Варлам Шаламов
По лендлиз
Пресните следи от трактор в блатото приличаха на следи от доисторически звяр, а не на доставена по линията на лендлиза американска техника.
Ние, затворниците, бяхме чували за тези отвъдокеански подаръци, внесли объркване в душите на лагерното началство. Изтъркани вълнени костюми, различни модели износени пуловери, събрани отвъд океана за колимските затворници — в Магадан генералските съпруги ги разграбиха едва ли не с бой. В списъците тези вълнени съкровища бяха обозначени с думата „носени“, което, разбира се, бе много по- изразително от прилагателното „износени“ или най-различните б/у — „били в употреба, употребявани“, които са добре познати единствено на хората от лагерите. В думата „носени“ има някаква тайнствена неопределеност, като че ли са ги носили някъде на ръце — и ето, че костюмът е станал „носен“, без да е загубил нито едно от безбройните си качества, за които изобщо не може да се мисли, ако в документа фигурира думата „износен“.
Саламът по лендлиз не беше никак „носен“, но ние виждахме тези приказни кутии само отдалеч. Свинското в собствен сос, тези тумбести консервени кутии — виж, то ни беше много добре познато. Претегленото, отмерено по много сложната таблица за замяна, свинското в собствен сос, разграбено от алчните ръце на началниците и още веднъж претеглено, отново отмерено, преди да бъде сложено в казана — сварено, превърнало се в загадъчни влакънца, миришещи на всичко друго, но не и на месо — свинското в собствен сос по лендлиз дразнеше само нашето зрение, не и вкуса ни. Свинското в собствен сос, получено по лендлиза, сложено в лагерния казан, нямаше никакъв вкус. Стомасите на лагеристите предпочитаха нещо родно — от типа на вмирисано месо от стар елен, което е невъзможно да бъде сварено дори в седем лагерни котли. Еленското месо не изчезва, не става ефимерно като свинското в собствен сос.
Овесена каша по лендлиз — нея я одобрявахме, ядяхме я. Все едно нямаше повече от две супени лъжици на порция.
Но по лендлиз идваше и техника — техника, която не ставаше за ядене: неудобни брадвички-томахавки, много практични лопати с чуждоземски къси дръжки, които да пестят силите на работещия. Лопатите на часа биваха преправяни — слагаха им дълги дръжки родно производство, а самата лопата я сплескваха, за да поема, да загребва повече почва.
Глицерин в бъчви! Глицерин! Още първата нощ пазачът гребна с котлето си от този течен глицерин, разпродаде го на лагеристите — уж че е „американски медец“ — и забогатя.
Освен това по лендлиз имаше огромни черни петдесеттонни „даймънди“ с ремаркета и железни капаци; също и петтонни, лесно изкачващи всякакви височини „студебейкъри“ — в Колима нямаше по-добри коли от тях. С тези „студебейкъри“ и „даймънди“ денем и нощем разкарваха по безкрайното колимско трасе получената по лендлиз американска пшеница в красиви бели платнени чували с американския орел. От това брашно печаха пухкави, невероятно безвкусни „дажби“. Този хляб по лендлиз имаше едно чудно качество. Всички, които ядяха от него, преставаха да ходят по голяма нужда — веднъж на пет денонощия стомахът изхвърляше нещо съвсем малко. Стомасите и червата на лагеристите поемаха без остатък този великолепен бял хляб с примеси от царевица, костно брашно и още нещо — струва ми се, най-обикновена човешка надежда; още не е дошло времето да бъдат преброени спасените именно от тази отвъдокеанска пшеница.
„Студебейкърите“ и „даймъндите“ гълтаха много бензин. Но и той пристигаше по лендлиз — светъл авиационен бензин. Колите родно производство, „газките“, бяха преоборудвани за отопление с дърва — при двигателите им бяха инсталирани по две кюмбета, в които горяха дървени трупчета. Появи се думата „чуканче“ и няколко комбината за чуканчета, оглавени от партийци, работещи по договор. Техническото ръководство на тези комбинати се осигуряваше от главен инженер, обикновен инженер, нормировчик, плановик, счетоводители. Колко бяха работниците, които режеха чуканчетата с циркуляр ли? Двама или трима на смяна във всеки такъв комбинат. Двама или трима — не помня точно колко. Може да са били и трима. Техниката се получаваше по лендлиз — при нас също пристигна един трактор и внесе в езика ни новата дума „булдозер“.
Доисторическият звяр бе отвързан от веригата и запълзя на своите гъсенични вериги, този американски булдозер с проблясващ като огледало широк нож и навесен метален щит — отхвърлян. Огледало, което отразяваше небето, дърветата и звездите, също и мръсните арестантски лица. И дори войникът от конвоя се приближи до това отвъдокеанско чудо и каза, че човек може да се обръсне пред това желязно огледало. Ала ние нямахме нужда от бръснене — такава мисъл не можеше да се появи в главите ни.
В студения въздух дълго време се чуваха въздишките и пъшкането на новия американски звяр. Булдозерът кашляше на студа, сърдеше се. Ето че започна да пухти, забоботи и смело тръгна напред, като мачкаше купчините пръст и лесно преодоляваше пъновете — отвъдокеанска помощ.
Сега вече нямаше да трябва да извличаме тежките, сякаш оловни стволове на даурските лиственици — дървеният строителен материал и просто дървата бяха разпилени из гората по планинския склон. Ръчното влачене и подреждане — наричат го с веселата думичка „трельовка“ — на Колима е непосилно, непоносимо. През купчините пръст, по тесните, лъкатушещи пътечки влаченето на ръка по планинския склон е убийствено. Едно време — преди тридесет и седма година — тази работа се е вършела от коне, но на тях Северът им понася много по-зле, отколкото на хората, те се оказаха по-слаби от човека, измряха, понеже не можеха да издържат на това извличане. Сега на помощ (на нас ли?) бе пристигнал ножът-отхвърляч на отвъдокеанския булдозер.
Никой дори не си помисляше, че вместо непоносимо тежкото извличане, което всички мразехме, ще ни дадат някаква по-лека работа. Просто щяха да ни увеличат нормата на сечището — все едно ще трябва да се върши нещо друго, също толкова унизително и презряно, колкото всеки лагерен труд. Американският булдозер нямаше да излекува замръзналите ни пръсти. Но може би това щеше да стори американската грес! Ах, тази грес, тази грес! Варелът, в който я бяха докарали, на часа бе атакуван от тълпа „мърши“ — избиха дъното му с камък.
Някой беше казал на прегладнелите хора, че това е краве масло по лендлиз и когато бе поставен часови, когато началството прогони с изстрели тълпата от варела с греста, тя беше останала по-малко от половината. Щастливците гълтаха това краве масло, получено по лендлиз, и не вярваха, че е най- обикновена грес — нали целебният американски хляб също беше безвкусен, имаше същия странен метален привкус. И всички, които бяха успели да се докопат до греста, няколко часа не спряха да си облизват пръстите, гълтаха и най-малките частици от това отвъдокеанско щастие, което по вкус напомняше млад камък. Нали камъните не се раждат направо като камъни, а като меко маслоподобно същество. Същество, а не вещество. Камъкът става на вещество когато остарее. Младите течни варовикови туфи в планините пленяваха погледите на бегълците и на работниците от проучвателните експедиции. Нужно беше усилие на волята, за да се откъсне поглед от тези „реки от мед и масло“ — течащия млад камък. Но там имаше планина, скала, долчинка, а тук — доставка по лендлиз, продукт на човешките ръце…
На онези, които бяха бъркали в греста, не им се случи нищо лошо. Стомахът и червата им, тренирани в Колима, се справиха със смазката. Остатъците от нея се пазеха от часови, понеже греста беше храна за машините — същества безкрайно по-важни за държавата, отколкото хората.
И ето че едно от тези същества беше пристигнало при нас през океана — символ на победата, на дружбата и на още нещо.
Всичките триста души безкрайно завиждахме на арестанта, който караше американския трактор — Гринка Лебедев. Сред затворниците имаше и по-добри трактористи от него, но всички те бяха по петдесет и осми член, „букви“, „буквеници“ — Гринка Лебедев беше „битовак“, по-точно беше убил баща си. Всички тези триста души вече виждаха щастието му — как пърпори тракторът, как боботи през сечището, а той е зад волана на добре смазаната машина.
Сечището се отдалечаваше все по-навътре в тайгата. В Колима дървеният строителен материал се подготвя в руслата на потоците, в дълбоките клисури, където, протягайки се към слънцето, в полумрак, скрити от вятъра, дърветата израстват високи. Там, където духа, на светло, по блатистите склонове, растат джуджета — изкривени, усукани, измъчени от вечното въртене след слънцето, от вечната борба за частица размразена почва. Дърветата по склоновете на планините приличат по-скоро на изроди, достойни да бъдат показани в някой музей. И само в тъмните клисури по теченията на планинските рекички дърветата набират
