След това Сергей Михайлович се уреди да го прехвърлят на участъка, в Аркагала, и си мислех без капка тъга и съжаление, че още един човек завинаги си отиде от живота ми и всъщност колко просто нещо е раздялата, разлъката. Но всичко стана не точно така.
Началник на участъка Кадикчан, където работех на египетския рудан като роб, беше Павел Иванович Кисельов. Възрастен безпартиен инженер, той всеки ден налагаше затворниците. Появата му на участъка се съпровождаше от побои, удари, викове.
Поради безнаказаността си? Заради задрямалата някъде в дъното на душата му жажда за кръв? От желание да се прояви пред висшестоящето началство? Властта е страшно нещо.
Зелфугаров, момче от моята бригада, участвало в печатането на фалшиви пари, лежеше на снега и плюеше избитите си зъби.
— Всичките ми роднини ги разстреляха заради фалшивите мангизи, а аз бях непълнолетен — затова ме пратиха в лагерите за петнадесет години. Баща ми казва на следователя: „Давам ти петстотин хиляди, в брой, истински пари, само да прекратиш делото…“ Следователят не се съгласи.
Ние, смяната от четирима души за рудана, спряхме до Зелфугаров. Корнеев — сибирски селянин, апашът Льоня Семьонов, инженер Вронски и аз. Криминалният Льоня Семьонов казваше:
— Тъкмо в лагера му е мястото да се учиш да работиш с различни механизми, захващай се с всичко — няма да отговаряш ти, ако счупиш лебедката или крана. Лека-полека ще се научиш.
По същия начин разсъждаваха мнозина от младите колимски хирурзи.
А Вронски и Корнеев бяха мои познати — не приятели, а просто познати — още от езерото Чорное, от „командировката“, където се връщах към живота.
Без да се изправи Зелфугаров извърна към нас окървавеното си лице с подпухнали, мръсни устни.
— Не мога да стана, момчета. В стомаха ме целеше. Ех, началнико, началнико.
— Върви при фелдшера.
— Страх ме е да не стане по-лошо. Ще вземе да каже на началника.
— Вижте какво — рекох, — това никога няма да свърши. Има само един изход. Когато дойде началникът на Далстрой или някой друг голям шеф, трябва да се излезе пред строя и в негово присъствие да се фрасне Кисельов по муцуната. Ще отекне из цяла Колима и Кисельов ще го махнат, няма съмнение, че ще го преместят другаде. А на този, който го е цапардосал, ще му лепнат нова присъда. Колко години може да дадат за Кисельов?
Отидохме на работа, там въртяхме рудана, прибрахме се в бараката си, вечеряхме и се канехме да си лягаме. Неочаквано ме извикаха в „кантората“.
Там, забил поглед в земята, седеше Кисельов. Не беше страхливец и не обичаше заплахите.
— Е, какво — рече ми той весело. — Ще отекне из цяла Колима, така ли? Ще те дам под съд — за покушение. Марш оттук, мръснико!…
Само Вронски можеше да ме е натопил, но как? През цялото време бяхме заедно.
Оттогава животът ми стана по-лек. Кисельов дори не се приближаваше до рудана, идваше на работа с малокалибрена пушка, а в шахтата-изкоп, вече доста дълбока, не слизаше.
Някой влезе в бараката.
— Върви при доктора.
„Докторът“, който беше сменил Лунин, някой си Колесников, също беше незавършил медик, млад, висок, бивш затворник.
В амбулаторията на масата седеше Лунин, облечен с къс кожух.
— Събирай си багажа, тръгваме за Аркагала. Колесников, пиши му направление.
Колесников сгъна един лист хартия на няколко пъти, откъсна миниатюрно парченце, малко по-голямо от пощенска марка, и написа със ситен почерк: „За санитарната част на лагера Аркагала“.
Лунин взе листчето и се разбърза:
— Отивам при Кисельов да го парафира.
Върна се огорчен.
— Не те пуска, разбираш ли? Казва, че си му обещал да го фраснеш по муцуната. Не ще и да чуе.
Разправих му какво се беше случило.
Лунин скъса „направлението“.
— Ти си виновен — рече ми той. — Какво те интересува Зелфугаров и всички тези… Нали не са те били тебе.
— Мен са ме били по-рано.
— Е, довиждане. Чака ме кола. Ще измислим нещо. — И Лунин се качи в кабината на камиона.
Минаха още няколко дни и той пристигна отново.
— Отивам при Кисельов. Във връзка с теб.
Върна се след половин час.
— Всичко е наред. Съгласи се.
— Как така?
— Имам си аз един начин да укротявам опърничавите.
И Сергей Михайлович изимитира разговора с Кисельов:
„— Вие тук, Сергей Михайлович? Заповядайте. Запалете цигара.
— Не искам, нямам време. Докарах ви актове за побоите, Павел Иванович — изпратени са ми от оперативните работници за подпис. Е, преди да ги подпиша, реших да ви попитам истина ли е всичко това?
— Не е вярно, Сергей Михайлович. Враговете ми са готови да…
— И аз така си помислих. Няма да подпиша тези актове. Бездруго вече нищо не може да се направи, Павел Иванович — избитите зъби не можеш ги сложи обратно.
— Така е, Сергей Михайлович. Заповядайте у дома, жена ми е направила ликьор. Пазех го за Нова година, но за такъв случай…
— Не, не, Павел Иванович. Само услуга за услуга. Пуснете Андреев в Аркагала.
— Виж, това не мога. Андреев е, както се казва…
— Ваш личен враг ли?
— Да, да.
— Е, а на мен ми е личен приятел. Мислех, че ще се отнесете по-внимателно към молбата ми. Вземете, прегледайте актовете за побоите.
Кисельов помълча.
— Да заминава.
— Напишете си мнението.
— Нека дойде лично.“
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Прекрачих прага на канцеларията. Кисельов гледаше в земята.
— Ще заминете за Аркагала. Ето ви направлението.
Мълчах. Служителят от канцеларията ми даде продоволствен атестат и се върнах в амбулаторията.
Лунин вече си беше заминал, но Колесников ме чакаше.
— Ще заминеш довечера, около девет часа. Остър апандисит! — и ми подаде бележката.
Никога вече не видях нито Кисельов, нито Колесников. Скоро след това Кисельов го прехвърлиха на друго място — в „Елген“, и там няколко месеца по-късно загинал от куршум, случайно. В жилището, в къщата, където живеел, през нощта се вмъкнал крадец. Кисельов чул стъпките му, грабнал от стената ловджийската си пушка-двуцевка, запънал я и се нахвърлил срещу крадеца. Крадецът се втурнал към прозореца, Кисельов го ударил в гърба с приклада и куршумите от двете цеви се забили в собствения му корем.
Затворниците от всички въгледобивни райони на Колима се радваха на тази смърт. Вестникът със съобщението за погребението на Кисельов минаваше от ръка в ръка. По време на работа в мината изпомачканото парче вестник се осветяваше от миньорските акумулаторни лампи. Четяха, радваха се и викаха „ура“. Кисельов е умрял! Значи все пак има Господ!
Точно от този Кисельов ме измъкна Сергей Михайлович.
Аркагалският лагер обслужваше златната мина. На сто подземни работници, на сто миньори — хиляда
