Варлам Шаламов
Есперанто
Тази история ми я напомни един пътуващ актьор, актьор-арестант. След края на концерта на лагерната култбригада главният артист, който същевременно бе режисьор и дърводелец на театъра, спомена името Скоросеев.
Сякаш нещо парна мозъка ми и аз си спомних „транзитния“ затвор от тридесет и девета година, тифозната карантина и нас, петимата, измъкнали се от абсолютно всички сформирани групи, от всички етапи, издържали на цялото това „клечене“ на студа и все пак хванати в лагерната мрежа и изхвърлени в безбрежната тайга.
Ние — петимата — не научихме, не знаехме и не искахме да знаем нищо един за друг, докато етапът ни не стигна до мястото, където трябваше да работим и да живеем. Посрещнахме новината за етапа по различен начин: един от нас полудя, мислейки, че го водят на разстрел — а го водеха към живота. Другият хитруваше и почти надхитри съдбата. Третият — аз! — бях човек от блатото, равнодушен скелет. Четвъртият — специалист по всичко, седемдесет и кусур годишен. Петият беше — „Скоросеев — казваше той, като се надигаше на пръсти, за да надзърне в очите на всеки. — Скоро сея… Разбирате ли?“
Беше ми все едно, а от каламбурите бях отвикнал веднъж завинаги. Но специалистът по всичко поде разговора:
— Какво си работил?
— Бях агроном в Наркомзем1.
Началникът на проучвателната група, който приемаше етапа, разлисти „досието“ на Скоросеев.
— Гражданино началник, освен това аз мога…
— Ще те сложа пазач…
На обекта Скоросеев изпълняваше задълженията си много ревностно. Нито за миг не напускаше поста си — страхуваше се, че някой негов другар ще се възползва от най-малката му грешка и ще го изпее, ще го изтропа, ще доложи на началството. По-добре да не рискува.
Веднъж цяла нощ имаше голяма виелица. Скоросеев трябваше да бъде сменен от галичанина Нарински — рус военнопленник от времето на Първата световна война, осъден за подготовка на заговор с цел реставрация на Австро-Унгария, който мъничко се гордееше с това свое рядко срещано, уникално „дело“ сред безбройните „троцкисти“ и „вредители“. Нарински доложи през смях, че когато застъпвал дежурен на мястото на Скоросеев, онзи, въпреки снега и виелицата не помръднал от поста си. Предаността му бе забелязана. Позициите на Скоросеев укрепваха.
В лагера умря един кон. Това не беше кой знае каква загуба — в Далечния север конете работят лошо. Но месото! Месото! Трябваше да се одере кожата, а трупът бе замръзнал в снега. Майстори и желаещи не се намериха. Скоросеев се нагърби да свърши тая работа. Началникът се учуди и се зарадва — кожа и месо! Кожата — към отчета, месото — в казана. За Скоросеев се говореше в цялата барака, в цялото селище. Месо, месо! Трупът на коня бе замъкнат в банята, Скоросеев го размрази, одра го и го изкорми. Кожата се вдърви на студа и бе изнесена на склад. Нямахме късмет да хапнем от месото — в последния момент началникът размисли: нали нямаше ветеринар, актът не беше подписан! Трупът на коня бе насечен на късове, съставиха акт и го изгориха в присъствието на началника и техническия ръководител.
Проучвателната ни група все не можеше да открие въглища. Лека-полека, по пет, по десет души хората от лагера заминаваха по етапен ред. Заминаваха нагоре по склона, по пътеката през тайгата, завинаги изчезваха от живота ми.
Там, където живеехме, все пак се извършваше проучвателна работа, това не беше мина и всеки го разбираше. Стремяхме се да поостанем тук повечко. Всеки се скатаваше както може. Едни започнаха да работят невероятно прилежно. Други — да се молят по-дълго от обикновено. В живота ни навлезе тревогата.
Пристигна конвой. Иззад планините пристигна конвой. За хора ли? Не, конвоят не отведе никого, ама съвсем никого!
През нощта в бараката бе извършен обиск. Нямахме книги, нямахме ножове, нямахме химически моливи, вестници, хартия — какво ли търсеха?
Изземваха дрехите, цивилните дрехи, мнозина имаха такива — та нали сред работниците имаше и волнонаемни, обектът беше безконвоен. За да се намали броят на бягствата ли? В изпълнение на заповед? Смяна на режима?
Изземваше се всичко — без протоколи, без да се записва. Изземваше се — и — край! Възмущението ни беше безгранично. Спомних си как преди две години в Магадан конфискуваха цивилните дрехи на стотици етапи, на стотици хиляди хора. Десетки хиляди кожуси, взети на Север, в Далечния север от нещастните затворници, дебели палта, пуловери, скъпи костюми — скъпи, за да послужат някой ден за рушвет, за да спасят живота на стопанина си в решителен момент. Но пътят към спасението бе отрязан в магаданската баня. В двора й бяха струпани планини от цивилни дрехи. Те бяха по-високи от водонапорната кула, по- високи от покрива на банята. Планини от топли дрехи, планини от трагедии, планини от човешки съдби, които прекъсваха внезапно, рязко — обричайки на смърт всички, които излизаха от банята. Ах, как се бяха борили тези хора, за да спасят имуществото си от криминалните, от открития грабеж — в бараките, вагоните, транзитните затвори. Всичко, което бе спасено, скатано от криминалните, им го взе държавата в банята. Колко просто! Това беше преди две години. Сега — отново.
Цивилните дрехи, които бяха успели да стигнат до мините, се изземваха по-късно. Спомних си как ме събудиха през нощта — бараките се претърсваха всеки ден, всеки ден отвеждаха нови хора. Седях на наровете и пушех. Нов обиск — за цивилни дрехи. Нямах такива — всичко бе останало в магаданската баня. Но другарите ми имаха. Това бяха безценни съкровища, символ на друг живот — изгнили, парцаливи, с незакърпени дупки — нямаше нито време, нито сили за кърпене — но все пак им бяха скъпи.
Всички стояха до местата си и чакаха. Следователят седеше до лампата и пишеше акта — акт за обиск, за изземване — така му викат на лагерен език.
Седях на нара и пушех спокойно, без да се възмущавам. С единственото желание обискът да свърши по-бързо и да мога да заспя. Но видях как дневалният ни, казваше се Прага, започна да сече с една брадва собствения си костюм, обувките си, късаше на парчета чаршафите.
— Само за партенки. Само за партенки ще ви ги дам!
— Вземете му брадвата — развика се Следователят.
Прага хвърли брадвата на пода. Обискът спря. Вещите, които той късаше, режеше и унищожаваше, си бяха негови, все още негова собственост. Не бяха успели да ги запишат в акта. Когато видя, че не го спират, Прага пред очите ми направи на парцали всичките си цивилни дрехи. И пред очите на следователя.
Това беше преди година. И ето — пак.
Всички бяхме развълнувани, възбудени, дълго не можахме да заспим.
— За нас няма никаква разлика между криминалните, които ни ограбват, и държавата — рекох.
И всички се съгласиха с мен.
Пазачът Скоросеев отиваше на дежурство около два часа по-рано от нас. Под строй, по двама — това позволяваше пътеката през тайгата — стигнахме до канцеларията, обзети от гняв, обидени — наивното чувство за справедливост живее някъде много дълбоко в човека и може би е неизкоренимо. Защо да се обиждаме? Или да се ядосваме? Да се възмущаваме? Та този проклет обиск бе един от хилядите примери за това. В дъното на душите ни нещо клокочеше, то бе по-силно от волята ни, по-силно от житейския опит. Лицата на арестантите бяха потъмнели от гняв.
На прага на канцеларията стоеше началникът ни Виктор Николаевич Плуталов. И неговото лице бе почерняло от гняв. Малката ни колона спря пред кантората и на часа ме извикаха в кабинета на Плуталов.
— Значи казваш, че държавата е по-лоша от криминалните, така ли? — погледна ме той изпод вежди, като хапеше устните си и с мъка се наместваше на дървеното столче зад писалището.
Мълчах. Скоросеев! Като нетърпелив човек господин Плуталов не бе прикрил доносника, не бе изчакал час-два! Или тук имаше нещо друго?
— Не ме интересува какво си говорите. Но след като ми докладват или как му викате? Пеят ли?
— Пеят, гражданино началник.
— Или може би тропат?
