Варлам Шаламов
Академикът
Оказа се, че е много трудно да се публикува разговорът с академика. Не защото той беше говорил глупости, не. Това бе академик с голямо име, с опит в интервютата, а разговорът беше на тема, която той познаваше много добре. Журналистът, изпратен за този разговор, бе достатъчно квалифициран. Беше добър журналист, а преди тридесет години — много добър. Причината се криеше в стремителността на техническия прогрес. Сроковете на списанието — коректурите, набирането, издателските графици — безнадеждно изоставаха от движението на науката. През есента на петдесет и седма година, на четвърти октомври, бе изстрелян спътник. Академикът знаеше някои подробности по подготовката му, а журналистът не знаеше нищо. Но и на академика, и на журналиста, и на редактора на списанието им беше ясно, че след изстрелването на спътника трябва да се променят не само границите на информацията, но и самият тон на статията. В първия си вариант тя трябваше да е заредена с очакване на големи, изключителни събития. Сега тези събития бяха факт. Затова месец след разговора академикът изпращаше от санаториума в Ялта телеграми до редакцията — коя от коя по-дълга, за своя сметка, с платен обратен отговор. Умело открехвайки завесата на кибернетичните тайни, академикът се стремеше на всяка цена да бъде „на ниво“ и в същото време да не каже нещо излишно. Редакцията, която имаше същите грижи за актуалността и своевременността, коригираше текста на академика до последната минута.
Коректурите на статията бяха изпратени в Ялта по специален самолетен куриер и, нашарени с поправките на академика, се върнаха в издателството.
„Редактира като Балзак“ — съкрушено рече завеждащият. Всичко беше уговорено, нагласено, изчетено. Неповратливата кола на издателската техника излезе на широкия друм. Но тъкмо когато набираха броя, в космоса полетя кучето Лайка, и академикът, вече от Румъния, където се намираше на някакъв световен конгрес, изпращаше нови телеграми, в които молеше, настояваше. Редакцията поръчваше бързи международни телефонни разговори с Букурещ.
Най-сетне броят на списанието излезе и редакцията начаса загуби интерес към статията на академика.
Но всичко това стана по-късно, а сега журналистът Голубев се изкачваше по тясното мраморно стълбище на огромната къща, построена на главната улица, където живееше академикът. Къщата беше на годините на журналиста. Бе издигната по време на домостроителния бум в началото на века. Жилища на свободни цени: с вана, газ, телефон, канализация, електричество.
Във входа се намираше помещението на дежурния портиер. Крушката беше сложена така, че светлината да пада върху лицата на влизащите. На журналиста това напомни с нещо следствения затвор.
Голубев каза името на академика, дежурният портиер се обади по телефона, изслуша отговора на учения, каза на журналиста „заповядайте“ и широко отвори пред Голубев вратата на асансьора, украсена с лети бронзови орнаменти.
„Бюро пропуски“ — вяло си помисли Голубев. През живота си ги беше виждал много.
— Академикът живее на шестия етаж — почтително съобщи дежурният портиер. Не се учуди, когато Голубев подмина отворената врата на асансьора и стъпи на чистото тясно мраморно стълбище. След болестта Голубев не понасяше пътуването с асансьор — нагоре и особено надолу, тази коварна безтегловност.
Като си почиваше на всяка площадка, Голубев стигна до шестия етаж. Бученето в ушите му поутихна, сърцето му започна да бие по-бавно, дишането му се поуспокои. Голубев постоя пред вратата на академика, протегна ръце и внимателно направи няколко движения с глава — така го бяха посъветвали лекуващите лекари.
Престана да си върти главата, напипа в джоба си носната кърпа, химикалката, бележника и решително позвъни.
Известният академик лично му отвори вратата. Беше млад, енергичен, с бърз поглед на черните очи и изглеждаше много по-млад и по-свеж от Голубев. Преди разговора журналистът беше прегледал в една библиотека енциклопедичните речници, а също и няколкото биографии на академика и знаеше, че са връстници. Прелиствайки статиите, в които се засягаха темите на бъдещия разговор, Голубев обърна внимание, че от научния си Олимп академикът е бълвал огън и жупел по кибернетиката, наричана от него „най-вредна идеалистическа квазинаука“. „Войнствата лъженаука“ — така се е изразявал преди двадесет години ученият. Разговорът, за който бе дошъл Голубев, трябваше да засегне тъкмо съвременното значение на кибернетиката.
Академикът запали лампата, за да може Голубев да се съблече.
В огромното огледало с бронзова рамка, изправено до стената в антрето, се отразяваха и двамата — академикът с черния костюм, с черна вратовръзка, чернокос, черноок, с гладко лице, енергичен, и изправената фигура на Голубев, умореното му лице с много бръчки, приличащи на дълбоки белези. Но сините му очи като че ли пробляскваха по-младежки, отколкото лъскавите живи очи на учения.
Голубев закачи коравото си, ново-новеничко, наскоро купено палто от изкуствена кожа на закачалката. До износеното кафяво кожено палто на домакина, подплатено с кожа от миеща се мечка, това на журналиста изглеждаше съвсем прилично.
— Заповядайте — каза академикът, като отвори вратата наляво. — И моля да ме извините. Сега ще дойда.
Журналистът се огледа. Анфиладата от стаи водеше в две посоки — направо и надясно. Вратите бяха от махагон, остъклени, и някъде далеч зад тях в пълно безмълвие се появяваха сенки на хора. На Голубев не му се беше случвало да живее в жилище, където стаите са разположени по този начин, но той си спомняше филма „Маскарад“, дома на Арбенин. Академикът изникна някъде в далечината и пак изчезна, отново се появи и изчезна, както Арбенин във филма.
Вдясно, в първата голяма стая — след това отново започваше анфилада, — светла, със стъклена врата, с венециански прозорци, имаше огромен бял роял. Беше затворен и върху капака му се тълпяха, като си пречеха една на друга, някакви порцеланови фигурки. На великолепни поставки бяха подредени вази, вазички, скулптури, статуетки. По стените висяха чинии, ковьорчета. Двете големи кресла бяха тапицирани в бяло, в тон с рояла. Някъде в дълбочината се движеха човешки сенки.
Голубев влезе в кабинета на академика. Миниатюрното кабинетче беше тъмно, тясно и приличаше на килер. Рафтовете за книги по всичките четири стени го правеха да изглежда още по-тясно. Малкото, сякаш детско писалище от абаносово дърво, покрито с дърворезба, се огъваше под тежестта на огромна мраморна мастилница с капак от позлатен бронз. Рафтовете по три от стените бяха пълни със справочници, а на четвъртата бяха подредени съчиненията на академика. Биографиите и автобиографиите, с които Голубев вече се беше запознал, също ги имаше тук. В същата тази стая бе натикано и се задъхваше малко черно пиано. До него се притискаше кръгла масичка за кореспонденция, отрупана с нови технически списания. Голубев ги премести върху пианото, придърпа един стол и сложи на края на масичката химикалка и два молива. Вратата на антрето остана отворена.
„Както в онези кабинети“ — сякаш между другото си помисли Голубев.
Навсякъде — на черното пиано, на рафтовете за книги — имаше вазички, порцеланови и глинени фигурки. Голубев взе един пепелник, представляващ главата на Мефистофел. Някога много отдавна и той обичаше порцелан и стъкло, впечатляваше се от чудесата, дело на човешките ръце, изложени в Ермитажа — от бялата порцеланова фигурка „Сън“, където лицето на човека, заспал в креслото си, бе покрито с почти прозрачна кърпа и изглеждаше така, сякаш сътрудниците на музея са наметнали фигурката с парче марля, за да не се праши — а това не беше марля, а кърпа от най-фин порцелан. Голубев си спомняше и много други чудеса на човешкото умение. Но главата на Мефистофел — груба, провинциална — не можеше да я възприеме. По рафтовете блееха глинени овни, притиснали се към гърбовете на книгите сякаш към дървета, седяха зайци с лъвски муцуни. Или те бяха някакъв скъп спомен?
До вратата се виждаха два солидни кожени куфара с лепенки от чужбински хотели. Лепенките бяха много, а куфарите — нови.
Академикът се появи на прага, засече погледа на госта и веднага обясни:
— Моля да ме извините. Утре пътувам за Гърция със самолет. Заповядайте.
Академикът се провря до писалището и седна удобно.
