вредителство — уж че нарочно не почистват, за да види всичко това Иван Фьодорович и да го уволни. Според него такава бе тайната мисъл на лекаря-затворник или на фелдшера, който не беше съзрял някоя прашинка на писалището.
Всичко живо в болницата трепереше, докато черният ЗИМ на Иван Фьодорович летеше по колимското шосе.
Домът на дирекцията нямаше нищо общо с болницата, просто се намираше близо до нея, на около петстотин метра, но това съседство беше достатъчно за грижи от всякакъв род.
За деветте години живот в Колима Иван Фьодорович нито веднъж не беше посетил централната затворническа болница, болницата с хиляди легла — нито веднъж. Но всички бяха нащрек, докато закусваше, обядваше и вечеряше в Дома на дирекцията. Едва когато черният ЗИМ излизаше на трасето, се даваше „отбой“.
Този път „отбоят“ не дойде както досега. Живее! Пие! Пристигнали са гости — ето какви сведения идваха от Дома на дирекцията. На третия ден колата на Иван Фьодорович отиде до селището, където живееха лекарите, фелдшерите, волнонаемният персонал на болницата.
Всичко замря. И началникът на болницата, останал без дъх, прекоси потока, който отделяше селището от болницата.
Иван Фьодорович слезе от ЗИМ-а. Лицето му — подпухнало, смачкано. Само кресна:
— Ей, как те викат — и заби пръст в престилката на началника на болницата.
— Слушам, другарю началник.
— Тук имаш ли деца?
— Мои ли? Те са в Москва, учат, другарю началник.
— Не твои бе. Просто деца, малки деца. Имате ли детска градина? Къде е детската градина? — ревна Иван Фьодорович.
— Ето в тази къща, другарю началник.
Колата потегли след Иван Фьодорович към детската градина. Всички мълчаха.
— Извикайте децата — разпореди се Иван Фьодорович. Изскочи дежурната лелка.
— Те спят…
— Шшш — дръпна я настрана началникът на болницата. — Викай ги всички, събуди ги до едно. И гледай ръчичките им да са измити.
Лелката се втурна в къщата.
— Искам да повозя децата на ЗИМ-а — рече Иван Фьодорович, като палеше цигара.
— Ах, да ги повозите ли, другарю началник. Колко хубаво!
Децата вече бяха изтичали надолу по стълбите и бяха наобиколили Иван Фьодорович.
— Качвайте се в колата — викаше началникът на болницата. — Иван Фьодорович ще ви повози. По ред.
Децата се набутаха в ЗИМ-а, Иван Фьодорович седна до шофьора. Така на три пъти повози всички деца.
— А утре, утре? Ще дойдете ли пак?
— Ще дойда, ще дойда — уверяваше ги Иван Фьодорович.
„Добре стана — мислеше си той, докато лягаше на снежнобелия чаршаф в Дома, — малчуганите, добрият чичко. Като Йосиф Висарионович с дете в ръце.“
На другия ден го извикаха в Магадан. Иван Фьодорович получи повишение — министър на цветната металургия, но, разбира се, не беше там работата.
Гастролиращата магаданска културна бригада обикаляше мините на Колима. С нея беше и Леонид Варпаховски. Дуся Зискинд, лагерната му жена, остана в Магадан по заповед на началничката Ридасова. Лагерна жена. Това беше истинска любов, истинско чувство. Той, актьорът, професионалният майстор на измислени чувства, разбираше това много добре. Какво да прави по-нататък, кого да моли? Варпаховски усещаше страшна умора.
В Ягодний го наобиколиха местните лекари — волнонаемни и затворници.
В Ягодний. Преди две години беше минавал оттук за специалната зона и бе успял да се „скатае“, страшната Джелгала му се беше разминала. Колко труд му бе струвало това! Трябваше да е безкрайно изобретателен, да демонстрира майсторство, умение да се оправи с малкото неща, с които разполагаше на Север. И той се мобилизира — реши да постави музикален спектакъл. Не, не „Бал-маскарад“ на Верди, което направи петнадесет години по-късно за кремълския театър, не „Моралът на пани Дулска“, не Лермонтов в Малий театър, не режисурата в театъра „Ермолова“. Ще постави оперетата „Черното лале“! Няма пиано ли? Ще акомпанира акордеонист. Варпаховски сам аранжира оперната музика за акордеон, сам свири на инструмента. И направи постановката. И победи. И се спаси от Джелгала.
Успя да се пребори да го прехвърлят в Магаданския театър, където го покровителстваше Ридасова. Началството бе много благосклонно към него. Варпаховски подготвяше прегледите на самодейността, изнасяше спектакъл след спектакъл в Магаданския театър — кой от кой по-интересен. И ето — срещна Дуся Зискинд, певицата, последва любов, донос на един от певците и далечен път. Познаваше мнозина от онези, които сега бяха около камиона, с който пътуваше бригадата. Ето го Андреев, с когото някога беше пътувал от Нексикан за колимската спецзона. Бяха се срещнали в банята, в зимната баня — мрак, мръсотия, потни, хлъзгави тела, татуировки, псувни, блъсканица, подвиквания на конвоя, теснотия. На стената — газениче, под него — бръснарят, седнал на трикрако дървено столче, с машинка в ръка — всички подред; мокри долни дрехи, ледена пара се стели по пода, един черпак вода за цялото миене. Дрехи политат нагоре в мрака. „Чии са? Чии са?“
Но ето че това бучене, този шум, кой знае защо, престава. И съседът на Андреев, застанал на опашка, за да му острижат буйната коса, произнася с ясен, спокоен, много актьорски глас:
Те се запознаха, разприказваха се — оказа се, че и двамата са от Москва. В Ягодний, в Северното управление, от „етапа“ успя да се откачи само Варпаховски. Андреев не беше нито режисьор, нито актьор. В Джелгала го осъдиха, после дълго време лежа в болницата, а и сега беше в областната болница в Беличий, на около шест километра от Ягодний — в обслужващия персонал. Не дойде на спектакъла на култбригадата, но се радваше, че вижда Варпаховски.
Бригадата продължи без Варпаховски — по спешност го приеха в болницата: докато бригадата отидеше до Елген, в женския совхоз, и се върнеше, той щеше да успее да премисли, да измъдри нещо.
Андреев и Варпаховски говориха дълго и решиха следното: Варпаховски ще напише писмо на Ридасова, в което ще обясни цялата сериозност на намеренията си, ще се обърне към най-светлите чувства на самата Ридасова. Писаха писмото няколко дни, като изглаждаха всяко изречение. Един от лекарите, на когото можеше да се има доверие, го занесе в Магадан, оставаше им само да чакат. Отговорът дойде, когато Андреев и Варпаховски вече се бяха разделили, когато култбригадата вече се връщаше в Магадан; Варпаховски беше отзован да бъде изпратен на обща работа в дисциплинарната мина. Зискинд, жена му — да бъде изпратена на обща работа в Елген, в женския селскостопански лагер.
„Такъв бе откликът небесен“ — както се казва в едно от стихотворенията на Ясенски.
Андреев срещна Варпаховски в Москва, на улицата. Варпаховски работеше като главен режисьор в театър „Ермолова“. Андреев — в едно от московските списания.
Ридасова получи писмото на Варпаховски направо от пощенската кутия на магаданското си жилище.
Това не й хареса, още по-малко допадна на Иван Фьодорович.
— Станаха съвсем нагли. Всеки терорист…
Дежурният дневален веднага бе свален от длъжност и изпратен в карцера. Иван Фьодорович реши да
