Варлам Шаламов
Военният комисар
Операцията по извличане на чуждо тяло от хранопровода беше вписана в операционния дневник от Валентин Николаевич Траут, единия от тримата хирурзи, извършили извличането. Главният не беше Траут, а Анна Сергеевна Новикова, ученичка на Воячек, столичен оториноларинголог, южна красавица, която никога не е била затворничка за разлика от двамата й асистенти — Траут и Лунин. Именно защото главната беше Новикова, операцията беше извършена два дни след последния възможен срок. В продължение на четирийсет и осем часа блестящата ученичка на Воячек беше заливана с вода, свестявана с нишадър, подложена на промивка на стомаха и червата, напомпвана със силен чай. След две денонощия пръстите на Анна Сергеевна престанаха да треперят и операцията започна. Новикова беше запойна алкохоличка и наркоманка, която в махмурлука си изливаше всички флакони в една тъмна чаша-паница и сърбаше тази помия, за да се напие отново и да заспи. В такива случаи нямаше нужда от много помия. Сега Новикова беше по престилка и с маска, подвикваше на асистентите, подаваше къси команди — устата й беше изплакната, промита, и само понякога до асистентите долиташе мирис на прегоряло. Операционната сестра раздвижваше ноздри, вдишваше тази неуместна миризма на прегоряло, едвам-едвам се усмихваше зад маската и бързо сваляше усмивката от лицето си. Асистентите не се усмихваха и не мислеха за прегарялото. Операцията изискваше внимание. Траут беше правил такива операции, но рядко, а на Лунин му беше за първи път. За Новикова пък това беше повод да покаже особената си класа, златните си ръце, най-високата си квалификация.
Пациентът не разбираше защо операцията се отлага за цяло денонощие, а после и за още едно денонощие, но си мълчеше — тук не беше място за командване. Пациентът живееше при началника на болницата — беше му казано, че ще го повикат. Отначало се знаеше, че операцията ще я извърши Траут, после мина още един ден и казаха: утре ще бъде и няма да е Траут, а Новикова. За пациента всичко това беше мъчително, но той беше военен, при това неотдавна се беше завърнал от фронта — той се взе в ръце. Болният имаше висок чин, пагони на полковник, той беше районният военен комисар на един от осемте окръга на Колима.
Към края на войната лейтенант Кононов командваше полк, не искаше да се разделя с армията, но за мирно време се изискваха други знания. На всички, които минаваха преатестиране, им предлагаха да продължат службата си в армията със същия чин, но във войските на Министерството на вътрешните работи, които се използваха за лагерна охрана. През 1946 цялата лагерна охрана беше предадена на кадровите части, не на ВОХР1, а на кадровиците с нашивки, с ордени. На всички се пазеше предишния чин, полярната дажба, заплатата, отпуската, всичките полярни привилегии на Далстрой. Кононов, който имаше жена и дъщеря, бързо се ориентира и вече в Магадан се заинати, и не отиде на лагерна работа. Изпрати на континента жената и дъщерята, а той беше назначен на длъжността районен военен комисар. „Стопанството“ му беше разхвърляно на стотици километри по шосето — на по десет километра отстрани живееха хора, които районният военен комисар трябваше да води на отчет. Кононов бързо разбра, че тук да викаш някого при себе си е загуба на време за повиканите. Една седмица им трябваше, за да стигнат до селището, в което живееше военкома. И още една седмица, за да се върнат обратно. Затова целият отчет и кореспонденцията вървяха само при удобен случай, а веднъж в месеца или по-често самият Кононов с кола обикаляше района си. С работата си се справяше, но чакаше не да го повишат, а да „свърши“ севера — да го преместят, просто да излезе запас, като забрави за пагоните си на полковник. Всичко това, взето заедно — северът, неуреденият бит, доведоха дотам, че Кононов малко по малко започна да пие. Точно затова той не можеше да обясни как в хранопровода му се е озовала някаква голяма на пипане кост, затиснала дишането му — той говореше шепнешком, но дори и това му беше трудно.
Кононов със своето чуждо тяло в хранопровода, разбира се, би могъл да се добере до Магадан, където в управлението имаше лекари, които биха му оказали помощ… Но Кононов работеше във военкомата от около година и знаеше, че всички хвалят „Левия бряг“ — голямата затворническа болница. Служителите на болницата — мъже и жени — пазеха при Кононов военните си книжки. Когато костта застана напряко на гърлото на Кононов, и стана ясно, че никаква сила няма да я избута оттам без лекари, Кононов взе една кола и пристигна в затворническата болница на Левия бряг.
Тогава началник на болницата беше Винокуров. Той добре разбираше как ще укрепне престижа на болницата, която той току-що е оглавил, ако операцията мине успешно. Основната надежда беше на ученичката на Воячек, тъй като такива специалисти нямаше в Магадан. Уви, Новикова беше работила и в Магадан преди една година: „Преместване на Левия бряг или уволнение от Далстрой?“ „На левия бряг, на левия“, — крещеше Новикова в Отдел „Кадри“. Преди Магадан Новикова беше работила в Алдан, преди Адлан — в Ленинград. Отвсякъде я бяха гонили все по-далече на север. Сто обещания, сто нарушени клетви. На Левия й харесваше, там се задържа. Високата квалификация се познаваше по всяка забележка на Анна Сергеевна. Като специалист по уши, нос и гърло тя преглеждаше и волнонаемните, и затворниците, имаше си пациенти, правеше операции, консултираше и изведнъж започваше запой, пациентите не се наглеждаха, волнонаемните си заминаваха, а затворниците ги ползваше фелдшерът. Анна Сергеевна не се вясваше в отделението.
Но когато Кононов пристигна и стана ясно, че се налага спешна операция, беше заповядано да се вдигне Анна Сергеевна на крака. Трудността беше в това, че Кононов трябваше да лежи дълго в болницата. Извличането на чуждо тяло е чиста операция. Разбира се, в голямата болница имаше две хирургически отделения — гнойно и чисто, както и различен персонал — в чистото — по-грамотен, в гнойното — по- народен. Трябваше да се проследи как ще заздравява раната, още повече, че това беше рана на хранопровода. Разбира се, за Кононов щеше се намери отделна стая. Кононов не искаше да пътува за Магадан, нямаше какво да прави с полковнишкия си чин в колимската столица. Ще го приемат, разбира се, но няма да има внимание и грижи. Там генералите и жените на генералите са тези, които отнемат времето на лекарите. Кононов щеше да умре там. Да умре на четирийсет години заради някаква проклета кост в гърлото. Кононов даде всички разписки, подписа всичко, което се искаше от него. Той разбираше, че става дума за неговите живот и смърт. Кононов се измъчваше.
— Вие ли ще я направите, Валентин Николаевич?
— Да, аз, — неуверено каза Траут.
— Тогава какво чакаме?
— Да почакаме още един ден.
Кононов нищо не разбираше. Хранеха го през носа. Вливаха му храна и той нямаше да умре от глад.
— Утре ще Ви погледне още един лекар.
До леглото на Кононов доведоха лекарка. Опитните пръсти веднага напипаха костта и почти безболезнено я докоснаха.
— Е, Анна Сергеевна?
— Утре сутринта.
Такава операция завършва със смърт в трийсет процента от случаите. Кононов влезе в следоперационната стая. Костта се оказа толкова огромна, че Кононов го беше срам да я гледа, бяха му я оставили за няколко часа в една чаша. Кононов лежеше в следоперационната палата. Понякога началникът му носеше вестници.
— Всичко върви добре.
Кононов лежеше в миниатюрна стая, където едвам се побираше едно легло. Контролният срок беше минал, всичко беше благополучно — няма накъде по-добре — беше се проявила квалификацията на ученичката на Воячек, но каква скука беше този контролен срок! Един арестант, един затворник, все ще удържи това чувство в някакви материални рамки, ще го управлява с помощта на конвоя, решетките, проверките, раздаването на храна, ама полковникът? Кононов се посъветва с началника на болницата.
— Аз отдавна чакам този въпрос — човекът винаги си е човек. Естествено, че е скука. Но не мога да Ви изпиша преди да е минал месец — прекалено голям е рискът и е рядък успехът, за да го разпилеем с лека ръка. Мога да ви разреша да се преместите в стая за затворници, там ще има четирима души, вие ще сте петият. Тогава вашият интерес и този на болницата ще влязат в равновесие.
Кононов незабавно се съгласи. Това беше хубав изход. Полковникът не се страхуваше от затворниците.
