виждам днешния ден.
— Днешният ден не е чак толкова лош, но е много страшен.
— Да ви сипя ли още чорба?
— Сипете ми.
Не ми беше до черните й очи. Уроците при Нина Семьоновна, овладяването на изкуството да се лекува за мен беше най-важното нещо на този свят.
Нина Семьоновна живееше в отделението, в стая, на която в Колима викат „кабинка“. Освен стопанката й никой никога не влизаше там. Тя сама я подреждаше и метеше пода. Дали сама го миеше — не знам. През отворената врата се виждаше кораво, небрежно застлано легло, болнично шкафче, столче, варосани стени. До кабинката имаше и малък кабинет, само че вратата му водеше към болничната стая, а не към коридора. В кабинета — нещо като писалище, две дървени столчета без облегалки, кушетка.
Всичко беше както в другите отделения, но не съвсем — дали защото нямаше цветя — нито в кабинката, нито в кабинетчето, нито в болничната стая. Или може би за това бе виновна строгостта на Нина Семьоновна, това, че не се усмихваше? Очите й припламваха с тъмнозелен, изумруден огън някак си не когато трябва, не на място. Припламваха без връзка с разговора, с работата. Но очите й не живееха сами по себе си — живееха заедно с чувствата и с мислите на Нина Семьоновна.
В отделението нямаше приятелство, дори най-повърхностно приятелство между санитарките, медицинските сестри. Всички идваха на работа, на служба, за дежурство и личеше, че истинският живот на сътрудниците от трето терапевтично отделение беше в женската барака, след края на службата, след работа. Обикновено в лагерните болници истинският живот се съчетава, слива се с мястото и времето за работа — в отделението се отива с радост, с желание по-скоро да се отървеш от проклетата барака.
В трето терапевтично отделение нямаше приятелство. Санитарките и медицинските сестри не обичаха Нина Семьоновна. Само я уважаваха. Страхуваха се. Страхуваха се от страшния Елген, от колимския совхоз, където и в гората, и под земята работеха жени-затворнички.
Страхуваха се всички освен Шура раздавачката.
— Трудно е да се вкара мъж тук — казваше тя, като с трясък захвърляше измитите паници в шкафа. — Но вече, слава Богу, съм в петия месец. Скоро ще ме изпратят в Елген — ще ме освободят! Майките ги освобождават всяка година — само това ни е шансът.
— Които са по петдесет и осми не ги освобождават.
— Аз съм по десета алинея. Тях ги освобождават. Не съм троцкистка. Миналата година на моето място работеше Катюшка. Нейният Федя сега живее с мен — Катюш-ка я освободиха с детето, беше дошла да се сбогуваме, Федя й рече: „Помни, аз те освободих.“ Не че си излежал, не с амнистия, не с помощта на зеления прокурор, а по наш си начин, по най-сигурния… И наистина — той я освободи. Май и мен ме освободи…
Шура доверително посочи корема си.
— Да, освободил те е.
— Така де. Ще се махна от това проклето отделение.
— Каква тайна се крие тук, Шура?
— Сам ще разбереш. Я по-добре — утре е неделя — да си сварим медицинска супа. Макар Нина Семьоновна да не обича много тези празници… Все пак ще позволи…
Медицинска супа — това беше супа от медикаменти: най-различни корени, кубчета месен концентрат, разтворени във физиологичен разтвор — дори от сол нямало нужда, както ми съобщи възторжено Шура… Кисел от черни боровинки, малини и шипки, палачинки.
Медицинският обяд хареса на всички. Нина Семьоновна привърши порцията си и стана.
— Отбийте се в кабинета ми.
Влязох.
— Искам да ви дам една книга.
Нина Семьоновна порови в чекмеджето на писалището си и извади книжка, която приличаше на молитвеник.
— Това Евангелието ли е?
— Не, не е Евангелието — бавно рече Нина Семьоновна и зелените й очи заблестяха. — Не, не е Евангелието. Това е Блок. Вземете.
Плахо и с благоговение поех мръсносивото томче от малката серия „Библиотека на поета“. С грубата си, все още минна кожа на пръстите докоснах корицата, без да усещам нито формата, нито големината на книгата. В томчето имаше две хартиени лентички.
— Прочетете ми на глас тези две стихотворения. Където е отбелязано.
— „Момичето пееше в църковния хор“. „В далечната синя спалня“. Някога ги знаех наизуст.
— Така ли? Изрецитирайте ми ги.
Започнах, ала веднага се обърках. Паметта отказваше да ми „напомни“ редовете. Светът, от който бях дошъл в болницата, не се нуждаеше от стихове. В живота ми имаше дни, и те не бяха малко, когато не можех да си спомня и не исках да си спомням никакви стихове. Радвах се така, сякаш се бях освободил от излишно бреме, което не ми трябваше в моята борба, в долните етажи на живота, в подземията на живота, в помийните му ями. Там стиховете само ми пречеха.
— Четете от книгата.
Прочетох и двете стихотворения и Нина Семьоновна се разплака.
— Разбирате ли, че момченцето е умряло, умряло е? Вървете, четете Блок.
С настървение четях и препрочитах Блок цяла нощ, по време на цялото дежурство. Освен „Момичето…“ и „Синята спалня“ в книгата бяха „Клетва с огън и мрак“, също и пламенните стихове, посветени на Волохова. Те събудиха в мен съвсем други сили. След три дни върнах книжката на Нина Семьоновна.
— Мислехте си, че ви давам Евангелието. Него също го имам. Ето… — тя извади от писалището си томче, което приличаше на Блок, но не беше мръсносиньо, а тъмнокафяво. — Четете апостол Павел. До Коринтяните… Ето това.
— Не съм набожен, Нина Семьоновна. Но, разбира се, много уважавам…
— Как? Вие, който сте преживели хиляда живота? Вие — възкръсналият?… Не сте набожен? Малко трагедии ли сте видели тук?
Лицето на Нина Семьоновна се сбръчка, потъмня, посивялата й коса се разпиля, изскочи изпод бялата лекарска шапчица.
— Ще четете книги… Списания.
— Списанието на Московската патриаршия ли?
— Не, не на Московската патриаршия, а онези…
Нина Семьоновна замахна с белия си ръкав, наподобяващ ангелско крило, и посочи нагоре… Накъде? Отвъд телената ограда на „зоната“ ли? Отвъд болницата? Отвъд оградата на селището за волнонаемни? Отвъд морето? Отвъд планините? Отвъд границата? Отвъд пределите на земята и небето?…
— Не — казах едва доловимо, изстивайки от вътрешното си опустошение. — Нима само религията е изход от човешките трагедии?
Фразите се въртяха в главата ми, причинявайки болка на мозъчните клетки. Мислех, че отдавна съм забравил подобни думи. И ето че думите се бяха появили отново — и, най-важното, те се подчиняваха на собствената ми воля. Това приличаше на чудо. Повторих още веднъж, сякаш четях нещо написано или напечатано в книга:
— Нима само религията е изход от човешките трагедии?
— Само тя, само тя. Вървете.
Излязох, пъхнал Евангелието в джоба си, мислейки си, кой знае защо, не за коринтяните, не за апостол Павел, не за чудото на човешката памет — това необяснимо чудо, което се беше случило, а за нещо съвсем друго. И като си представих това „друго“ разбрах, че отново съм се върнал в света на лагерите, възможността за „религиозен изход“ бе много случайна и прекалено неземна. Сложих Евангелието в джоба си, мислех само за едно: дали ще ми дадат вечеря.
Топлите пръсти на Олга Томасовна ме хванаха за лакътя. Тъмните й очи се смееха.
— Вървете, вървете — рече ми тя и ме подбутна към изхода. — Още не сте покръстен. На такива не даваме вечеря.
