Варлам Шаламов
Парче месо
Да, Голубев принесе тази кървава жертва. Парчето месо бе изрязано от тялото му и хвърлено в краката на всемогъщия бог на лагерите. За да умилостиви бога. Да го умилостиви или да го излъже? Животът повтаря Шекспировите сюжети по-често, отколкото си мислим. Нима лейди Макбет, Ричард III и Клавдий са само образи от средновековието? Нима Шейлок, който е искал да отреже от тялото на венецианския търговец един фунт живо човешко месо — нима той е само приказка? Разбира се, подобният на червей израстък на сляпото черво, този рудиментарен орган, тежи по-малко от един фунт. Разбира се, жертвата бе принесена в условията на пълна стерилност. И все пак… Рудиментарният орган се бе оказал съвсем не рудиментарен, а необходим, действащ, спасителен…
Краят на годината изпълва живота на затворниците с безпокойство. То обземаше всички, които не бяха сигурни за местата си (а кой арестант може да е сигурен за своето място?) — разбира се, ставаше дума за петдесет и осми член, спечелили след дългогодишна работа в забоите, сред глад и студ призрачното, крехко щастие да работят няколко месеца, няколко седмици по специалността си или като „обслужващ персонал“ — счетоводител, фелдшер, лекар, лаборант — всеки, който се бе домогнал до длъжност, предназначена за волнонаемни (а волнонаемни нямаше) или за „битоваци“ — а „битоваците“ не си падаха по тази „привилегирована“ работа, понеже винаги можеха да се уредят на нея, поради което пиянстваха, а правеха и по-лоши неща.
На щатните длъжности работеше петдесет и осми член и работеше добре. Отлично. И безнадеждно. Понеже щеше да дойде комисия, щеше да ги открие, да ги свали от длъжност, а и началникът щеше да получи мъмрене. И началникът не желаеше да си разваля отношенията с тази сериозна комисия, затова предварително махаше всички, на които не им се полагаше да заемат тези „привилегировани“ длъжности.
Свестният началник чака комисията да пристигне. Нека да поработи сама — да свали от длъжност когото успее и да го разкара по етапен ред. Това е проста работа, но на когото му се размине, той ще остане за дълго — за цяла година, до идния декември. Или най-малкото за половин година. По-лошите, по- глупавите началници сами отстраняваха от длъжност, без да дочакат идването на комисията, за да рапортуват, че всичко е наред.
Най-лошите и най-неопитните началници честно изпълняваха заповедите на висшето началство и не допускаха петдесет и осми член до никаква друга работа освен с кирка и ръчна количка, трион и брадва.
При такива началници работата върви най-зле. Тези началници бързо ги снемат от длъжност.
Та масовите акции на комисиите се провеждаха в края на годината — висшето началство си имаше свои недостатъци що се отнася до контрола и се стараеше да ги ликвидира в края на годината. И пращаше комисии. А някои идваха лично. Лично. Трупаха им се командировъчни, а и „обектите“ не оставаха без личен надзор — имаше къде да се сложи чавка, че е изпълнено, дори просто да се поразтъпчат, да се поразходят, понякога — за да покажат нрава си, силата си, величието си.
Всичко това се знаеше както от затворниците, така и от началниците — от малките до най-големите, с големи звезди по пагоните. Тази игра не бе нова — един добре познат обред. И все пак вълнуващ, опасен и неотвратим.
Едно такова декемврийско посещение можеше да съсипе живота на мнозина и бързо да вкара в гроба довчерашните щастливци. След такива посещения за никого в лагерите не настъпваха промени към по- добро. Очакваха ги само неприятности.
Още от снощи плъзнаха слухове, лагерни „партенки“, същите онези „партенки“, които винаги се сбъдваха. Разправяха, че пристигнало някакво началство с цял камион „бойци“ и със затворнически автобус, „черен гарван“, за да откарат плячката си в каторжните лагери. Местното началство се засуети, големите започнаха да изглеждат дребни в сравнение с господарите на живота и смъртта — някакви непознати капитани, майори и подполковници. Подполковниците се криеха някъде навътре в кабинетите. Капитаните и майорите тичаха по двора с някакви списъци и в тези списъци сигурно беше и името на Голубев. Той чувстваше това, знаеше го. Но все още не съобщаваха нищо, никого не викаха. Още не бяха „отписали“ никого от зоната.
Преди около половин година, по време на поредното идване на затворническия автобус в селището и поредния лов на хора, Голубев, когото тогава го нямаше в списъците, беше близо до портала, до един затворник-хирург. Хирургът работеше в малката болница не само като хирург, а лекуваше всякакви болести.
Натикваха в автобуса поредната група хванати, заловени, разобличени арестанти. Хирургът се сбогуваше със свой приятел — човека го откарваха.
А Голубев стоеше до хирурга. И когато колата се заклатушка сред облаци прах, когато се скри в планинската клисура, хирургът рече, като гледаше Голубев право в очите, каза за приятеля си, заминал към своята гибел: „Никой не му е крив. Остър пристъп на апандисит — и щеше да остане тук.“
Голубев добре запомни тези думи. Запомни не мисълта, не съдържанието. Това бе зрителен спомен: твърдият поглед на хирурга, облаците прах…
— Търси те нарядчикът — дотича някой, и Голубев видя нарядчика.
— Стягай се! В ръцете на нарядчика имаше лист, списък — не беше голям.
— Ей сега — рече Голубев.
— Ще дойдеш на портала.
Но Голубев не отиде там. Хванал се с две ръце за дясната половина на корема, той започна да стене и се помъкна към санитарната част.
На прага застана хирургът, същият онзи хирург, и в очите му проблесна нещо, някакъв спомен. Може би облакът прах, забулващ автомобила, в който откарваха приятеля му.
Прегледът бе кратък.
— В болницата. И ми пратете операционната сестра. За асистент ми извикайте лекаря от селището за волнонаемни. Спешна операция.
В болницата, на около два километра от зоната, Голубев го съблякоха, измиха го и го записаха.
Двама санитари го въведоха в операционната и го сложиха да легне на масата. Вързаха го с платнени ленти.
— Сега ще ти направим инжекция — чу той гласа на хирурга. — Но ти, струва ми се, си юнак.
Голубев мълчеше.
— Отговаряй! Сестра, поприказвайте с болния.
— Боли ли?
— Боли.
— Винаги е така при местна анестезия — чуваше Голубев гласа на хирурга, който обясняваше нещо на асистента. — Само името му е обезболяване. Ето той…
— Потърпи още малко!
Голубев потръпна с цялото си тяло от острата болка, ала тя почти на часа се притъпи. Хирурзите заприказваха нещо един през друг, весело, високо. Операцията привършваше.
— Е, махнахме ти апендикса. Сестра, покажете на болния неговото парче месо. Виждаш ли го? — сестрата приближи до лицето на Голубев змиеподобното парче черво, дълго колкото половин молив.
— Според инструкцията болният трябва да види, че не са го разрязали напразно, че израстъкът наистина е махнат — обясняваше хирургът на волнонаемния си асистент. — Ето че изкарахте една малка практика.
— Много съм ви благодарен за изнесения урок — каза волнонаемният лекар.
— Урок по хуманност, по човеколюбив — мъгляво рече хирургът, докато си сваляше ръкавиците.
— Ако пак се появи нещо подобно, непременно ме извикайте — каза волнонаемният лекар.
— Ако се появи нещо подобно — непременно ще ви извикам — рече хирургът.
Санитарите и оздравяващите болни със закърпени бели престилки внесоха Голубев в болничната стая. Следоперационната беше малка, но в болницата се правеха, малко операции и сега там лежаха не хирургични болни. Голубев лежеше по гръб, като внимателно докосваше бинта, намотан като набедрена превръзка на индийски факир или на някой йога. Беше виждал такива рисунки в списанията от своето
