Варлам Шаламов
Рива-Рочи
Смъртта на Сталин не внесе кой знае какви нови надежди в загрубелите сърца на затворниците, не стегна износените мотори, изморили се да тикат сгъстената кръв по твърдите стеснени вени.
Но всички радиочестоти отразяваха едно многократно ехо на планините, на снега, на небето, по всички кътчета на килийното арестантско житие пълзеше една дума, важна дума, обещаваща да разреши всичките ни проблеми: дали да не се обявят праведниците за грешници, дали да не се накажат злодеите, дали пък не е намерен начин безболезнено да се върнат на предишното им място избитите зъби.
Възникваха и пълзяха слухове от класически характер — приказки за амнистия.
Юбилеят на всяка държава — от първата й годишнина до тристагодишнината, коронацията на наследниците, смяна на властта, дори и на кабинетите — всичко това се явява на подземния свят от задоблачните висини във вид на амнистия. Това е класическа форма на общуването на върховете и низините.
Традиционната клюка, на която всички вярват — най-бюрократичната форма на арестантските надежди.
Правителството отговаря на традиционните очаквания и прави традиционна стъпка — обявява същата тази амнистия.
Правителството на следсталинската епоха не отстъпи от този обичай. Стори му се, че да извърши този традиционен акт, да повтори царския жест, означава да изпълни някакъв нравствен дълг пред човечеството, че самата форма на амнистията във всеки неин вид е пълна със значително и традиционно съдържание.
За изпълнение на нравствения дълг на всяко ново правителство има стара традиционна форма, която, ако не се приложи, означава да се наруши дългът пред историята, пред страната.
Амнистията се е готвела и дори в спешен порядък, за да не се отстъпи от класическия образец.
Берия, Маленков и Вишински мобилизирали верните и неверни юристи, дали им идеята за амнистия, а всичко останало било въпрос на бюрократична техника.
Амнистията в Колима дойде на 5 март 1953 година — при хората, преживели цялата война в люлеенето на махалото на арестантската съдба от слепите надежди до най-дълбоко разочарование — при всяко военно поражение и при всеки военен успех. И нямаше прозорлив или мъдър човек, който да определи кое е по- добре, по-изгодно, по-спасително за арестанта — победата или поражението на страната.
Амнистията дойде при оцелелите троцкисти и буквеници1, останали живи след гаранинските разстрели, преживели студа и глада на златния забой на Колима от трийсет и осма година — сталинските лагери за унищожение.
На всички, които бяха убити, разстреляни, пребити до смърт с ботушите и прикладите на конвоя, бригадира, нарядния и десетника, на всички, които оцеляха, заплащайки пълната цена за живота си — двойни, тройни добавки към своята петгодишна присъда, която арестантът си е донесъл в Колима от Москва…
В Колима нямаше затворници, осъдени на по пет години по член петдесет и осем. Петгодишните бяха много тесен кръг, малобройна група хора, осъдени през 1937 година преди срещата на Берия със Сталин и Жданов на дачата при Сталин през юни 1937 година, когато петгодишните присъди бяха забравени и беше разрешен метод номер три за добив на показания.
Но и от този кратък списък на нищожните на брой петгодишни присъди, в навечерието на войната и по време на войната не беше останал нито един, който да не е получил в добавка нови десет, петнайсет, двайсет и пет години.
А онези единици от петилетните, които не бяха получили нищо в добавка, не бяха умрели, не бяха попаднали в архив номер три, отдавна се бяха освободили и постъпили на служба — да убиват — като десетници, надзиратели, бригадири, началство на участъка на същото това злато — и сами започнаха да убиват бившите си другари.
През 1953 година петгодишни присъди в Колима имаха само осъдените по местни процеси по битови дела. Те не бяха никак много. Следователите просто ги домързя да им пришият, да им лепнат петдесет и осем. Иначе: лагерното дело беше толкова убедително, така битово ясно, че не трябваше да се прибягва до старото, но страшно оръжие на член петдесет и осем, универсалния член, който не щадеше нито пола, нито възрастта. Затворникът, излежал присъда по петдесет и осем и оставен на вечно заселване, правеше всякакви хитрини, за да го опандизят отново, но този път по уважаваните от всички — от хората, бога, държавата — кражба или злоупотреба. С една дума, който хванеше присъда по битов член, изобщо не страдаше.
Колима беше лагер не само на политическите рецидивисти, но и на криминалните.
Върхът на юридическото съвършенство на сталинското време — в това се събираха две школи, два полюса на наказателното право — Криленко и Вишински — се заключаваше в „амалгамите“, в слепването на двете престъпления — криминалното и политическото. И Литвинов в прочутото си интервю за това, че в СССР политически затворници няма, а има държавни престъпници — Литвинов само повтаряше Вишински.
Да се намери и да се припише криминално деяние на чист политик — ето това беше самата същност на „амалгамата“.
Формално Колима е спецлагер като Дахау, за рецидивисти — по равно криминални и политически. Държаха ги заедно. По указания отгоре. По принципно теоретическо указание отгоре, Гаранин превърна криминалните кръшкачи от приятели във врагове на народа и взе да ги съди за саботаж по 58-и, алинея 14.
Така беше най-полезно. Най-големите криминални през трийсет и осма година ги разстреляха, по- малките ги осъдиха за отказ от работа на по петнайсет, двайсет, двайсет и пет години. Те бяха събрани заедно с „леваците“ — хората по член петдесет и осем, давайки на криминалните възможност да живеят в комфорт.
Гаранин изобщо не беше почитател на криминалните затворници. Разправиите с рецидивистите беше мания на Берзин. В това отношение наследството на Берзин беше преразгледано от Гаранин.
Като в диаскоп на училищна учебна програма, пред всичко вече виделите, към всичко вече привикнали очи на началниците на затворите, на отдадените на лагерното дело, на ентусиастите на каторгата, в десетилетието, залепено за войната — от трийсет и седма до четирийсет и седма — ту се сменяха, ту се допълваха един друг, като в опита на Бич в сливането на цветови лъчи, цели групи, контингенти, категории затворници в зависимост от това как лъчът на правосъдието осветяваше ту една, ту друга група. Но това не беше лъч, а меч, който режеше глави и убиваше по най-реален начин.
В осветеното петно на диаскопа, управлявано от държавата, се появиха обикновени арестанти — така наречените ИТЛ, не ИТР — инженерно-технически работници. ИТЛ означаваше „Изправителни трудови лагери“. Но често сходството на буквите беше сходство и на съдбите. Бившите арестанти, бившите затворници са цяла обществена група с вечно клеймо на безправието; арестантите на бъдещето са всички, чиито дела вече са заведени, но не са с приключило производство, както и онези, по които още не е започнало производство.
В шеговита песен за обитателите на изправителни домове от двайсетте години, които са първите трудови колонии, безименният автор Боян или Пимен на престъпния рецидив, сравняваше в стихове съдбата на човек на свобода със съдбата на човек в затвора и оценяваше ситуацията в полза на втория:
Нас ни чака свободата.
Ами вас?
Тази шега спря да е шега през трийсетте и четиридесетте години. Тогава във висшите сфери планираха изпращане в изгнанически градове вместо в лагери, като забранените за обитаване градове се брояха от минус един до минус петстотин населени пунктове, както ги наричаха в инструкциите.
Три откарвания в милицията по класическата аритметика се равняваха на едно осъждане. А две осъждания даваха юридически повод да се приложи силата на решетката, на зоната.
На самата Колима в тези години съществуваха контингенти А, Б, В, П Д, като всеки имаше свое управление, свой щаб обслужващ персонал.
Контингентът „Д“ обхващаше мобилизираните на урановите секретни рудници, напълно свободни граждани, охранявани в Колима далеч по-секретно от всякакъв Байдеман
