души най-различен обслужващ персонал.
Гладът напредваше към Аркагала. И, разбира се, гладът първо влезе в бараките на петдесет и осми член.
Сергей Михайлович се сърдеше:
— Не съм слънце, не мога да огрея навсякъде. Уредих те дневален в химическата лаборатория, трябваше да си живееш там, да съумееш да живееш. Като в лагер, разбра ли? — тупаше ме той по рамото. — Преди теб тук работеше Димка. Продаде целия глицерин — имаше два варела — по двадесет рубли за кутия по половин литър — медец, разправял. Ха-ха-ха! За затворника всичко е добро.
— За мен това не става.
— А какво става за теб?
Работата на дневален беше несигурна. Бързо ме прехвърлиха в мината — за това имаше строги указания. Ядеше ми се все повече и повече.
Сергей Михайлович се щураше из лагера. Имаше една страст: омайваше се от присъствието на каквото и да е началство. Лунин се гордееше невероятно много с дружбата си или поне със сянката от дружба с всеки един лагерен началник, стремеше се да демонстрира близостта си с него, хвалеше се с това и можеше часове наред да говори за тази призрачна близост.
Седях при него в приемното му време — гладен, страхувайки се да си поискам парче хляб, и слушах безкрайните му хвалби.
— Че какво е началството? Началството, братле, означава власт. Няма власт, която да не е от Бога — ха-ха-ха! Трябва да умееш да му улучиш настроението и всичко ще е наред.
— Мога да го улуча единствено по мутрата.
— Ето, виждаш ли. Слушай, хайде да се разберем така: можеш да идваш при мен — сигурно ти е скучно в общата барака.
— Скучно ли?!
— Ами да. Наминавай. Ще поседиш, ще попушиш. В бараката сигурно не можеш да пушиш на спокойствие. Нали знам — сто чифта очи гледат цигарата ти. Само не ме моли да те освобождавам от работа. Не мога, по-точно мога, но ми неудобно. Това си е твой проблем. Ядене, сам разбираш, няма откъде да взема — това го върши моят санитар. Аз не ходя за хляб. Така че ако случайно ти дотрябва хляб — кажи на санитаря Николай. Нима ти, старият лагерен вълк, не можеш да си намериш хляб? Чуй какво каза днес жената на началника, Олга Петровна. Нали често пъти ме канят и на чашка.
— Трябва да вървя, Сергей Михайлович.
Настанаха гладни и страшни дни. И веднъж, останал без сили да се справя с глада, влязох в амбулаторията.
Сергей Михайлович седеше на едно дървено столче и със специални щипки късаше мъртвите нокти от премръзналите пръсти на някакъв сгърчен, мръсен човек. Ноктите падаха един след друг с дрънчене в празния леген. Сергей Михайлович ме забеляза.
— Вчера накъсах половин леген такива нокти.
Иззад завесата се подаде женска глава. Рядко виждахме жени, при това отблизо, в стая, лице в лице. Стори ми се прекрасна. Поклоних се и поздравих.
— Добър ден — каза тя с прекрасен нисък глас. — Серьожа, това ли е твоят приятел, за когото ми разправяше?
— Не — рече Сергей Михайлович, като захвърли щипките в легена и отиде до мивката да се измие.
— Николай — каза той на влезлия санитар, — изнеси легена и му дай хляб — той кимна към мен.
Дочаках да ми донесат хляба и се прибрах в бараката. Лагерът си е лагер. А жената, чието нежно и прекрасно лице си спомням до днес, макар никога повече да не я видях, беше Едит Абрамовна, волнонаемна, партиен член, на работа по договор, медицинска сестра от мина „Олчан“. Беше се влюбила в Сергей Михайлович, заживя заедно с него, успя да му издействува предсрочно освобождаване по време на войната. Беше ходила в Магадан при Никищов, началника на Далстрой, да ходатайствува за Сергей Михайлович, и когато я изключиха от партията заради връзката й със затворник — обикновената „мярка за неотклонение“ в такива случаи, — адресира молбите си до Москва, успя да се пребори за реабилитирането му, за това да му разрешат да се яви на изпит в Московския университет, да получи лекарска диплома, да възстанови всичките си права и формално се омъжи за него.
А когато потомъкът на декабриста получи дипломата, той заряза Едит Абрамовна и поиска развод.
— Сума роднини има, като всички евреи. Това не ми се нрави.
Изостави я, ала не успя да се отърве от Далстрой. Наложи се да се върне в Далечния север — макар само за три години. Умението да се погажда с началството му донесе — вече като на дипломиран лекар — неочаквано висок пост: завеждащ хирургичното отделение в централната затворническа болница на левия бряг, в селището Дебин. А аз по онова време — през 1948 година — бях старши фелдшер в хирургията.
Назначаването на Лунин бе като гръм от ясно небе.
Работата бе там, че хирургът Рубанцев, който беше завеждащ отделението, фронтови хирург, майор от медицинската служба — способен, опитен работник, пристигна тук след войната за постоянно. Рубанцев имаше само един недостатък — не можеше да се погажда с големите шефове, мразеше подлизурковците, лъжците и изобщо не беше удобен за Шчербаков — началника на санитарния отдел на Колима. Пристигнал по договор, нащрек по отношение на затворниците, Рубанцев, умен човек със самостоятелно мислене, скоро видя, че са го лъгали в „политическата“ подготовка. Подлеци, мошеници, клеветници, безделници — ето какви бяха колегите на Рубанцев. А затворниците — с най-различни специалности, в това число и лекари — бяха онези, на които се крепеше болницата, които вършеха работата, които лекуваха. Рубанцев разбра каква е истината и не тръгна да я крие. Подаде заявление да го прехвърлят в Магадан заради училището — имаше син ученик. Устно му бе отказано. След много тичане няколко месеца по-късно той успя да запише сина си в един интернат на около деветдесет километра от Дебин. Рубанцев вече работеше уверено, гонеше безделниците и авантаджиите. За тези негови заплашващи спокойствието действия веднага бе съобщено в Магадан, в щаба на Шчербаков.
Шчербаков не беше по изисканите обноски. Псувните, заплахите, завеждането на нови „дела“ — всичко това ставаше за затворниците, за бившите затворници, но не и за човек, който работи по договор, който е фронтови хирург, награден с много ордени.
Шчербаков изровил старото заявление на Рубанцев и го прехвърлил в Магадан. И макар че учебната година бе в разгара си, макар работата в хирургичното отделение да беше потръгнала — Рубанцев трябваше да зареже всичко и да замине…
С Лунин се срещнахме на стълбите. Когато се смущаваше, той се изчервяваше. Сега почервеня целият. Впрочем „почерпи ме с цигара“, зарадва се на успехите ми, на моята „кариера“ и ми разправи за Едит Абрамовна.
Александър Александрович Рубанцев си замина. Още на третия ден в процедурната зала бе организирана пиянска оргия — хирургическият спирт бе опитан и от главния лекар Ковальов, и от началника на болницата Винокуров, които се страхуваха от Рубанцев и не стъпваха в отделението. В лекарските кабинети започнаха да се правят оргии, на които се канеха и затворнички — медицински сестри, санитарки; накратко, всичко бе обърнато с главата надолу. Операциите в чистото отделение приключваха с вторично зарастване — започнаха да икономисват скъпоценния спирт при обработването на операционното поле. Из отделенията криволичеха полупияни началници.
Тази болница беше моя болница. След като завърших фелдшерските курсове, в края на 1946 година пристигнах тук с група болни. Болницата израсна пред очите ми — това беше бивша сграда на Колимполк и когато след войната някакъв специалист по военна маркировка я бракувал — зданието се виждаше от десетки километри, — го превърнаха в затворническа болница. Стопаните, Колимполк, на заминаване бяха изтръгнали всички водопроводни и канализационни тръби, които можеха да бъдат изтръгнати от огромната триетажна сграда, бяха изкарали цялата мебелировка от клуба и я бяха изгорили в котелното. Стените бяха разкъртени, вратите — избити. Колимполк си бе заминал по руски. Всичко това ние го бяхме възстановили нипел по нипел, тухла по тухла.
Бяхме се събрали лекари и фелдшери, мъчехме се да направим всичко колкото може по-добре. За мнозина това беше свещен дълг, отплата за медицинското образование — помощ за хората.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
