ще има елда за вечеря или ще я оставят за утре за закуска. В Колима няма картофи. Затова картофите са изключени от менюто на моите гастрономически мечти, с пълно основание е изключена, тъй като инак мечтите биха спрели да са мечти: биха станали прекалено нереални. Гастрономическите сънища на колимчаните са за хляб, а не за пасти, за грис, за елдена, за овесена каша, за булгур, за просо, но не и за картофи.
Петнайсет години не бях слагал картоф в устата си, а когато вече бях на свобода, на Голямата земя, в Туркмен, Калининска област, опитах един — картофът ми се стори отрова, непознато опасно ястие, като на котката, на която искат да й напъхат в устата нещо опасно за живота.
Мина не по-малко от година, преди отново да свикна с картофите. Но само свикнах — и сега не съм в състояние да вкусвам с удоволствие картофените гарнитури. Убедих се за пореден път в това, че съветите на лагерната медицина, както и „таблиците за замяна“ и „хранителните норми“ са основани на дълбоко научни съображения.
Голяма работа, картофи! Да живеят времената отпреди Колумб! Човешкият организъм може да мине и без картофи.
Като по-остра мисъл от тази за яденето, за храната, се явява едно ново чувство, нова потребност, която е съвсем забравена от Томас Мор в неговата груба класификация на четирите чувства.
Има и пето чувство: потребността от стихове.
Всеки грамотен фелдшер, колега по ад, се оказва с бележник, в който се записват със случайни разноцветни мастила чужди стихове — не цитати от Хегел или от Евангелието, а именно стихове. Ето, оказва се, каква потребност стои зад глада, зад половото чувство, зад дефекацията и уринирането.
Потребността да слушаш стихове не е отчетена от Томас Мор.
Стихове се намират у всекиго.
Доброволски извлича от пазвата си някакъв дебел мръсен бележник, откъдето се чуват божествени звуци. Бившият киносценарист Доброволски работи като фелдшер в болницата.
Португалов, ръководител на културната бригада на болницата, поразява с образци на прекрасно действащата му актьорска памет, вече смазана и с малко масло от културно-масовата работа. Португалов нищо не чете от хартийки, всичко знае наизуст.
Напрягам мозъка си, който някога е отделял толкова време на стиховете, и за свое собствено учудване виждам, че против волята ми от гърлото ми излизат отдавна забравени от мен думи. Спомням си не своите стихове, а стиховете на любимите ми поети — Тютчев, Баратински, Пушкин, Аненски — те излизат от моето гърло.
Тримата сме в превързочната на хирургическото отделение, където аз работя като фелдшер и съм дежурен. Дежурният фелдшер на очното отделение е Доброволски, Португалов е актьор от културното обслужване. Помещението е мое, отговорността за тази вечер — също. Но за отговорността никой не мисли — всичко се прави без предварително разрешение. Верен на стария си, даже на вечния си навик първо да действам, а после да искам разрешение, аз започнах тези четения в нашата превързочна на гнойното хирургическо отделение.
Час за четене на стихове. Час за завръщане в приказния свят. Всички сме развълнувани. Аз дори издиктувах на Доброволски „Каин“ на Бунин. Стихотворението случайно е останало в паметта ми — Бунин не е голям поет, но за устната антология, съставена в Колима, това прозвуча съвсем на място.
Тези поетически нощи започваха в девет вечерта след проверка в болницата и завършваха в единайсет-дванайсет по среднощ. Аз и Доброволски бяхме на дежурство, а Португалов имаше право да закъснява. Проведохме няколко такива поезонощи, които по-късно в болницата получиха името атински нощи.
Веднага се изясни, че и тримата сме почитатели на руската лирика от началото на двайсети век.
Моята вноска: Блок, Пастернак, Аненски, Хлебников, Северянин, Каменски, Белий, Есенин, Тихонов, Ходасевич, Бунин. От класиците: Тютчев, Баратински, Пушкин, Лермонтов, Некрасов и Алексей Толстой.
Вноската на Португалов: Гумильов, Манделщам, Ахматова, Цветаева, Тихонов, Селвински. От класиците — Лермонтов и Григориев, за който ние с Доброславски само бяхме чували и едва в Колима изпитахме въздействието на удивителните му стихове.
Приносът на Доброволски: Маршак с преводите на Бърнс и на Шекспир, Маяковски, Ахматова, Пастернак — до последните новини на тогавашния „самиздат“. „На Лилечка вместо писмо“1 беше рецитирано именно от Доброволски, пък и „Зимата наближава“2 наизустихме още тогава. Първият ташкентски вариант на „Поема без герой“3 беше произнесен също от Доброволски. Пириев и Ладинина бяха изпратили на сценариста на „Трактористите“ и тази поема.
Ние всички разбирахме, че стиховете са си стихове, а което не е стих, просто не е стих и че в поезията известността нищо не определя. Всеки от нас си имаше собствен подход към поезията и сега за малко да нарека този подход „хамбургски“4, ако този израз не беше така изтъркан. Ние колективно решихме да не губим време в поетическите си нощи с включване в устната ни поетическа антология на такива имена като Багрицки, Луговской, Светлов, макар че Португалов беше с някои от тях в една обща литературна група. Много отдавна ни се беше избистрил този списък. Гласуването ни беше най-тайното възможно — нали бяхме гласували за едни и същи имена преди много години, всеки отделно един от друг, в Колима. Изборът ни съвпадаше в имената, в стихотворенията, в строфите и дори в стиховете, особено подчертани от всеки. Стихотворното наследство на XIX век не ни удовлетворяваше, изглеждаше ни недостатъчно. Всеки рецитираше това, което си спомни и успее да запише през времето, в което имаше прекъсване между тези стихотворни нощи. Не успяхме да преминем към рецитиране на собствените си стихове, макар да беше ясно, че и тримата пишем или сме писали стихове, тъй като нашите атински нощи бяха прекъснати по неочакван начин.
В хирургическото отделение лежаха повече от двеста болни затворници, а цялата болница имаше хиляда легла за затворници. Част от Т-образния корпус беше отредена за пациенти от волнонаемниците. Това беше грамотно и полезно мероприятие. Лекарите измежду затворниците — а сред тях имаше доста медицински светила от всесъюзен мащаб — получаваха официално право да лекуват волнонаемните като консултанти, намиращи се подръка по всяко време на денонощието, годината, десетилетията…
През зимата на нашите поетически вечери все още нямаше отделение за волнонаемни. Само в хирургическото крило на затворническата болница имаше палата за две легла — за волнонаемните, в случай на неотложна хоспитализация, например автомобилна травма.
Палатата не пустееше. Този път в палатата лежеше девойка на около двайсет и три години, една от московските комсомолки по разпределение в Далечния север. Обкръжаваха я само престъпници, но момичето не се смущаваше от това — тя беше секретар на комсомолската организация на някоя от съседните мини. Момичето не мислеше за престъпниците, държеше се просто, най-вероятно понеже не познаваше колимските специфики. Това момиче умираше от скука. Оказа се, че не е болна от болестта, заради която е била спешно хоспитализирана. Но медицината си е медицина, момичето трябваше да излежи карантийния срок, който й се полагаше, за да прекрачи обратно болничния праг и да изчезне в мразовитата бездна. Тя имаше някакви големи връзки в самото управление в Магадан. Точно затова я бяха хоспитализирали в мъжка лагерна болница.
Девойката ме попита дали може да слуша тези поетически четения. Аз разреших. Щом започна поредното четене, тя влезе в превързочната на гнойното отделение и остана до края. На следващата поетическа вечер пак дойде. Тези вечери се провеждаха по време на мое дежурство — на всяко трето денонощие. Така мина още една вечер, а в началото на третата вратата на превързочната се разтвори и прага прекрачи самият началник на болницата доктор Доктор.
Доктор Доктор ме мразеше. Нямах съмнение, че ще му донесат за нашите вечери. Колимските началници обикновено постъпват така: ако има „сигнал“, взимат се мерки. „Сигналът“ тук е закрепен като информационен термин още преди раждането на Норбърт Винер и винаги се прилага именно в смисъл на информация в затворническото и в следственото дело. Но какво става, ако няма „сигнал“, тоест ако няма заявление, няма устно, но формално „тропане“, нито пък заповед на висшето началство, уловило „сигнала“ по-рано: от върха на планината не само се вижда по-добре, но и по-добре се чува. По собствена инициатива началниците рядко предприемат официално изучаване на някакво ново явление в лагерния живот, който им
