детство, а сетне почти през целия си живот не знаеше — съществуват ли в действителност такива факири или йоги. Но мисълта за йогите само се плъзна през мозъка му и изчезна. Волевото напрежение, нервното напрежение спадаше и тялото на Голубев бе обзето от приятното чувство за изпълнен дълг. Всяка клетка на организма му пееше, тананикаше си нещо весело. Това бе почивка за няколко дни. Голубев засега се беше спасил от изпращането в каторжната неизвестност. Това бе отсрочка. Колко дни зараства раната? Седем- осем. Значи след две седмици отново го очакваше опасност. Две седмици беше много време, едва ли не цяло хилядолетие — време, достатъчно да се подготви за нови изпитания. Но нали времето за зарастване, тези седем-осем дни, са по учебник, при първично заздравяване, както казаха лекарите. Ами ако раната гнояса? Ако лепенката, която я предпазва, се отлепи от кожата по-рано, отколкото трябва? Голубев внимателно опипа лепенката — твърдата, вече засъхваща, пропита с гуми-арабика марля. Опипа я през бинта. Да… Това е последният изход, резервът, още няколко дни, а може би и месеци. Ако стане нужда. Голубев си спомни голямата болнична стая в мините, където бе лежал преди около година. Там едва ли не всички болни нощем размотаваха превръзките си, посипваха раните със спасителната мръсотия, истинска мръсотия от пода, разкървавяваха ги, разчопляха ги. Тогава тези нощни превръзки будеха у новака Голубев учудване, едва ли не презрение. Ала мина година и той започна да разбира постъпките на болните, вече почти им завиждаше. Сега можеше да се възползва от тогавашния си опит. Голубев заспа и се събуди от това, че нечия ръка повдигна одеялото от лицето му. Голубев винаги спеше, както се спи в лагерите — завит презглава, мъчейки се преди всичко да се стопли и да си запази главата. Над Голубев се наведе нечие много красиво лице — с мустачки и с къса прическа. Накратко, главата никак не приличаше на арестантска и когато отвори очи, Голубев си помисли, че това е някакъв спомен, като йогите, или сън — може би страшен, а може би не.
— Левандур — разочаровано изхриптя човекът, покривайки лицето на Голубев с одеялото. — Левандур. Няма хора1.
Но Голубев отметна одеялото с немощните си пръсти и погледна човека. Човекът го познаваше, също и Голубев него. Безспорно. Но да не бърза, да не бърза да го разпознава. Трябва да си припомни добре. Да си спомни всичко. И Голубев си спомни. Човекът с късата прическа беше… Ето, сега той ще се съблече до прозореца и Голубев ще види на гърдите му сплетени на топка змии. Човекът се обърна и сплетените змии застанаха пред погледа на Голубев. Това беше Кононенко — криминален, с когото Голубев бе лежал преди няколко месеца в етапния затвор, убиец с много присъди, прочут престъпник, който вече няколко години „се скатаваше“ по болниците и следствените затвори. Щом наближеше времето да го изпишат, Кононенко убиваше някого, все едно кого, някой „левак“ — удушаваше го с пешкир. Пешкирът, затворническият пешкир, бе любимото оръдие за убийство на Кононенко, негов авторски почерк. Арестуваха го, завеждаха ново дело, отново го осъждаха, прибавяха нови двадесет и пет години към стотиците, които вече трябваше да излежава. След съда Кононенко гледаше да се озове в болницата, да си „почине“, сетне отново убиваше и всичко започваше отначало. По онова време криминалните вече не ги разстрелваха. Можеше да бъдат разследвани само „враговете на народа“, тези по петдесет и осми член.
Сега Кононенко е в болницата — спокойно размишляваше Голубев, а всяка клетка от тялото му пееше радостно и не се страхуваше от нищо — вярваше в късмета си. Сега Кононенко е в болницата. Минава през болничния „цикъл“ на зловещите си превъплъщения. Утре, а може би вдругиден по програмата на Кононенко предстоеше поредното убийство. Дали не бяха напразни всички стремежи на Голубев — операцията, огромното напрежение на волята. Кононенко може да избере тъкмо него, Голубев, за поредна жертва. Може би не трябваше да се измъква от изпращането в каторжните лагери, където прикрепваха квадратно парче плат на гърба с петцифрен номер и раздаваха дрехи на черни и бели ивици. Но за сметка на това там не бият, не крадат от „мамбото“. Няма ги и безбройните кононенковци.
Леглото на Голубев беше до прозореца. Кононенко лежеше срещу него. А до вратата, с крака към краката на Кононенко, лежеше още един болен. Голубев добре виждаше лицето му, не трябваше да се извръща, за да го види. И него го познаваше. Това бе Подосенов, постоянен клиент на болницата.
Вратата се отвори и влезе фелдшерът с лекарствата.
— Казаков! — провикна се той.
— Тук! — обади се Кононенко и се надигна.
— Има бележка за теб — фелдшерът му подаде сгънато на няколко пъти листче.
„Казаков ли? — тази мисъл пулсираше в мозъка на Голубев. — Но това не е Казаков, а Кононенко.“
И изведнъж Голубев разбра всичко, по тялото му изби студена пот.
Работата се оказа много по-лоша. Никой от тримата не грешеше. Това беше Кононенко — „сухар“, както викат криминалните на такива, сменили името си, и под чуждото име Казаков, с присъдите на Казаков, Кононенко бе записан вместо него в болницата2. Това беше още по- лошо, още по-опасно. Ако Кононенко си беше Кононенко, негова жертва можеше да бъде Голубев или някой друг. Имаше възможност за избор, съществуваше някакъв шанс, възможност за спасение. Но ако Кононенко вече е Казаков — тогава за Голубев нямаше спасение. Ако Кононенко заподозре нещо — Голубев щеше да умре.
— Ти какво, да не си ме срещал по-рано? Какво ме гледаш като змия жертвата си? Или както жертвата гледа змия? Как е по-правилно да се каже според вас, учените?
Кононенко седеше на дървеното столче пред леглото на Голубев и късаше бележката на ситни парченца с коравите си, големи пръсти. Късчетата хартия падаха върху одеялото.
— Не, не съм те срещал — изхриптя Голубев и пребледня.
— Много добре, че не си ме срещал — рече Кононенко, докато откачаше пешкира от гвоздея, забит в стената над леглото и го размаха пред лицето на Голубев. — Щото вчера се канех да удуша ей тоя „доктор“.
Той кимна към Подосенов и лицето на онзи застина от безмерен ужас.
— Знаеш ли го какви ги върши — весело говореше Кононенко, като сочеше с пешкира към Подосенов. — В пикнята си — ей го къде е бурканчето, под леглото му — прибавя от собствената си кръв… Одраска сй пръста и капне една капка в пикнята. Начетен. Цял доктор. Заключителен лабораторен анализ: в урината има кръв. И нашият „доктор“ остава в болницата. Е, кажи ми, такъв човек заслужава ли да живее, или не?
— Не знам — рече Голубев.
— Не знаеш ли? Знаеш. А вчера те донесоха тебе. Ти беше с мен в етапния затвор, нали? Преди тогавашната ми присъда. Тогава се казвах Кононенко…
— Нито съм те чувал, нито съм те виждал — каза Голубев.
— Не е вярно, виждал си ме. Затова реших. Вместо „доктора“ — тебе да очистя. Той какво е виновен? — Кононенко посочи към бледото лице на Подосенов, което бавно, много бавно бе започнало отново да поруменява. — Какво е виновен той — спасява си живота. Както и ти. Или например аз…
Кононенко кръстосваше стаята, като пресилваше от длан на длан парченцата от получената бележка.
— И щях да ти видя сметката, да те пратя на луната, окото ми нямаше да мигне. Ама фелдшерът ми донесе бележка, разбираш ли… Трябва бързо да се измъквам оттук. В мината кучетата3 избиват нашите. Викат на помощ всички апаши, дето сме в болницата. Не познаваш ти нашия живот… Не го познаваш, левако!
Голубев мълчеше. Знаеше го този живот. Като левак, разбира се — отстрани.
Следобед Кононенко го изписаха и той завинаги изчезна от живота на Голубев.
Докато третото легло стоеше празно, Подосенов успя да се прехвърли на края на леглото на Голубев, седна в краката му и зашепна:
— Казаков ще ни удуши, непременно ще удуши и двама ни. Трябва да кажем на началството…
— Я върви на майната си — рече Голубев.
Информация за текста
© Варлам Шаламов
© 1994 Александър Талаков, превод от руски
