побои, когато апашът се „весели“. Жива вещ, която той има за временно ползване.
Да изпратиш приятелката си проститутка в леглото на някой началник, ако това е от полза за делото, е най-обикновен „подход“, който се одобрява от всички. Самата тя също смята така. Разговорите на тази тема винаги са извънредно цинични, пределно лаконични и изразителни. Времето е скъпо.
Апашката етика не признава нито ревност, нито любов. Според осветения от времето обичай апашът главатар, най-„авторитетният“ в дадена престъпна група, има право да избира временната си жена — най- красивата проститутка.
И ако до вчера, до появата на този нов главатар, тази проститутка е спала с друг крадец, смятала се е за негова собственост, за вещ, която той може да преотстъпва на другарите си, то сега всички тези права преминават към новия й собственик. Ако утре го арестуват, проститутката ще се върне при предишния си приятел. А ако и него го арестуват — ще й посочат кой ще бъде новият й господар. Господар на живота и смъртта й, на съдбата, парите, постъпките, тялото й.
Как е възможно в такива условия да съществува ревност?… За нея просто няма място в етиката на апашите.
Разправят, че крадецът също е човек и нищо човешко не му е чуждо. Може би на някой да не му се ще да отстъпи приятелката си, но законът си е закон и пазителите на „идейната“ чистота, пазителите на чистотата на апашките нрави (без каквито и да било кавички) веднага ще посочат на започналия да ревнува неговата грешка. И той ще се подчини на закона.
Случва се дивият нрав и истеричността, присъща на почти всички апаши, да накара някой от тях да защитава своята „фуста“. Тогава въпросът вече се обсъжда в „съдилището на честта“ и апашките „прокурори“ настояват виновният да бъде наказан, позовавайки се на установените от хилядолетия закони.
Но обикновено не се стига до спречкване и проститутката покорно ляга с новия си господар.
В престъпния свят не съществува никаква подялба на жени, няма никакви любовни „триъгълници“.
В лагерите мъжете и жените са разделени. Но там има болници, етапни затвори, амбулатории, клубове, където мъжете и жените все пак се виждат и чуват.
Човек може само да се чуди на изобретателността на затворниците, на енергията им при постигането на поставената цел. Учудващо е колко много усилия се хабят в затвора, за да се набави парче изпомачкана ламарина, която да се превърне в нож — оръжие за убийство или самоубийство. Вниманието на надзирателите винаги е по-слабо от вниманието на затворника — знаем това от Стендал, който казва в „Пармския манастир“: „Тъмничарят мисли за ключовете си по-малко, отколкото затворникът за бягството.“
Огромна е енергията, която хаби апашът в лагера, за да се срещне с някоя проститутка.
Важното е да се намери място, където да дойде проститутката — а в това, че ще дойде, апашът не се съмнява ни най-малко. В противен случай строгата ръка на апашкия закон ще настигне виновната. И ето, тя се преоблича в мъжки дрехи, спи извън програмата си с надзирателя или с нарядчика, за да се промъкне в определения час там, където я очаква непознатият й любовник. Любовта протича бързо, подобно на летния цъфтеж на тревите в Крайния север. Проститутката се връща обратно в женската зона, натъква се на някой надзирател, затварят я в карцера, осъждат я на един месец изолатор, изпращат я в дисциплинарна златна мина — тя понася всичко това безропотно, дори е горда, че е изпълнила дълга си на проститутка.
В една голяма северна затворническа болница имаше случай, когато при един виден апаш — болен, настанен в хирургичното отделение — успели да доведат проститутка за цяла нощ — тя легнала на болничното легло и обслужила поред всичките осем криминални от стаята. Заплашила с нож дежурния санитар-затворник, подарила на дежурния волнонаемен фелдшер един костюм, съблечен от нечий гръб в лагера — по-късно собственикът му си го познал и написал оплакване; бяха положени много усилия, за да се потули тази работа.
Когато на сутринта открили момичето в мъжката стая на болницата, то никак не се разтревожило или смутило.
— Момчетата ме помолиха да им услужа и аз дойдох — спокойно обяснило то.
Не е трудно да се досети човек, че апашите и техните приятелки почти до един са сифилитици, а за хроничния трипер въпреки нашия век на пеницилина, да не говорим.
Известен е класическият израз: „Сифилисът не е позор, а нещастие.“ Тук сифилисът не само че не е позор, но се смята от затворника за щастие, а не за нещастие — това е още един пример за „изкривената перспектива“.
Преди всичко принудителното лечение на венерично болните е задължително и това го знае всеки апаш. Той знае, че по този начин ще се „скатае“, че със своя сифилис няма да се озове в някое затънтено място, а ще живее и ще се лекува в сравнително благоустроени селища — там, където има лекари венеролози, специалисти. Всичко това е толкова добре пресметнато и предугадено, че дори апашите, на които са им се разминали четирите и трите кръста на реакцията на Васерман, също се представят за венеричноболни. И липсата на категоричност в отрицателния отговор на лаборантите относно тази реакция също се знае много добре от апашите. Фалшивите язви, лъжливите оплаквания — това е нещо обикновено наред с истинските рани и оплаквания.
Венерично болните, подлежащи на лечение, ги събират в отделни зони. Едно време там изобщо не се работеше и това беше най-подходящото „убежище Монрепо“ за апашите. По-късно тези зони бяха разположени в отделни златни мини или специални дърводобивни обекти в тайгата, в които, освен че им осигуряваха салварзан и дажба, затворниците трябваше да изпълняват обичайните норми.
Но фактически в тези зони никога не са карали затворниците да работят истински и там животът беше много по-лек, отколкото в другите златни мини.
Венерическите мъжки зони винаги са били място, откъдето в болницата са постъпвали млади жертви на апашите — заразени със сифилис през ануса. Апашите почти до един са педерасти — при липсата на жени те развращават и заразяват мъже, най-често заплашвайки ги с нож, по-рядко срещу „парцали“ (дрехи) или за хляб.
Когато говорим за жената в престъпния свят, не можем да отминем цялата тази армия от „Зойки“, „Манки“, „Дашки“ и други същества от мъжки пол, наричани с женски имена. Поразително е, но хората, които носеха тези женски имена, се обаждаха на тях съвсем нормално, не виждаха в тях нищо обидно или унизително за себе си.
За един апаш не е позорно да го издържа някоя проститутка. Тъкмо обратното — проститутката трябва да цени много високо интимната връзка с него.
Напротив, сутеньорството е една от привлекателните страни на професията, която много допада на младите апаши.
се казва в затворническата песен „Момичетата от бранша“. Точно те са проститутките.
Но има случаи, когато чувството, заменящо любовта, а също и самолюбието, самосъжалението подтикват жената от престъпния свят към „незаконни“ постъпки.
Разбира се, на крадлата се държи по-строга сметка, отколкото на проститутката. Според апашките талмудисти крадла, която живее с някой надзирател, върши предателство. За назидание могат да я пребият и дори да й теглят ножа като на „кучка“.
За една проститутка подобно поведение не се смята за грях.
Тези конфликти на жената със закона на нейния свят не винаги се решават еднакво, а в зависимост от личните качества на провинилата се.
Тамара Цулукидзе, двадесетгодишна красавица, крадла, бивша приятелка на прочут тбилиски апаш, заживя в лагера с началника на културно-възпитателната част Грачов — напет тридесетгодишен лейтенант,
