Варлам Шаламов
Серафим
Върху черната опушена маса писмото изглеждаше като ледено късче. Вратичките на кръглата ламаринена печка бяха отворени, каменните въглища аленееха като сладко от червени боровинки в консервена кутия и леденото късче би трябвало да се разтопи, да изтънее, да изчезне. Ала то не се топеше и Серафим се изплаши, когато разбра, че това е писмо, писмо именно за него, за Серафим. Той се страхуваше от писмата, особено от тези без марки, с печати на учреждения. Беше израсъл на село, където и днес получената или изпратена, „битата“ телеграма е предвестник на трагични събития: погребение, смърт, тежка болест…
Писмото лежеше на масата, захлупено на адреса си — докато си размотаваше шала и разкопчаваше вдървилия се от студа овчи кожух, Серафим не откъсваше очи от плика.
На, беше заминал на дванадесет хиляди километра, отвъд високите планини и сините морета, в желанието да забрави и да прости всичко, а миналото не искаше да го остави на мира. Иззад планините беше пристигнало писмо, писмо от онзи, все още незабравен свят. Писмото беше пътувало с влак, със самолет, с параход, с автомобил, с еленов впряг до селището, където се беше скрил Серафим.
И ето че писмото беше тук, в малката химическа лаборатория, където Серафим работеше като лаборант.
Гредоредните стени, таванът, шкафовете в лабораторията бяха почернели не от времето, а от денонощно бумтящите печки и отвътре къщурката приличаше на едновремешна. Квадратните прозорци на лабораторията напомняха слюдените прозорци от епохата на цар Петър. В миналото стъклото беше кът и в рамката на прозорците поставяха гъсти метални решетки — за да може да се използва всяко късче стъкло, а в случай на нужда и парче от бутилка.
Жълтата електрическа крушка с абажур висеше от една греда като обесена. Светлината й ту отслабваше, ту се засилваше — в електростанцията вместо специален двигател работеха трактори.
Серафим се съблече и седна близо до печката, все още без да докосне плика. Беше сам в цялата лаборатория.
Преди година, когато се случи онова, на което му викат „семейно спречкване“, не пожела да отстъпи. Замина за Далечния север не защото беше романтик или човек на дълга. Допълнителното заплащане също не го интересуваше. Но Серафим, както и хилядите философи и десетките негови познати, смяташе, че раздялата убива любовта, че километрите и годините ще се справят с каквато и да е мъка.
Мина година, но в сърцето на Серафим не се промени нищо и той тайно се чудеше на силата на своето чувство. Дали защото оттогава не беше говорил с жени? Тях просто ги нямаше. Имаше съпруги на големи началници — обществена класа, която бе страшно далеч от лаборанта Серафим. Всяка охранена дама се смяташе за красавица и тези дами живееха в селищата, където имаше повече развлечения и където ценителите на техните прелести бяха по-богати. Освен това в селищата имаше много военни — жените дори не ги заплашваше внезапно групово изнасилване от шофьори или криминални затворници — по пътищата и на малките участъци това се случваше често.
Затова геологопроучвателите и началниците на лагерите държаха жените си в големите селища — места, където маникюристките правеха цели състояния.
Но имаше и нещо друго — „телесният глад“ се беше оказал съвсем не толкова страшно нещо, както си беше мислил Серафим на младини. Просто трябваше по-малко да се мисли за това.
В мината работеха затворници и през лятото Серафим много пъти беше гледал от прага сивите редици на арестантите, които пропълзяваха в главната галерия и изпълзяваха от нея след края на смяната.
В лабораторията работеха двама инженери-затворници, идваха и си тръгваха под конвой и Серафим се страхуваше да ги заговори. Те му задаваха само делови въпроси — какъв е резултатът от анализа или от пробата, — той им отговаряше, като отместваше поглед. В това отношение го бяха наплашили още в Москва, когато сключваше договора за работа в Далечния север — казаха му, че там има опасни държавни престъпници, и Серафим се страхуваше да донесе на другарите си по работа дори бучка захар или парче хляб. Впрочем, него го следеше завеждащият лабораторията Пресняков, комсомолец, замаян от неочаквано голямата си заплата и високата длъжност, получена веднага след завършването на института. За главна своя задача той смяташе политическия контрол върху сътрудниците — затворници и волнонаемни, — а може би само това от него се искаше.
Макар и по-възрастен, Серафим послушно изпълняваше всичко, което завеждащият му заповядаше в смисъл на прословутата „бдителност“ и предпазливост.
За една година не беше разменил и десет думи на извънслужебни теми с инженерите-затворници.
А с дневалния и с нощния пазач изобщо не говореше.
На всеки шест месеца заплатата на работещия на Север по договор се увеличава с десет процента. След като получи втората надбавка, Серафим измоли да го пуснат до съседното селище, което беше само на сто километра — да си купи това-онова, да изгледа някой филм, да хапне в истинска закусвалня, „да погледа жени“, да се обръсне в бръснарница.
Серафим се качи в каросерията на един камион, вдигна яката си, загърна се хубаво и колата полетя.
След около час и половина камионът спря до някаква къщурка. Серафим слезе и примижа от силната пролетна светлина.
Отпреде му стояха двама с пушки.
— Документите!
Серафим бръкна в джоба на сакото и изстина — беше забравил паспорта си у дома. И сякаш напук нямаше нищо, с което да удостовери личността си. Нищо освен анализите на въздуха в шахтата. Наредиха му да влезе в къщата.
Колата замина.
Небръснатият, късо подстриган Серафим не внуши доверие на началника.
— Откъде си избягал?
— Отникъде…
Внезапен плесник го събори на земята.
— Отговаряй както трябва!
— Ще се оплача! — развика се Серафим.
— Ще се оплакваш, а? Ей, Семьон!
Семьон се прицели и с движение на гимнастик отмерено и точно ритна Серафим в диагфрагмата.
Серафим изохка и загуби съзнание.
Смътно си спомняше, че го влачиха нанякъде направо по пътя, загуби си шапката.
Чу се изщракване на ключалка, изскърца врата и войниците хвърлиха Серафим в някаква смърдяща, ала топла барака.
След няколко часа той дойде на себе си и разбра, че се намира в „изолатора“, където събираха всички бегълци и провинилите се арестанти от селището.
— Имаш ли тютюн? — попита някой от мрака.
— Не. Не пуша — виновно отвърна Серафим.
— Ама че глупак. Има ли нещо друго у него?
— Не, нищо. Може ли да остане нещо след тия корморани.
Серафим с мъка съобрази, че става дума за него, а „корморани“ сигурно викат на войниците от конвоя заради тяхната алчност и всеядност.
— Имах пари — каза Серафим.
— Точно така — „имал си“.
Серафим се зарадва и замълча. Беше взел със себе си две хиляди рубли и, слава Богу, те явно бяха на съхранение при конвоя. Скоро всичко щеше да се изясни, ще го освободят и ще му върнат парите. Това малко го поободри.
„Ще трябва да дам на войниците една стотачка, задето са ми ги пазили — помисли си той. — Впрочем за какво да им давам? За това, че ме пребиха ли?“
В малката барака без прозорци, където въздух влизаше единствено през вратата и през покритите с лед пролуки в стените, направо на земята лежаха двадесетина души.
