Варлам Шаламов
Вайсманист
По земята, пред прага на амбулаторията, имаше пресни следи от мечешки нокти. Катинарчето, хитроумното винтово катинарче, с което се заключваше вратата, се търкаляше в храстите, изтръгнато заедно с халките, направо с дървото…
Вътре шишенцата, бутилките и бурканите бяха пометени от рафтовете и превърнати в стъклена каша. Все още се усещаше острата миризма на валериан.
Тетрадките от фелдшерските курсове, които Андреев беше завършил, бяха накъсани на парчета. Няколко часа той събира лист по лист скъпоценните си записки — по време на курсовете нямаше никакви учебници. В дебрите на тайгата фелдшерът Андреев разполагаше само с тези тетрадки за борбата с болестите. Една от тях беше пострадала особено много. Тетрадката по анатомия. На първата страница неумелата ръка на Андреев, която никога не се беше учила да рисува, бе начертала схемата на деленето на клетките, елементите на клетъчното ядро, тайнствените хромозоми. Но мечешките нокти толкова яростно бяха разкъсвали този чертеж, тази подвързана с целофан тетрадка, че се наложи да я хвърли в печката, в ламаринената печка. Загубата беше непоправима. Това бяха лекциите на професор Умански.
Фелдшерските курсове бяха организирани към затворническата болница, а Умански беше патологоанатом, просектор, завеждащ моргата. Патологоанатомът е висш, нещо като задгробен контрольор на работата на лекуващите лекари. По време на „секцията“, на разрязването, на аутопсията на трупа се определя дали диагнозата е била вярна, а лечението — правилно.
Но затворническата морга е особена. На пръв поглед смъртта, тази велика демократка, не би трябвало да се интересува кой лежи на масата за аутопсия, не би трябвало да разговаря с труповете на различни езици.
Никак не е лесно на лекаря-затворник да лекува затворник-болен, ако лекарят не е подлец.
И в болницата, и в затворническата морга всичко се прави по същия начин, както във всички болници по света. Но — мащабите са други — и истинското съдържание на „историята на заболяването“ на арестанта е различно от „историята на заболяването“ на волнонаемния.
Не само заради това, че представителят на смъртта — патологоанатомът, е все още жив човек с живи чувства, със своите неприятности, положителни качества и недостатъци, със своя си опит. Тук става дума за нещо повече, понеже сухият официален протокол на „секцията“ е недостатъчен както за живота, така и за смъртта.
Ако болният умираше с диагноза рак, а след аутопсията вместо злокачествен тумор се откриваше само огромно хронично физическо изтощение, Умански негодуваше и не прощаваше на лекарите, които не бяха съумели да спасят арестанта от глада. Но ако си личеше, че лекарят разбира каква е причината и нямайки право да назове истинската диагноза „алиментарна дистрофия“ — глад, трескаво търсеше синоними — глад под формата на авитаминози, полиавитаминози, скорбут III, пелагра и неизброими други имена, — Умански помагаше на лекаря с категоричното си мнение. Дори нещо повече. Ако лекарят искаше да се ограничи с приличната диагноза за грипна пневмония или сърдечна недостатъчност, потологоанатомът му обръщаше внимание върху специфичните лагерни условия за всяко едно заболяване.
Лекарската съвест на Умански също беше обвързана, окована. Първата диагноза „алиментарна дистрофия“ бе поставена след войната, след ленинградската блокада, когато и гладът в лагерите бе назован с истинското му име.
Патологоанатомът трябва да е съдия, а Умански беше съучастник… Точно затова бе съдия, защото можеше да е съучастник. Колкото и да беше обвързан с инструкцията, с традицията, със заповедта и разясненията, Умански гледаше по-надълбоко, по-надалеч, беше по-принципен. Виждаше задълженията си не в това да засича дребните лекарски грешки, а да констатира — и да посочва на другите! — онова значително нещо, което се криеше зад тези дреболии, онзи „фон“ на изтощение от глад, който променяше картината на болестта, изучавана от лекаря по учебник. Още не беше написан учебник за арестантските болести. И никога не бе написан.
Измръзванията в лагерите бяха зашеметяващи за пристигналите от „континента“ фронтови хирурзи. Лечението на счупванията се извършваше против волята на болните. За да попаднат в туберкулозното отделение, хората носеха със себе си чужди храчки и слагаха в устата си тази явна бацил на отрова непосредствено преди анализа — при постъпване. Други прибавяха кръв от пръста си към урината, за да попаднат в болницата, та поне за ден, за час да се спасят от най-страшното, което съществуваше — от убийствения и унизителен труд.
Както всички стари колимски лекари, Умански знаеше тези неща, одобряваше ги и ги прощаваше. Не беше написан учебник за арестантските болести.
Умански бе получил медицинското си образование в Брюксел, а по време на революцията се върнал в Русия, заселил се в Одеса, лекувал…
В лагера беше разбрал, че за съвестта му ще е по-добре да реже мъртъвци, отколкото да лекува живи. Станал завеждащ на моргата, патологоанатом.
Седемдесетгодишният все още енергичен старец с разклатени протези и на двете челюсти, с посребряла глава, късо подстриган като арестант, чипонос майтапчия, влезе в класната стая.
За курсистите лекцията му беше от особено значение. Не защото бе първата лекция, а понеже от днес, още с първата дума, казана от професор Умански, курсовете започваха своя живот, започваха да съществуват наяве и сериозно, въпреки че на курсистите това им изглеждаше като приказка. Тревожното време отмина. Решението за началото на курсовете беше взето. За мнозина това означаваше край на изнурителния труд в златодобивните забои, на всекидневната борба за живот. Обучението ни започна с лекциите на професор Умански „Анатомия и физиология на човека“.
С посребрена глава, облечен в разкопчан къс кожух — черен, износен, но все пак кожух, а не ватенка, с каквито ходехме ние, старецът отиде до дъската и стисна в малкото си юмруче огромно парче тебешир. Захвърлил бе смачканата си ушанка на масата — беше април, навън бе все още студено.
„Ще започна лекциите си със строежа на клетката. Сега в научните среди много се спори…“ Къде? За какво се спори? Миналият живот на всичките тези тридесет души — от бивш следовател до продавач в селски магазин — нямаше нищо общо с живота на която и да било наука… Предишният живот на курсистите беше по-далечен и от задгробния — поне в това всеки един бе сигурен… Какво ги интересуваха някакви си спорове в някаква наука? А и що за наука беше това? Анатомия? Физиология? Биология? Микробиология? Нито един от курсистите не би могъл да каже през онзи ден какво е това „биология“. По-грамотните бяха гладували достатъчно дълго, за да загубят интерес към някакъв си спор в някаква си наука…
„…В научните среди много се спори. Сега е прието тези лекции да се изнасят другояче, но аз ще ви го разправя така, както считам, че е вярно. Разбрал съм се е вашата администрация, че този раздел ще ви го изложа по своему.“
Андреев се опита да си представи администрацията, с която се беше разбрал брюкселският професор. Началникът на болницата, който с острия си като на портиер поглед пронизваше всеки курсист по време на кандидатския изпит. Или вмирисания на спирт, с червен нос и хълцащ началник на санитарния отдел. Не можеше да си представи, да измисли някаква друга висша администрация.
„Ще ви изложа този раздел по свой начин. Не искам да крия мнението си от вас.“
„Да крия мнението си“ — повтори шепнешком Андреев, възхитен от тези необикновени думи на необикновената наука.
„Не искам да крия мнението си. Аз, приятели мои, съм вайсманист…“
Умански направи пауза, за да можем да оценим смелостта и деликатността му.
Вайсманист ли? На курсистите им беше все едно.
Никой от тридесетте души не знаеше и така и не научи що е това митоза и какво представляват нуклеопротеидите — хромозомите, съдържащи дезоксирибонуклеинова киселина.
Не се интересуваше от дезоксирибонуклеиновата киселина и администрацията на болницата.
Но минаха година-две, целият обществен живот бе кръстосан от тъмните лъчи на биологичната дискусия и думата „вайсманист“ стана достатъчно разбираема за следователите със средно юридическо образование, както и за обикновените хора, изложени на бурите на политическите репресии. „Вайсманистът“ зазвуча страшно, зазвуча зловещо, подобно на добре познатите „троцкист“ и „космополит“.
Именно тогава, година след биологичната „дискусия“, Андреев си спомни и оцени смелостта и
