Болничното познанство увери Кононов, че затворниците пак са хора, че няма да го ухапят, него, полковник Кононов, няма да го сбъркат с някой чекист или прокурор, все пак той е полковник Кононов, кадрови военен. Той, полковник Кононов, няма да изучава, да наблюдава новите хора, новите съседи. Просто му е скучно да лежи сам и толкова.
Много седмици още бродеше полковникът по коридора в сивия болничен халат. Халатът беше служебен, арестантски. През отворената врата виждах увития в халата полковник, който внимателно слушаше някой пореден романист.
Аз бях старши фелдшер в хирургическото отделение тогава, а после ме преместиха в гората и Кононов излезе от живота ми, както излизаха хиляди хора, оставили едва доловима следа в паметта, едва доловима симпатия.
Още веднъж на една лекарска конференция името на Кононов ми го напомни докладчикът, новият главен лекар на болницата, майор Корольов. Той беше любител на чашката, на мезето, фронтовак. Не се задържа дълго като главен лекар — не можа да се въздържи от дребни подкупи, от пакетите служебен спирт — и след шумно дело беше свален от началническите постове, беше отстранен от работа, после отново допуснат до нея и възникна вече в качеството му на началник на санитарния отдел на Северното управление.
След войната колимският Далстрой даваше парични привилегии за служителите и така за там се втурна цял поток авантюристи и самозванци, укриващи се от съда и затвора.
За началник на болницата беше назначен някакъв майор Алексеев, който имаше Златна звезда и пагони на майор. Веднъж Алексеев дойде при мен пеша, интересуваше се от участъка, но не зададе нито един въпрос и се върна обратно. Горският медицински пункт беше на двайсет километра от болницата. Едва Алексеев успял да се върне и (в същия ден) е бил арестуван от хора, пристигнали от Магадан. По-рано Алексеев бил осъден за убийство на жена си. Нито е бил лекар, нито е бил военен, но е успял с фалшиви документи да изпълзи от Магадан до нашите левобрежки храсти и да се скрие там. Орден, пагони — всичко е било фалшиво.
Още по-рано на Левия бряг често пристигаше началника на санитарния отдел на Северното управление. Тази длъжност (после) зае пияницата главен лекар. Пристигащият беше много добре облечен и напарфюмиран ерген, получил разрешение да изкара стаж, да присъства на операциите.
— Реших да се преквалифицирам на хирург — шепнеше с покровителствена усмивка Палцин.
Месец след месец, всеки операционен ден Палцин пристигаше с колата си от Северния център — селището Ягодное, обядваше у началника, леко ухажваше дъщеря му. Нашият лекар Траут обърна внимание, че Палцин зле владее лекарската терминология, но нали беше минал през фронт, през война, всички вярваха и с готовност посвещаваха новия началник в тайните на операциите, а още повече в какво е това (диурез). И изведнъж Палцин беше арестуван — отново някакво убийство на фронта, пък и Палцин не е лекар, а някакъв беглец.
Всички чакаха и с Корольов да се случи нещо подобно. Но не, всичко — и орденът, и партийната книжка, и чинът — всичко си беше на мястото. Та ето този Корольов, в битността си на главен лекар на Централната болница, беше представял доклад на една от лекарските конференции. Докладът на новия главен лекар не беше по-лош и не беше по-добър от всеки друг доклад. Разбира се, Траут беше интелигент, ученик на Краузе, правителствения хирург, когато той беше работил в Саратов.
Но непосредствеността, искреността, демократичността, намират отклик във всяко сърце и затова, когато главният лекар, началникът на хирурзите от левия бряг, на научна конференция, събрала лекари от цяла Колима, с чувство пристъпи към разказ за хирургическо постижение…
— Един от нашите пациенти беше глътнал кост — ей такава кост, — Корольов показа. — И какво мислите — извадихме костта. И лекарите са тук, и пациентът.
Но пациентът не беше там. Скоро аз се разболях, бях преместен на работа в горска командировка, върнах се година по-късно в болницата да завеждам приемната, започнах да работя и едва ли не на третия ден срещнах полковник Кононов в приемната.
Полковникът ми се зарадва неописуемо. Цялото началство беше сменено. Кононов не беше намерил никого от своите познати, само мен познаваше и то ме познаваше добре.
Аз направих всичко, което можех — снимки, час при лекарите, обадих се на началника, обясних, че това е точно героят от прочутата операция от левия бряг. Оказа се, че на Кононов всичко му е наред и преди да си тръгне той се отби при мен в приемната.
— Дължа ти подарък.
— Аз не взимам подаръци.
— Ами аз на всички — и на началника на болницата, и на хирурзите, и на сестрата, даже на болните, които лежаха с мен, им донесох подаръци, на хирурзите — по парче плат за костюм. А тебе не те намерих. Ще ти се отблагодаря. С пари, нали все едно ще ти трябват.
— Аз не взимам подаръци.
— Е поне бутилка ще ти донеса.
— И коняка няма да го взема, не го носете.
— Какво тогава мога да направя за теб?
— Нищо.
Кононов го отведоха в рентгеновия кабинет, а волнонаемната медицинска сестра от рентгеновия кабинет, която беше дошла за Кононов, каза:
— Това е военният комисар, нали?
— Да, райвоенкомът.
— Виждам, че добре го познавате?
— Да, познавам го, той е лежал в тази болница.
— След като не искате нищо за себе си, помолете го да ми отбележи във военната книжка, че съм се явила на отчет. Аз съм комсомолка, тука е така — ако може да не пътувам триста километра, ако може, значи все едно бог го праща.
— Добре, ще му кажа.
Кононов се върна и аз му изложих молбата на медицинската сестра.
— Е, къде е тя?
— Ето я там.
— Хайде, давай книжката, нямам печати в мене, но ще й донеса книжката след една седмица, като минавам оттук. — И Кононов сложи в джоба си военната книжка. Колата забоботи пред входа.
Мина седмица, но военният комисар не пристигна. Две седмици… Месец… След три месеца медицинската сестра дойде при мен да говорим.
— Ах, каква грешка направих! Трябваше… Тук има някакъв капан.
— Какъв капан?
— Не знам какъв, ще ме изключат от комсомола.
— Е за какво ще Ви изключат?
— За връзки с враг на народа, за това, че изпуснах от ръцете си военната книжка.
— Ама вие я дадохте на комисаря.
— Не, не беше така. Аз ви я дадох на Вас, а Вие — или на комисаря… Ето това изясняват в комитета. На кого съм я дала — на Вас или направо на комисаря. Аз казах, че на вас. Нали на Вас?
— Да, но аз пред Вас я дадох на военкома.
— Нищо подобно не знам. Знам само, че се е случило ужасно нещастие, изключват ме от комсомола, уволняват ме от болницата.
— Трябва да отидете в селището, в райвоенкомата.
— Да загубя две седмици? В самото начало трябваше да направя така.
— Кога заминавате?
— Утре.
След две седмици срещнах медицинската сестра в коридора като градоносен облак.
— Какво стана?
— Военкомът е заминал на континента, вече си е оправил сметките. Сега имам грижи — вадя нова книжка. Аз ще успея да направя така, че да ви изгонят от болницата, да ви пратят в наказателната
