив — усъвършенствал я е, повишил я е и все още го бива…
„Ама че са глупаци тия хирурзи — мислеше си той, палейки цигара, след като Мерзляков си беше отишъл. — Не познават топографическата анатомия или забравят за нея, а рефлексите никога не са ги знаели. Само рентгенът ги спасява. А без снимка — не са сигурни дори за най-обикновено счупване, фасонът им само голям!“ — Че Мерзляков е симулант, на Пьотър Иванович му бе съвсем ясно.
— Е, нека остане една седмица, докато направим анализите, за да бъде всичко както си му е редът. Ще оформим документално историята на заболяването.
Пьотър Иванович се усмихна, предвкусил театралния ефект от новото разобличаване.
Седмица по-късно в болницата подготвяха „етап“ за парахода — болните щяха да бъдат прехвърлени на Голямата земя. Протоколите се пишеха направо в отделението и пристигналият от Управлението председател на лекарската комисия лично оглеждаше хората, подготвени от болницата за изпращане. Ролята му се свеждаше до оглед на документите, до проверка на „оформянето“ им — личният преглед на болния му отнемаше половин минута.
— В моите списъци — каза хирургът — има някой си Мерзляков. Преди година конвоят му счупи гръбнака. Бих искал да го изпратя. Отскоро е прехвърлен в нервното отделение. Ето документите, подготвени са.
Представителят на комисията се извърна към невропатолога.
— Доведете Мерзляков — рече Пьотър Иванович.
Доведоха свилия се одве Мерзляков. Председателят му хвърли бегъл поглед.
— Ама че горила — каза. — Да, наистина, такива няма защо да ги държим тук. — Той взе перодръжката и посегна към списъците.
— Аз няма да подпиша — рече високо и ясно Пьотър Иванович. — Той е симулант и утре ще имам честта да демонстрирам това пред вас, и пред хирурга.
— Е, тогава ще го оставим — равнодушно рече председателят и сложи перодръжката на масата. — И изобщо хайде да приключваме, вече е късно.
— Той е симулант, Серьожа — каза Пьотър Иванович, като хвана под ръка хирурга на излизане от отделението. Хирургът се дръпна.
— Възможно е — отвърна, мръщейки се от погнуса. — Желая ви успешно разобличаване. Ще си доставите огромно удоволствие.
На другия ден по време на съвещанието при началника на болницата Пьотър Иванович направи подробен доклад за Мерзляков.
— Мисля — каза той в заключение — разобличаването на Мерзляков да стане на два етапа. Първият ще е кратковременна упойка, за която сте забравили, Сергей Фьодорович — тържествено се обърна той към хирурга. — Това е трябвало да бъде направено веднага. А ако не даде резултат, тогава — Пьотър Иванович разпери ръце, — тогава остава шоковата терапия. Уверявам ви — много е интересно.
— Не е ли прекалено? — обади се Александра Сергеевна, завеждащата на най-голямото отделение в болницата, туберкулозното — пълна, отпусната жена, наскоро пристигнала от континента.
— Ами — каза началникът на болницата, — такъв мерзавец… — Не се съобразяваше с присъствието на дами.
— Ще зависи от резултата след упойката — примирително рече Пьотър Иванович.
Упойката беше кратковременна, със зашеметяващо действие поради етера. Болният заспива за петнадесет-двадесет минути и през това време хирургът трябва да успее да намести изкълчена става, да ампутира пръст или да разреже някакъв болезнен цирей.
Началството, издокарано с бели престилки, наобиколи операционната маса в превързочната, където бяха сложили покорния, полусвит Мерзляков. Санитарите понечиха да завържат пациента с платнените колани за масата.
— Оставете, оставете! — развика се притичалият Пьотър Иванович. — Точно това не трябва.
Лицето на Мерзляков се извърна нагоре. Хирургът му сложи маската за упойка и взе бутилката с етера.
— Започвайте, Серьожа!
Етерът започна да капе.
— По-дълбоко, по-дълбоко дишай, Мерзляков! Брой на глас!
— Двадесет и шест, двадесет и седем — вяло броеше Мерзляков, сетне внезапно спря и заприказва нещо, което не се разбираше отведнъж, нещо накъсано, изпъстрено с псувни.
Пьотър Иванович държеше лявата му ръка. След няколко минути тя увисна. Лекарят я пусна. Ръката меко и мъртво падна на края на масата. Пьотър Иванович бавно и тържествено изпъна тялото на Мерзляков. Всички ахнаха.
— Сега вече го вържете — рече той на санитарите.
Мерзляков отвори очи и видя косматия юмрук на началника на болницата.
— Е, какво, мерзавецо — хриптеше началникът. — Сега вече те чака съд.
— Браво, Пьотър Иванович, браво! — не спираше да повтаря председателят на комисията, като потупваше невропатолога по рамото. — А аз вчера бях готов да го направя свободен човек!
— Развържете го! — заповяда Пьотър Иванович. — Слизай от масата.
Мерзляков още не се беше свестил окончателно. Главата му бучеше, в устата си усещаше отвратителния сладникав вкус на етера. Не можеше да разбере сън ли е, или действителност — вероятно неведнъж го беше сънувал и по-рано.
— Я вървете всички на майната си! — неочаквано извика той и се сви както преди. Плещест, кокалест, почти докосващ пода с дългите си, дебели пръсти, с мътен поглед, с разрошена коса, наистина същинска горила, Мерзляков излезе от превързочната. Доложиха на Пьотър Иванович, че Мерзляков лежи в леглото, заел старата си поза. Лекарят нареди да го доведат в кабинета му.
— Разобличен си, Мерзляков — рече невропатологът. — Но аз придумах началника. Няма да те дадат под съд, няма да те изпратят в дисциплинарната мина — просто ще те изпишат от болницата и ще се върнеш в рудника си, на старата работа. Ти, братле, си герой. Цяла година ни баламосва.
— Няма такова нещо — каза горилата, без да вдига очи.
— Как така няма? Нали току-що те изправихме!
— Никой не ме е изправял.
— Е, миличък — рече невропатологът. — Това вече е прекалено. Исках да се разберем с добро. Гледай след седмица самият ти да не поискаш да те изпишем.
— Една седмица е много време — тихо му отговори Мерзляков.
Как да обясни на лекаря, че дори седмица, дори ден, дори час, прекарани извън мините, е щастие за него. Ако лекарят не го разбира — как може да му го обясни? Мерзляков мълчеше и гледаше в пода.
Отведоха го, а Пьотър Иванович отиде при началника на болницата.
— Може още утре, а не след седмица — рече началникът, след като изслуша предложението на Пьотър Иванович.
— Обещах му седмица — каза лекарят. — Болницата няма да обеднее я.
