Варлам Шаламов
Атинските нощи
Когато завърших фелдшерските си курсове и започнах да работя в болницата, основният лагерен въпрос — да живееш или да не живееш — беше свален и стана ясно, че само изстрел, удар с брадва или стоварила се на главата ми вселена могат да ми попречат да доживея до набелязания в небесата предел.
Чувствах всичко това с лагерното си тяло, без участие на мисълта. По-точно мисълта се появяваше, но без логическа подготовка, като озарение, увенчаващо чисто физическите процеси. Тези процеси нахлуваха в изнемощелите, измъчени скорбутни рани, които десетки години оставаха незатворени в лагерното тяло, в човешката тъкан, която оцеля от разкъсвания и запази, за мое собствено учудване, колосален запас от сили.
Видях, че формулата на Томас Мор се изпълва с ново съдържание. В „Утопия“ Томас Мор така определя четирите основни чувства на човека, чието удовлетворяване според него доставя най-висше блаженство. На първо място Мор е поставил глада — удовлетворението от погълната храна; второто по сила чувство е половото; третото е уринирането и четвъртото е дефекацията.
Точно от тези четири удоволствия бяхме лишени в лагера. На началниците любовта им изглеждаше чувство, което може да се изсели, да се закове, да се изврати… „Цял живот жива женка няма да видиш“ — това беше стандартният хумор на лагерните началници.
Лагерното началство се бореше с любовта в циркулярни писма, бдеше над закона. Алиментарната дистрофия беше постоянен и могъщ съюзник на властта в борбата с човешкото либидо. Но и трите други чувства бяха подложени на удари на съдбата в лицето на лагерното началство и претърпяха същите изменения, същите извращения, същите превъплъщения.
Гладът беше неутолим, и нищо не може да се сравни с чувството на глад, изсмукващ глад — това постоянно състояние на лагерника, ако той е по петдесет и осем, ако е от пътниците. Гладът на пътниците не е възпят. Събирането на паници в стола, облизването на чужди прибори, трохите хляб, които са изсипани на дланта и изблизвани — всичко това се движи към стомаха само като качествена реакция. Не е просто, пък и не е възможно да се удовлетвори такъв глад. Много години ще минат, преди арестантът да се отучи от вечната си готовност да яде. Колкото и да изяде — след половин-един час иска пак да яде.
Уринирането? Ами че незадържането на урина е масова болест в лагера, където гладуват и изнемогват. Какво удоволствие може да се изпита от такова уриниране, когато от горния нар върху лицето ти тече чужда урина — но ти търпиш. Ти самият лежиш на долния нар случайно, защото би могъл да лежиш и на горния, и тогава би уринирал по този, който е долу. Затова и не го псуваш на сериозно, просто избърсваш урината от лицето си и нататък спиш с тежкия сън с единствено съновидение — самуни хляб, летящи като ангели в небесата с реещ полет.
Дефекацията. Изпражненията на пътниците не е проста задача. Непосилно е да си закопчаеш панталона на минус петдесет градуса, пък и пътникът ходи по голяма нужда веднъж на пет дни, като опровергава не само учебниците по физиология, но дори и тези по патологична физиология. Изригването на изпражнения от сухи топчета означава, че организмът е изстискал всичко, което може да ти запази живота.
Нито един пътник не получава удоволствие или приятно усещане от дефекацията. Както и при уринирането — организмът се задейства против волята и пътникът трябва да побърза да си свали панталоните. Хитрият полузвяр-арестант използва дефекацията като почивка, като поемане на дъх по голготата на златния забой. Това е единствената арестантска хитрост в борбата срещу мощта на държавата, нейната милионна армия от конвоиращи войници, обществени организации и държавни учреждения. На тази велика сила пътникът се съпротивлява с инстинкта на собствения си задник.
Пътникът не се надява да има бъдеще — във всички мемоари, във всички романи пътникът ще бъде подиграван като мързеливец, който пречи на другарите си и предава бригадата, забоя, златния план на мината. Ще дойде някакъв предприемчив писател и ще изобрази пътника като смешен. Този писател вече прави такива опити, защото смята, че не е грехота да се посмее човек на лагера. Всичко, демек, си има време. Вратите на лагера не са затворени за шегата.
На мен пък такива думи ми се струват кощунство. Аз смятам, че да се съчини и да се изтанцува румба „Освиенцим“ или блус „Серпентинка“ може само подлец или предприемач, което често пъти е едно и също.
Лагерната тема не може да е тема за комедия. Нашата съдба не е предмет на хумористиката. Тя никога няма да стане предмет на хумора — нито утре, нито след хиляда години.
Никога няма да може да се подходи с усмивка към пещите на Дахау, към клисурите на Серпентинная.
Опитите да си починеш клекнал и с разкопчан панталон, за един миг, за по-малко от секунда, да се откъснеш от мъките на работата, са достойни за уважение. Но такива опити правят само новаците — нали после е още по-трудно да си изправиш гърба, още повече боли. Но новакът понякога прилага този незаконен начин да почине, краде от казионните минути на работния ден.
И тогава конвоят се намесва с автомат в ръка в разобличаването на опасния престъпник-симулант. Аз самият през пролетта на 1938 година бях свидетел на това как в златния забой на мина „Партизан“ конвоят си тресеше автомата и изискваше от мой другар:
— Покажи си лайното! За трети път клякаш. Къде ти е лайното? — обвинявайки полумъртвия пътник в симулация.
Лайното не беше намерено.
Пътникът Серьожа Кливански, мой колега в университета, втора цигулка в театъра на Станиславски, беше пред очите ми обвинен във вредителство и незаконен отдих по време на отделяне на изпражнения на минус шейсет градуса, — беше обвинен в това, че е забавил работата на звеното, на бригадата, на участъка, на мината, на района, на държавата: като в известната песен за подковата, на която не й достигнал един гвоздей. Серьожа не беше обвинен само от конвоя, наблюдателите и бригадирите, а и от собствените си другари в изцерителния и изкупващ всички вини труд.
В червата на Серьожа наистина не е имало лайна; позиви „за надолу“ обаче е имало. Но е трябвало да си лекар, при това не колимски, а някакъв столичен, континентален, предреволюционен, за да можеш да разбереш всичко това и да го обясниш на другите. А тук Серьожа чакаше да го застрелят по простата причина, че в червата му нямаше лайно.
Но Серьожа не беше разстрелян.
Разстреляха го по-късно, малко по-късно — на Серпентинката по време на масовите гаранински акции.
Моята дискусия с Томас Мор се проточи, но тя отива към края си. Унижожението на всички тези четири чувства, които бяха отъпкани, сломени, смачкани, все още не беше край на живота, защото всички те все пак възкръснаха. След възкресението — пък дори и след едно изкривено и уродливо възкресение на всяко от тези четири чувства — лагерникът седеше над дупката и с интерес чувстваше, че нещо меко пълзи по раздраните от язви черва, не причинява болка, а е нежно и топло, и като че ли на изпражнението му е жал да се сбогува с червата. С пръски и плясък изпражнението пада в септичната яма и дълго плува по повърхността, без да си намери място: това е началото, чудото. Вече можеш да уринираш дори и на части, да прекъсваш уринирането по свое собствено желание. И това също е малко чудо.
Вече срещаш очите на жените с някакъв смътен, неземен интерес — не с вълнение, не, понеже не знаеш какво имаш да им дадеш и дали е обратим процесът на импотентност, пък и по-правилно би било да го наречем кастриране. Импотентността за мъжете и аменореята за жените е постоянно законно следствие от алиментарната дистрофия или, по-просто казано, от глада. Това е този нож, който съдбата забива в гърба на всеки арестант. Кастрирането не възниква заради продължителното въздържание в затвора, в лагера, а по други причини, по-директни и по-сигурни. Разгадаването на въпроса е в лагерната дажба, каквито и да са формулите на Томас Мор.
Най-важно е да се победи глада. И всичките ти органи се напрягат, за да не ядеш прекалено много. Ти си гладен за много години напред. Ти с мъка разкъсваш деня на закуска, обяд и вечеря. Всичко останало не съществува в твоя мозък, в твоя живот от много години. Ти не можеш вкусно да се наобядваш, плътно да похапнеш, да станеш от масата сит — ти през цялото време искаш да ядеш.
Но идва час, ден, когато ти с усилие на волята отхвърляш мисълта за храната, за яденето, за това дали
