на 1953 година.
За съжаление, не всеки медик на Колима владее апарата на Рива-Рочи, макар че и фелдшерът, и санитарят, и лекарят са длъжни да умеят поне да броят пулса и да чувстват как се изпълва.
Апарати на Рива-Рочи има по всички медицински участъци — заедно с термометрите, бинтовете, йода. Но нито термометри, нито бинтове в този пункт, който аз току-що бях приел като свободен фелдшер — първата ми волнонаемна работа за десет години — нямаше. Имаше само апарат на Рива-Рочи; той не беше счупен като термометрите. В Колима е проблем да бракуваш счупен термометър, защото до бракуването, до съставянето на акт, трябва да се пазят всички стъклени отломки, като че ли са знаци от Помпей, парчета от някаква хетска керамика.
Лекарите на Колима са свикнали да се оправят не само без апарата Рива-Рочи, но и без термометър. Термометърът, дори и в централната болница, се поставя само на тежкоболните, а на останалите им определят температурата „по пулса“ — така правят и в безкрайните лагерни амбулатории.
Всичко това ми беше добре известно. В Барагон аз видях, че Рива-Рочи е в пълна изправност, само дето фелдшерът, когото бях сменил, не го беше използвал.
На фелдшерските курсове аз бях добре обучен да ползвам апарата. Практикувах милион пъти по време на ученето, получавах задачи да премеря кръвното на населението в инвалидните бараки. От страна на Рива-Рочи бях добре подготвен.
Аз приех списъчния състав, около двеста души, медикаменти, инструменти, шкафове. Не е шега — аз бях волнонаемен фелдшер, макар и бивш затворник, вече живеех отвъд зоната, не в отделна „кабинка“ в бараката, а в свободно общежитие с четири дъсчени легла — много по-бедно, по-студено, по-неуютно от моята кабинка в лагера.
Но аз трябваше да вървя напред, да гледам напред.
Незначителните промени в моя личен бит не ме смущаваха особено. Спирт не пия, а за останалото всичко си беше в рамките на общочовешката, а значи и в арестантската норма.
Още на първото ми дежурство на вратата ме чакаше човек на около четиридесет години в арестантска куртка, за да поговорим на четири очи.
В лагера не водя разговори на четири очи — те винаги завършват с предложение за подкуп, като при това обещанието или подкупът се правят ей така, напосоки, за всеки случай. В това има дълбок смисъл, и един ден ще се задълбоча подробно в този въпрос.
Тук, в Барагон, в тона на този болен имаше нещо, което ме накара да изслушам молбата.
Човекът помоли да го прегледам още веднъж, макар че само час по-рано е бил преглеждан в рамките на колективния преглед.
— На какво се дължи подобна молба?
— Ето на какво, гражданино фелдшер, — каза човекът. — Работата е в това, гражданино фелдшер, че аз съм болен, а не ме освобождават.
— Как така?
— Ами главата ме боли, пулсира ми в слепоочията.
Написах в книгата: Новиков Михаил Иванович.
Напипах пулса. Пулсът просто се тресеше, ускоряваше, не успявах да го сметна. В недоумение вдигнах глава от пясъчния часовник.
— Вие умеете ли, — зашептя Новиков, — да си служите ей с онзи апарат? — той посочи Рива-Рочи в ъгъла на масата.
— Разбира се.
— И можете да ми премерите кръвното?
— Разбира се, на секундата.
Новиков набързо се съблече, седна на масата, обърна си маншета, качи го до рамото.
Аз сложих фонендоскопа в ушите си. Пулсът зачука със силни удари, живакът в Рива-Рочи бясно подскочи нагоре.
Записах показанията на Рива-Рочи — двеста и шейсет на сто и десет.
Другата ръка!
Резултатът беше все същият.
Аз твърдо записах в книгата: „Да се освободи от работа. Диагноза — хипертония 260/110“.
— Значи утре мога да не работя?
— Разбира се. — Новиков заплака.
— Какъв ти е въпросът? Къде е конфликтът?
— Вижте, фелдшер, — каза Новиков, избягвайки да добави „гражданино“, като така сякаш ми напомни, че съм бивш затворник. — Фелдшерът, когото сменихте, не умееше да използва този апарат и казваше, че апаратът е повреден. А аз съм хипертоник още от Минск, от континента, от свободата. На Колима ме откараха, без да ми проверят кръвното.
— Е, какво пък, засега ще получиш освобождение, а после ще те диагностицират и ще те пратят ако не на Голямата земя, то поне в Магадан.
На другия ден бях извикан в кабинета на Ткачук, началника на нашето ОЛП, старшина по звание. По правилник длъжността на началника на ОЛП трябва да се заема от лейтенант: Ткачук много трепереше за мястото си.
— Освободил си Новиков от работа. Проверих — той е симулант.
— Новиков не е симулант, а хипертоник.
— Ще извикам по телефона комисия. Лекарска. Чак тогава ще го освободим от работа.
— Не, другарю началник — казах аз, обръщайки се по цивилному към Ткачук, за мен беше по-привично „гражданино началник“. Само допреди година. — Не, другарю началник. Първо ще го освободя от работа, а вие ще повикате комисия от управлението. Комисията или ще потвърди моите действия, или ще ме уволни. Можете да напишете рапорт срещу мен, но ще ви помоля да не пипате моята чисто медицинска работа.
С това разговорът с Ткачук приключи. Новиков остана в бараката, а Ткачук повика комисия от управлението. В комисията имаше само двама лекари, и двамата с апарати Рива-Рочи — единият беше местен, като моя, а другият — японски, с кръгъл трофеен манометър. Но с манометъра можеш лесно да свикнеш.
Провериха кръвното налягане на Новиков и цифрите съвпаднаха с моите. Съставиха акт за инвалидност на Новиков и Новиков започна да чака в бараката инвалиден етап или попътен конвой за отпътуване за Магадан.
А на мен медицинските началници дори не ми благодариха.
Моето сражение с Ткачук не остана в тайна за арестуваните в бараката.
Ликвидацията на въшките, която бях издействал по начина, научен от мен в Централната болница — изваряване в бензинови баки — беше опит от Втората световна война. Ликвидацията на въшките в лагера, нейната портативност, дезинфекция, надеждност, скорост — въшкобойката на моята система накара Ткачук да се примири с мен.
А Новиков скучаеше, чакаше етап.
— Аз мога да свърша нещо леко, — каза ми веднъж Новиков по време на вечерното ми дежурство. — Ако кажете.
— Няма да кажа, — казах аз. Проблемът на Новиков стана мой личен проблем, въпрос на моя фелдшерски престиж.
Нови бурни събития отместиха настрана драмата на хипертоника и чудесата на въшкобойката.
Дойде амнистията, влязла в историята като амнистията на Берия. Нейният текст беше публикуван в Магадан и изпратен по всички глухи кътчета на Колима, за да може благодарното лагерно човечество да чувства, да се радва и да цени, да се кланя и да благодари. На амнистия подлежаха всички затворници, където и да се намираха, и им се възстановяваха всички права.
Освобождаваше се целия член петдесет и осем — всичките му алинеи, части и параграфи — всички до последния, с възстановяване на всички права — но с присъда до пет години.
По петдесет и осми се даваха пет години само в зората на мъгливата младост на трийсет и седма година. Тези хора или бяха умрели, или бяха освободени, или бяха получили допълнителна присъда.
Присъдите, които Гаранин даваше на криминалните — той ги съдеше за саботаж по член петдесет и
