Геолозите

Варлам ШаламовГеолозите

През нощта Крист го събудиха и дежурният надзирател го поведе по безкрайните тъмни коридори към кабинета на началника на болницата. Подполковникът от медицинската служба още не спеше. Лвов, следователят от МВД, седеше до писалището на началника и рисуваше на лист хартия някакви безлични чавки.

— Фелдшерът на болницата Крист, явявам се по ваша заповед, гражданино началник.

Подполковникът махна с ръка и дежурният надзирател, дошъл заедно с фелдшера, изчезна.

— Слушай, Крист — рече началникът, — ще ти докарат гости.

— Ще пристигне етап — каза следователят.

Крист мълчеше в очакване.

— Ще ги измиеш. Дезинфекция и така нататък.

— Слушам.

— Никой не трябва да знае за тези хора. Никакви контакти.

— Имаме ти доверие — обясни следователят и се разкашля.

— Сам няма да мога да се справя с дезинфекционната камера, гражданино началник — каза Крист. Смесителят за горещата и студената вода се намира далеч. Парата и водата не са на едно място.

— Значи…

— Трябва да има и един санитар, гражданино началник.

Шефовете се спогледаха.

— Добре, нека има и санитар — обади се следователят.

— Разбра ли? Никому нито дума.

— Разбрах, гражданино началник.

Крист и следователят излязоха. Началникът се изправи, изгаси голямата лампа и започна да си облича шинела.

— Откъде е този етап? — тихо попита Крист следователя, докато двамата минаваха през голямото преходно помещение към кабинета — московска мода, на която подражаваха навсякъде, където имаше началнически кабинети, все едно дали на цивилни или на военни.

— Откъде ли? Следователят се разсмя.

— Ах, Крист, Крист, не предполагах, че можеш да ми зададеш подобен въпрос… — И произнесе студено: — От Москва, със самолет.

— Значи не познават лагерите. Затвор, следствие и така нататък. Първата вратичка към чистия въздух, както им се струва на всички, които не познават лагерите. От Москва, със самолет…

През следващата нощ голямото, просторно фоайе, в което стъпките отекваха, се изпълни с новодошли — все офицери, офицери, офицери. Майори, подполковници, полковници. Имаше дори един генерал — нисичък, млад, черноок. В конвоя нямаше нито един войник.

Началникът на болницата, слаб, висок старец, с мъка се навеждаше, докато рапортуваше на дребничкия генерал:

— Всичко е готово за приемането им.

— Чудесно, чудесно.

— Банята!

Началникът махна на Крист и вратите на помещението се отвориха.

Тълпата офицерски шинели направи път. Златната звездна светлина от пагоните помръкна — цялото внимание на съпровождащите и на посрещачите се съсредоточи върху малката група мръсни хора, облечени с някакви дрипи — но не с арестантско облекло, не — това си бяха техните дрехи, цивилни, следствени, изтъркани по подовете на затворническите килии.

Дванадесет мъже и една жена.

— Заповядайте, Ана Петровна — рече един от арестантите, като направи път на жената да влезе първа.

— Недейте, недейте. Първо влезте да се измиете вие. Аз ще поседна да си почина.

Вратата се затвори.

Деветимата, които ме бяха наобиколили, се взираха в очите ми, опитвайки се да разгадаят нещо, без да разпитват.

— Отдавна ли сте в Колима? — попита ме най-храбрият, съзрял в мен „Иван Иванович“.

— От тридесет и седма.

— През тридесет и седма всички ние още бяхме…

— Млъкни — намеси се един друг, по-възрастен.

Влезе надзирателят ни, секретарят на партийната организация на болницата Хабибулин, доверено лице на началника на болницата. Той наблюдаваше новодошлите и мен.

— А бръснене?

— Вече сме поръчали. Ще дойде персиецът от криминалните, Юрка.

Юрка скоро се появи с инструментите си. На портала го бяха инструктирали и той само мучеше.

Вниманието на новопристигналите отново се насочи към Крист.

— Няма ли да си изпатите заради нас?

— Как мога да си изпатя, господа инженери — нали така?

— Геолози.

— Господа геолози.

— А къде се намираме?

— В Колима. На петстотин километра от Магадан.

— Е, довиждане. Банята е много хубаво нещо.

Геолозите — всичките! — преди били работили зад граница, в чужбина. Присъдите им бяха от 15 до 25 години. Със съдбата им се разпореждаше специалното управление — същото, в което имаше толкова малко войници и толкова много офицери и генерали. Те не бяха на подчинение нито на Колима, нито на Далстрой. Колима им осигуряваше само планинския въздух през решетките на прозорците, голямата дажба, баня три пъти месечно, легло, бельо без въшки и покрив. За разходки и за кино тогава още и дума не можеше да става. Тази отвъдполярна вила бе избрана за геолозите от Москва.

Геолозите бяха предложили на началството да свършат нещо голямо по специалността си — пореден вариант на котела без барабан на Рамзин1.

Искрата на творческия плам може да се избие и с помощта на обикновена тояга — това е добре известно след „перековката“ и безбройните Беломорканали. Подвижната скала на хранителните „поощрения и наказания“, приспадането на работните дни, надеждата — и ето че робският труд се превръща в нещо благословено.

Месец по-късно малкият генерал пак пристигна. Геолозите бяха пожелали да ходят на кино, на прожекциите за затворниците и волнонаемните. Малкият генерал „съгласува“ въпроса с Москва и им разреши. Балконът — ложата, където седеше началството, бе преграден със затворническа решетка. По време на прожекциите вкараха геолозите до началника.

Не им даваха книги от лагерната библиотека. Само техническа литература.

Секретарят на партийната организация, болният стар далстроевец Хабибулин, за първи път през надзирателския си живот мъкнеше със собствените си ръце вързопи с дрехите на геолозите до пералнята. Нещо, което го гнетеше най-много на този свят.

След още един месец малкият генерал пак пристигна и геолозите поискаха да имат пердета на прозорците си.

— Пердета — тъжно казваше Хабибулин. — Пердета им се приискали.

Дребният генерал беше доволен. Работата на геолозите напредваше. Веднъж на десет дни банята се отключваше и геолозите се къпеха.

Крист не говореше много с тях. Пък и какво можеха да му разправят следствените геолози, което той да не беше срещал през дългия си лагерен живот.

Тогава вниманието на геолозите се насочи към бръснаря-персиец.

— Не приказвай много с тях, Юрка — рече му веднъж Крист.