височина и сила. Изсичането на дърветата е като добиването на златото — и едното, и другото става по същите тези потоци, еднакво стремително, на бърза ръка: потокът, коритото за промиване, промивъчната машина, временната барака, задъханото хищническо напредване, след което потокът и районът около него остават без гора за триста години напред и завинаги без злато.
Някъде съществуваха лесничейства, но за какво лесовъдство можеше да става дума: дърветата в Колима достигат зрелостта си на триста години — точно сега, по време на войната, когато в отговор на лендлиза златната треска правеше стремителен скок, обуздан впрочем от караулните кули за зоните.
Много дънери, дори подготвени за извозване, с отсечени клони, се търкаляха по сечищата. Доста от тях бяха потънали в снега, паднали на земята от безсилните, немощни арестантски рамене. Слабите ръце на затворниците, десетките ръце не можеха да вдигнат на нечие рамо (пък и откъде такова рамо) някое двуметрово дърво, не можеха да премъкнат няколко десетки метра през купчините пръст, по неравния терен този сякаш чугунен дънер. Много дънери бяха зарязвани заради невъзможността да бъдат „извозени“ и булдозерът трябваше да ни помогне.
Но първата му задача на колимска земя, на руска земя, бе съвсем друга.
Видяхме как боботещият булдозер зави наляво и започна да се изкачва на терасата, на гребена на скалата, откъдето минаваше старият път покрай лагерното гробище, по който стотици пъти ни бяха извеждали на работа.
Не се бях замислял защо през последните няколко седмици ни водеха на работа по друг път, а не по познатата широка пътека, утъпкана от ботушите на конвоя и от гумените галоши на затворниците. Новият път бе двойно по-дълъг от стария. На всяка крачка имаше нанагорнища и нанадолнища. Капвахме, докато стигнем до работната площадка. Но никой не питаше защо ни водят по друг път.
Така трябва, такава е заповедта, и ние пълзяхме на четири крака, вкопчвайки се в камъните и раздирайки пръстите на ръцете си до кръв.
Едва сега видях и разбрах защо. И благодарих на Бога, че ми беше дал възможност и сили да видя всичко това.
Сечището бе навлязло навътре в гората. Склонът на планината беше оголен, снегът, все още не много дълбок, бе издухан от вятъра. Пъновете бяха изкоренени до един — под големия пъхаха фишек с амонал и те хвръкваха във въздуха. По-малките ги изкоренявахме с лостове. Най-малките — просто с ръце, като храстите на клека…
Планината бе оголена и се беше превърнала в една гигантска сцена на спектакъла, на лагерната мистерия.
Един арестантски гроб, арестантски общ гроб — каменна яма, още през тридесет и осма година натъпкана догоре с нетленни мъртъвци — се бе свлякъл. Мъртъвците бяха тръгнали да пълзят по склона на планината и разкриваха тази колимска тайна.
В Колима телата се погребват не в земята, а в камъка. Камъкът пази и разкрива своите тайни. Той е по- сигурен от земята. Вечно замръзналата почва пази и разкрива тайните си. Всеки един от нашите близки, загинали в Колима — всеки един от разстреляните, пребитите, от обезкръвените от глад можеше да бъде идентифициран дори след десетки години. В Колима нямаше газови камери. Труповете горяха в камъка, във вечната замръзналост.
През тридесет и осма година цели бригади се занимаваха с копаенето на такива гробове — непрекъснато дупчеха, взривяваха, правеха по-дълбоки огромните сиви, корави, студени каменни ями. През тридесет и осма копаенето на гробове беше лека работа — там нямаше задължителна изработка, норма с цел да убие, изчислена за четиринадесетчасов работен ден. Копаенето на гробове беше по-леко, отколкото да стоиш обут с гумени галоши на бос крак в ледената вода на златодобивния забой — „основното производство“, „метал номер едно“.
Тези гробове, тези огромни каменни ями бяха пълни догоре с мъртъвци. Нетленни мъртъвци, голи скелети, покрити с кожа, с мръсна, изподрана, изпохапана от въшките кожа.
Камъкът и Северът с все сила се противяха на тази човешка дейност, не искаха да пуснат мъртъвците в недрата си. Камъкът — отстъпващ, победен, унизен — обещаваше да не забрави нищо, обещаваше да чака и да пази тайната. Суровите зими, горещите лета, ветровете, дъждовете за шест години бяха успели да отнемат мъртъвците от камъка. Земята се бе отворила, показвайки подземните си богатства, понеже в недрата на Колима има не само злато, не само калай, не само волфрам, не само уран, но и нетленни човешки останки.
Тези човешки тела пълзяха по склона, може би дори се канеха да възкръснат. И преди бях виждал отдалеч — от другия бряг на потока — тези движещи се, закачили се за храстите и за камъните неща, — виждах ги през рядката изсечена гора и си мислех, че са дънери, все още неизвозени дънери.
Сега склонът беше оголен и тайната на планината — открита. Гробът се беше „разтворил“ и мъртъвците бяха тръгнали да пълзят по каменния склон. Близо до пътя бе изкопана, изровена — от кого ли? — никой от бараката ни не беше ходил на тази работа — нова огромна братска могила. Много голяма. И за мен, и за моите другари — ако замръзнем, ако умрем — щеше да се намери място в този нов гроб, в този нов дом за мъртъвците.
Булдозерът загребваше тези вкочанени трупове, хиляди трупове, хиляди подобни на скелети мъртъвци. Всичко беше нетленно: сгърчените пръсти на ръцете, гноясалите пръсти на краката — или чуканчетата след измръзванията, — раздраната до кръв суха кожа и горящите с гладен блясък очи.
С уморения си, измъчен мозък се опитвах да разбера откъде се е взел по тези места такъв огромен гроб. Ами че тук, струва ми се, не е имало златна мина — аз съм стар колимчанин. Но сетне си помислих, че познавам само едно кътче от този свят, заградено с бодлива тел с наблюдателници, които напомняха за времето, когато в Москва се е зараждало градостроителството. Високите сгради в столицата бяха като караулни кули, охраняващи московските арестанти — ето как изглеждаха тези сгради. И чий ли беше приоритетът — на кремълските караулни кули или на лагерните наблюдателници, послужили за образец на московската архитектура? Караулната кула на лагерната зона — ето главната идея на времето, прекрасно изразена с помощта на архитектурната символика.
Помислих си, че познавам само едно късче от този свят, една нищожна, малка част, че на двадесет километра оттук може да има къщурка на геологопроучвателна група, търсеща уран, или златна мина за тридесет хиляди затворници. В гънките на планините могат да бъдат скрити много неща.
Сетне си спомних огненото цъфтене на върбовката, яростния цъфтеж на лятната тайга, която се стараеше да скрие в тревата, в листата всяка следа от човешко дело — добро или зло. Че тревата помни още по-малко, отколкото хората. И ако забравя аз — тревата също ще забрави. Но камъкът и вечно замръзналата почва няма да забравят.
Гриня Лебедев, осъден за това, че беше убил баща си, бе добър тракторист и уверено управляваше обилно смазания отвъдокеански трактор. Вършеше работата си старателно: булдозерният нож-щит изтикваше труповете към гроба, събаряше ги в ямата и отново се връщаше.
Началството беше решило, че първият маршрут, първата работа на булдозера, получен по лендлиза, ще бъде не в гората, а на много по-важно място.
Работата привърши. Булдозерът натрупа върху новия гроб купчина камъни и чакъл и мъртъвците се изгубиха под нея. Но не изчезнаха.
Булдозерът се приближаваше. „Битовакът“ Гриня Лебедев дори не погледна към нас — „буквениците“ по петдесет и осми член. Беше му възложена важна държавна работа и той я бе свършил. По каменното лице на Гриня Лебедев се четеше гордост, съзнание за изпълнен дълг.
Булдозерът избоботи покрай нас — върху огледалната повърхност на ножа нямаше нито една драскотина, нито едно петънце.
Информация за текста
© Варлам Шаламов
© 1994 Александър Талаков, превод от руски
Варлам Шаламов
