отдел. Демидов го осъдиха, лепнаха му още осем години, снеха го от длъжност и го изпратиха в дисциплинарна мина, на „обща“ работа.
Сега, след визитата на Уолас, Иван Фьодорович си спомни случая с Демидов с нескрито удоволствие. Винаги се беше гордял с политическата си предвидливост.
Иван Фьодорович се грижеше особено много за сърцето си след неотдавнашната си женитба за двадесетгодишната комсомолка Ридасова. Беше я направил своя жена и началник на едно голямо лагерно отделение — господарка на живота и смъртта на хиляди хора. Романтичната комсомолка бързо се превърна в звяр. Тя пращаше на заточение, организираше процеси, издаваше нови и повторни присъди — стана център на безброй интриги, подли като във всеки лагер.
Страшно много грижи на мадам Ридасова й доставяше театърът.
— Получих донос от един певец, че режисьорът Варпаховски крои планове за първомайска манифестация в Магадан — празничните колони да минат като църковно шествие, с хоругви, с икони. И че, разбира се, зад това се крие тайна контрареволюционна дейност.
По време на заседанието мадам Ридасова не беше съзряла в плановете за манифестация нещо криминално. Манифестация като манифестация. Нищо особено. И изведнъж — хоругви! Трябваше да се предприеме нещо; тя се посъветва с мъжа си. Съпругът й Иван Фьодорович, човек с опит, възприе съобщението на певеца много сериозно.
— Сигурно е прав — рече той. — Пише не само за хоругвите. Оказва се, че Варпаховски се е сближил с някаква еврейка — от актрисите, дава й главните роли — тя била певица…
— А какъв е тоя Варпаховски?
— Фашист, докараха го от специалната зона. Режисьор, поставял е спектакли при Мейерхолд, сега си спомних, записала съм си — Ридасова порови в „картотеката“ си, Иван Фьодорович я беше научил как да си я направи. — Някаква „Дама с камелии“. И в сатиричния театър — „Историята на град Глупов“. В Колима е от 1937 година. Ето, виждаш ли. А певецът е сигурен човек. Той е педераст, а не фашист.
— А какво е поставял в театъра?
— „Откраднатата Елена“. Гледахме я. Спомняш ли си, много се смя. След това подписахме художникът да бъде освободен предсрочно.
— Да, да, спомням си. Тази „Открадната Елена“ май не беше от наш автор.
— От някакъв французин. Записала съм си го.
— Няма нужда, няма нужда, всичко е ясно. Прати тоя Варпаховски да обикаля с културната бригада, а жената — как й беше името? — Зискинд. Еврейката я остави тук. Тяхната любов е кратка, не е като нашата — великодушно се пошегува Иван Фьодорович.
Той подготвяше голяма изненада за младата си съпруга. Ридасова обичаше разните дреболийки, докарани оттук-оттам. Вече втора година недалеч от Магадан за него работеше един затворник, прочут майстор — изрязваше от бивни на мамут богато украсена кутийка за бижута за младата жена на Иван Фьодорович. Отначало го водеха за болен, по-късно го записаха в щата на някаква работилница, за да може да си отчита трудодните. И му ги приспадаха — по три за ден — като на преизпълняващите плана в урановите рудници на Колима, където за вредност даваха повече, отколкото за златото, за „метала номер едно“.
Кутийката скоро трябваше да е готова. Утре щеше да свърши с Уолас и можеше да се връща в Магадан.
Ридасова се разпореди Варпаховски да бъде прехвърлен в пътуващата бригада, препрати доноса на певеца в районния отдел на МВД и се замисли. Имаше за какво — мъжът й беше започнал да остарява, започна да пие. Бяха пристигнали много нови, млади началници. Иван Фьодорович ги мразеше и се страхуваше от тях. За негов заместник пристигна някой си Луценко — обикаляше из Колима и във всички големи болници записваше имената на хората, получили травми в резултат на побои. Имаше доста такива. Това му го съобщиха, естествено, доносниците.
Луценко изнесе доклад пред стопанския актив:
— Ако началникът на управлението псува, какво трябва да прави началникът на мината? Техническият ръководител? Десетникът? Какво трябва да става в забоите? Ще ви прочета цифрите за счупванията, за побоите, които взех от болниците.
По доклада на Луценко Иван Фьодорович произнесе голяма реч.
— При нас — наблегна той — са идвали много новаци, но постепенно всички са се убеждавали, че условията тук са особени, колимски, и това трябва да се знае. Надявам се, че младите другари ще го разберат и ще работят заедно с нас.
Последната фраза от заключителното слово на Луценко беше:
— Дошли сме тук да работим и ще работим, но ще работим не както казва Иван Фьодорович, а както повелява партията.
Всички, целият стопански актив, цялата Колима разбра, че дните на Иван Фьодорович са преброени. Така мислеше и Ридасова. Ала старецът познаваше живота по-добре от някакъв си Луценко, само комисар му липсваше. Иван Фьодорович написа някакво писмо. И Луценко, неговият заместник, началникът на политотдела на Далстрой, герой от Отечествената война изчезна, сякаш никога не го е имало. По спешност го прехвърлиха някъде, Иван Фьодорович се напи в чест на победата и започна да вилнее в Магаданския театър.
— Изхвърлете този певец, не желая да го слушам, гадината му с гадина — пенеше се той в собствената си ложа.
И певецът завинаги изчезна от Магадан.
Но това беше последната победа. Някъде Луценко продължаваше да пише — Иван Фьодорович разбираше това, ала нямаше сили да предотврати удара.
„Време е да се пенсионирам — мислеше си той, — само да приготвят кутийката за бижута…“
— Ще ти дадат голяма пенсия — успокояваше го жена му. — И ще си заминем. Ще забравим всичко. Всичките Луценковци и Варпаховски. Ще си купим къща с голям двор близо до Москва. Ще станеш председател на Осоавиахим2, активист на райсъвета, а? Време е, време е.
— Ама че гадост — рече Иван Фьодорович, — председател на Осоавиахим. Пфу. Ами ти? — неочаквано попита той.
— И аз ще дойда с теб.
Иван Фьодорович разбираше, че жена му ще изчака две-три години, докато той умре.
„Луценко! Приискало му се е да заеме мястото ми ли? — мислеше си той. — Я го гледайте! И сме работили не както трябва — «хищнически» ни бил златодобивът, като на златотърсачи. Това, уважаеми другарю Луценко, е от войната, по заповед на правителството, за да има повече златце, а счупванията, побоите, смъртните случаи — така е било и така ще бъде. Тук е Крайният север — не е Москва. Законът на тайгата, както казват криминалните. Веднъж на крайбрежието тридесет души ги завлякоха вълните, други три хиляди умряха. Заместник-началникът на лагера Вишневецки бе даден под съд от Никишев. И го осъдиха. Че как иначе? Луценко ли ще ми дава акъл?“
— Колата!
Черният ЗИМ на Иван Фьодорович се отдалечаваше с бясна скорост от Магадан, където се плетяха мрежите на някакви интриги — Иван Фьодорович нямаше сили да се бори.
Спря да пренощува в Дома на дирекцията. Той бе негово творение. Нито по времето на Берзин, нито при Павлов дирекцията бе имала свои домове из Колима. Но — беше си казал Иван Фьодорович — щом ми се полагат, нека да има. На всеки пет километра по безкрайното шосе бе построена по една сграда с картини, килими, огледала, бронз, прекрасен бюфет, готвач, завеждащ стопанската част и охрана, където по достоен начин би могъл да пренощува Иван Фьодорович, директорът на Далстрой. И наистина, веднъж годишно той нощуваше в тях.
Сега черният ЗИМ летеше към Дебин, към централната болница, където се намираше най-близкият Дом на дирекцията. Вече се бяха обадили там, бяха събудили началника на болницата, цялата болница бе вдигната по „бойна тревога“. Навсякъде чистеха, миеха, лъскаха.
Ами ако Иван Фьодорович посети централната затворническа болница и ако завари мръсотия, прах — тежко и горко на началника. А началникът обвиняваше немарливите фелдшери и лекари в скрито
