— Дявол знае! — вече ми беше олекнало на сърцето и не се страхувах.

— Добре де, кажи какво те боли?

— Коремът.

— Сигурно е апандисит — рече опитният санитар.

Видях Андрей Михайлович чак на другия ден. Беше предупредил главния хирург, че ме хоспитализира с „остър апандисит“. Същия ден вечерта Андрей Михайлович ми разказа тъжната си история.

Разболял се от туберкулоза. Рентгеновите снимки и лабораторните анализи били много лоши. Районната болница ходатайствала затворникът Андрей Михайлович да бъде изпратен „на континента“ за лечение. Той вече бил на парахода, когато някой доложил на началника на санитарния отдел Черпаков, че болестта на Андрей Михайлович е измислена, че няма такава — „туфта“, казано на лагерен жаргон.

— А може и никой да не се е обаждал — майор Черпаков беше достоен син на своя век на подозрения, недоверие и „бдителност“.

Майорът се разгневил, наредил да свалят Андрей Михайлович от парахода и да го пратят в най- затънтеното място — далеч от онова далечно управление, където се бяхме срещнали. И Андрей Михайлович вече беше минал тези хиляда километра по студа. Но се оказало, че в новото управление нямало нито един лекар, който да може да направи изкуствен пневмоторакс. На Андрей Михайлович вече на няколко пъти му били вкарвали въздух, но юначният майор нарекъл пневмоторакса лъжа и мошеничество.

Андрей Михайлович се чувствал все по-зле и по-зле и едва дишал, когато успели да измолят от Черпаков да го изпратят в Западното управление — най-близкото, където лекарите били в състояние да му направят пневмоторакс.

Сега Андрей Михайлович беше малко по-добре, на няколко пъти успешно му бяха вкарвали въздух в дроба и човекът беше започнал работа като ординатор в хирургичното отделение.

След като заякнах малко, започнах да работя при Андрей Михайлович като санитар. По негово настояване и препоръка заминах на курсове за фелдшери, изкарах ги, работих като фелдшер и се завърнах на „континента“. Именно на Андрей Михайлович дължа живота си. Самият той отдавна умря — туберкулозата и майор Черпаков си бяха свършили работата.

В болницата, където работехме заедно, живеехме задружно. Присъдите ни изтичаха през една и съща година и това като че ли свързваше съдбите ни, сближаваше ни.

Веднъж, когато привършиха с вечерното почистване, санитарите седнаха в ъгъла да играят на домино и започнаха да удрят плочките.

— Глупава игра — рече Андрей Михайлович, като сочеше с поглед санитарите и се мръщеше от тракането.

— Един-единствен път през живота си съм играл на домино — казах. — С вас, вие ми предложихте. Дори спечелих.

— Не е било нужно голямо умение — каза Андрей Михайлович. — Аз тогава също бях седнал за първи път. Исках да ви доставя удоволствие.

,

Информация за текста

© Варлам Шаламов

© 1994 Александър Талаков, превод от руски

Варлам Шаламов

Домино,

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16688]

Последна редакция: 2010-07-13 15:30:00

Вы читаете Домино
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×