се и Андрей Михайлович разбърка плочките на доминото.
Знаех, че играта започва този, на когото се е паднала двойната шестица — сложи я Андрей Михайлович. След това играчите се редуват да слагат подходящите плочки. Това беше цялата философия и аз смело подхванах играта, като непрекъснато се потях и хълцах от ситост.
Играехме на леглото на Андрей Михайлович и аз с удоволствие гледах ослепително бялата калъфка на възглавницата му, пълна с перушина. Беше физическа наслада да гледаш чистата възглавница, да виждаш как друг я мачка с ръка.
— Играта ни — рекох — е лишена от най-големия си чар — играчите трябва да удрят със замах плочките по масата.
— Ни най-малко не се шегувах. Именно тази страна на играта ми се струваше най-важна в доминото.
— Да се преместим на масата — любезно предложи Андрей Михайлович.
— Не, какво говорите, аз просто си припомням цялото богатство на тази игра.
Играта вървеше бавно — всеки разправяше своя живот. Андрей Михайлович, лекар, не беше работил „обща работа“ в забоите на мините и виждаше рудниците отразено — в човешките отпадъци, остатъци, в човешката смет, която мините изхвърляха в болницата и в моргата. Аз също бях човешка минна шлака.
— Ето, спечелихте — каза Андрей Михайлович. — Поздравявам ви, а ето и наградата — той извади от нощното си шкафче пластмасова табакера. — Отдавна ли не сте пушили?
Откъснах парче вестник и си свих една цигара с махорка. За махорката няма нищо по-хубаво от вестника. Печатарското мастило не само не разваля махорковия букет, а дори го подчертава. Запалих усукана хартийка от тлеещите в печката въглени, запалих с нея цигарата си и жадно запоглъщах сладникавия дим.
С тютюна бяхме много зле и отдавна би трябвало да престана да пуша — условията бяха много подходящи, — но никога не го направих. Беше страшно дори да си помисля, че мога по собствена воля да се лиша от единственото огромно арестантско удоволствие.
— Лека нощ — рече ми Андрей Михайлович, като се усмихна. — Бях се наканил да си лягам. Но така ми се прииска да изиграя една игра. Благодаря.
Излязох от стаята му в тъмния коридор — някой стоеше пред мен до стената. Познах силуета на Козлето.
— Какво има? Защо стърчиш тук?
— Да си дръпна. От цигарата. Не ти ли даде?
Досрамя ме заради лакомията ми, досрамя ме, че не бях помислил нито за Козлето, нито за когото и да било от стаята — можех да им занеса фаса, кора хляб, шепа каша.
А Козлето беше чакал няколко часа в тъмния коридор.
Минаха още няколко години, войната свърши, вместо нас в златните мини вече работеха власовците и аз се озовах в „малката зона“, в етапните бараки на Западното управление. Помещенията бяха огромни, с многоетажни нарове, побираха по петстотин, по шестстотин души. Оттук разпращаха хората по Западните мини.
Нощем зоната не спеше — пристигаха етапи и в „Червения кът“ на зоната, застлан с мръсните памучни одеяла на криминалните, всяка нощ имаше концерти. И то какви концерти! На най-известни певци и рецитатори — не само от агитбригадите, а и от по-висок ранг. Някакъв баритон от Харбин, който имитираше Лешченко и Вертински, имитиращият самия себе си Вадим Козин и много, много други пееха безкрай за апашите, изпълняваха най-добрия си репертоар. До мен лежеше лейтенантът от танковите войски Свечников, нежен младеж с розови бузи, осъден от военния трибунал за някакви служебни престъпления. Тук също беше подследствен: докато работел в мината, го хванали, че яде човешко месо от труповете в моргата — отрязвал парчета, „разбира се, не тлъсти“, както обясняваше съвсем спокойно.
В етапния затвор в „малката зона“ се появяваше фелдшер и преглеждаше „температурните“. Той не пожела дори да зърне циреите, покрили цялото ми тяло. Съседът ми Свечников, който познаваше фелдшера още от моргата на болницата, говореше с него като със стар познат. Неочаквано фелдшерът спомена Андрей Михайлович.
Примолих му се да му предаде една бележка — болницата, в която той работеше, беше на километър от „малката зона“.
Плановете ми се промениха. Сега трябваше да се задържа в зоната до отговора на Андрей Михайлович.
Нарядчикът вече ми беше хвърлил око и ме включваше в списъка на всяка заминаваща група. Но представителите, които приемаха хората, също толкова безусловно ме задраскваха. Подозираха, че тук нещо не е наред, а и видът ми беше достатъчно красноречив.
— Защо не искаш да заминеш?
— Болен съм. Искам да вляза в болница.
— Нямаш работа там. Утре ще изпращаме хора за строителството на пътища. Или искаш да правиш метли?
— Не искам на строителството. Не искам да правя метли.
Минаваше ден след ден, отпътуваше група след група. Нито от фелдшера, нито от Андрей Михайлович нямаше ни вест, ни кост.
В края на седмицата успях да попадна на медицински преглед амбулаторията, която се намираше на стотина метра от „малката зона“. В ръката си стисках нова бележка за Андрей Михайлович. Регистраторът на санитарната част я взе и обеща на другата сутрин да я предаде.
По време на прегледа попитах началника на санитарната част за Андрей Михайлович.
— Да, има такъв лекар-затворник. Няма защо да се виждате с него.
— Познавам го лично.
— Мнозина го познават.
Фелдшерът, на когото бях дал бележката в „малката зона“, също беше тук. „Къде е бележката?“ — попитах го тихо.
— Не съм виждал никаква бележка…
Ако до вдругиден не науча нищо за Андрей Михайлович — заминавам… Да строя пътища, на селскостопанска работа, в мините, по дяволите…
Вечерта на следващия ден, след проверката, ме извикаха при зъболекаря. Тръгнах, като си мислех, че има някаква грешка, но в коридора видях познатия къс черен кожух на Андрей Михайлович. Прегърнахме се.
След едно денонощие четирима болни ни изведоха от лагера по пътя към болницата. Двамата лежаха прегърнати на една шейна, а аз и още един вървяхме отзад. Андрей Михайлович не беше успял да ми каже диагнозата — не знаех от какво съм болен. Моите болести — дистрофия, пелагра, скорбут — още не бяха в достатъчно тежка форма, за да бъда лекуван в болница. Знаех, че лягам в хирургичното отделение. Андрей Михайлович работеше там, но какво заболяване можех да демонстрирам — нямах херния. Остеомиелитът на четири от пръстите на единия ми крак в резултата на премръзване беше мъчителен, но съвсем недостатъчен за хоспитализиране. Бях сигурен, че Андрей Михайлович ще съумее да ме предупреди, ще ме пресрещне някъде.
Конят наближи болницата, санитарите вкараха вътре „лежащите“, а ние — аз и новият ми другар — се съблякохме на една пейка и започнахме да се мием. За всеки имаше по един тас топла вода.
В „банята“ влезе възрастен лекар с бяла престилка и ни огледа над очилата си.
— Какво ти има? — попита той и докосна с пръст рамото на моя другар.
Онзи се обърна и изразително посочи огромната си херния.
Очаквах същия въпрос и вече бях решил да кажа, че ме боли коремът.
Но възрастният лекар ме погледна равнодушно и излезе.
— Кой беше този? — попитах.
— Николай Иванович, тукашният главен хирург. Завеждащ отделението.
Един санитар ни даде дрехи.
— Ти за къде си? — това беше за мен.
