Варлам Шаламов
Непокръстеният
Грижливо пазя стария си сгъваем стетоскоп. Подари ми го по случай края на фелдшерските курсове Нина Семьоновна — ръководителката на практиката ни по вътрешни болести.
Този стетоскоп беше символ и знак за връщането ми към живота, обещаваше свобода, обещаваше воля — едно сбъднало се обещание. Впрочем, свободата и волята са различни неща. Никога не съм бил волен, през всичките си вече напреднали години съм бил само свободен. Но това бе по-късно, много по- късно от деня, когато приех подаръка със затаена болка, с лека тъга — сякаш не на мен, а на някой друг трябваше да се подари този стетоскоп, символ и знак за главната ми победа, на главния ми успех в Далечния север, на границата на живота и смъртта. Много добре усещах всичко това — не знам дали го разбирах, но без съмнение го чувствах, докато слагах стетоскопа до себе си под протритото лагерно одеяло — бивше войнишко одеяло, одеяло с втори, дори с трети живот, каквито раздаваха на курсистите. Милвах стетоскопа с измръзналите си пръсти и те не можеха да разберат това дърво ли е или желязо. Веднъж от торбата, от собствената си торба, опипом извадих стетоскопа наместо лъжицата. И в тази грешка се криеше дълбок смисъл.
Бившите затворници, чийто живот в лагера е бил по-лек — ако изобщо нечий живот в лагер може да бъде лек, — смятат за най-тежък период в своя живот времето на следлагерното безправие и последващите скитания, когато все не са успявали да си осигурят спокоен живот — същото онова спокойствие, което им бе помогнало да оцелеят в лагера. Тези хора някак си се бяха приспособили към лагера и лагерът се бе приспособил към тях, осигурявайки им храна, подслон и работа. Навиците трябваше рязко да се променят. Хората виждаха, че надеждите им, макар да бяха от скромни по-скромни, пропадат. Доктор Калембет, излежал в лагера присъдата си от пет години, не можа да се справи със следлагерната свобода и една година по-късно се самоуби. Оставил следната бележка: „Глупаците не те оставят да живееш.“ Ала работата не беше в тях. Друг един лекар, доктор Милер, с необикновена енергия доказваше по време на цялата война, че не е немец, а евреин — заявяваше това на всяка крачка, във всеки въпросник. Имаше и трети — доктор Брауде, излежал три години заради фамилното си име, та доктор Милер също знаеше, че съдбата не обича да се шегува. Милер успя да докаже, че не е немец. Освободиха го навреме. Но само след една година живот на свобода доктор Милер беше обвинен в космополитизъм. Впрочем, още не бяха започнали да го обвиняват. Един начетен началник, който следеше пресата и художествената литература, покани доктор Милер на предварителен разговор. Защото заповедта си е заповед, но да се предугади „линията“, преди заповедта да е дошла, бе голямо удоволствие за начетените началници. Онова, което е започнало в центъра, непременно ще стигне по някое време до Чукотка, до Индигирка и Яна, до Колима. Доктор Милер добре разбираше всичко това. В селището Аркагал, където Милер работеше като лекар, в една помийна яма се удави нечие прасе. Беше се удавило в нечистотиите, ала го измъкнаха и започна една от най-големите тъжби; в решаването на въпроса участваха всички обществени организации. Хората от селището на волнонаемните, стотина души началници, инженери и семействата им, настояваха прасето да бъде предоставено на техния стол, нещо толкова рядко — свинска пържола, стотици свински пържоли. Началството вече се облизваше. Но началникът на лагера Кучеренко настояваше прасето да бъде продадено на лагера — и целият лагер, цялата зона няколко дни обсъждаше съдбата на животното. Всичко останало бе забравено. В селището се провеждаха събрания — на партийната организация, на профсъюзната организация, на войниците от охраната.
Доктор Милер, бивш затворник, началник на санитарната част на селището и на лагера, трябваше да се произнесе по този въпрос. И доктор Милер реши — в полза на лагера. Беше написал акт, в който се казваше, че прасето се е удавило в нечистотиите, но може да се използва за лагерния казан. В Колима имаше много такива актове. Компот, вмирисал се на керосин. „Не е годен за продажба в магазина на селището на волнонаемните, но може да бъде промит и продаден за лагерния казан.“
Тъкмо акта за прасето бе подписал Милер един ден преди разговора за космополитизма. Такава бе хронологията — онова, което остава в паметта като нещо жизненоважно, значително.
След разговора със следователя Милер не си отиде у дома, а влезе в зоната, облече си престилката, извади една спринцовка и си инжектира морфин.
За нас — за мен и за стотиците хиляди други, които работехме в лагера не като лекари — времето след затвора бе нескончаемо щастие — всекидневно, ежечасно. Прекалено страшен бе адът, останал зад гърба ни, и никакви митарства по специалните и кадровите отдели, никакви скитания, нито безправието на тридесет и девети член от паспортната система1 не ни лишаваха от това чувство на щастие и радост — в сравнение с онова, което бяхме видели вчера и завчера.
За курсистите от фелдшерския курс бе голяма чест да попаднат на практика в трето терапевтично отделение. Завеждаща отделението беше Нина Семьоновна — бивш доцент в катедрата по диагностична терапия на Харковския медицински институт.
Само двама души, двама от тридесетте курсисти, можеха да карат месечната си практика в трето терапевтично отделение.
Практиката, истинското наблюдение на болните — ах, колко безкрайно далеч бе то от книгите, от „курса“. Човек не може да стане медик по книга — нито фелдшер, нито лекар.
В трето отделение отивахме само двама мъже — аз и Бокис.
— Двама мъже ли? Защо?
Нина Семьоновна беше прегърбена зеленоока възрастна жена, побеляла, сбръчкана, навъсена.
— Двама мъже ли? Защо?
— Нина Семьоновна мрази жените.
— Мрази ли ги?
— Е, не ги обича. С една дума, двама мъже. Късметлии.
Старшата на курсовете Муза Дмитриевна ни заведе с Бокис при нея.
— Отдавна ли сте тук?
— От тридесет и седма.
— А аз — от тридесет и осма. Първо бях в Елген. Там изродих триста жени, преди това не ми се беше случвало. Сетне дойде войната — мъжът ми загина в Киев. И двете ми деца. Момченца. От бомба.
Около мен бяха умрели повече хора, отколкото в което и да е сражение през войната. Умряха без каквато и да била война, преди каквато и да била война. И все пак. Мъката е различна, както и щастието.
Нина Семьоновна седна на леглото на един болен, отметна одеялото.
— Е, да започваме. Вземете стетоскопа, опрете го до гърдите на болния и слушайте… Французите слушат през пешкир. Но със стетоскоп е още по-сигурно, най-сигурно. Не съм привърженичка на фонендоскопите — тях ги използват лекарите-господинчовци, понеже ги мързи да се наведат над болния. А стетоскопът… Това, което ви показвам, няма да го намерите в нито един учебник. Слушайте.
Скелетът с опъната по него кожа покорно изпълняваше нарежданията на Нина Семьоновна. Изпълняваше и моите команди.
— Слушайте този кух звук, този глух оттенък. Запомнете го за цял живот, както и тези кости, сухата кожа и блясъка в очите. Ще ги запомните ли?
— Ще ги запомня. За цял живот.
— Спомняте ли си какъв бе звукът вчера? Преслушайте пак болния. Звукът се е променил. Описвайте всичко това — впишете го в историята на заболяването. Смело. С твърда ръка.
В болничната стая имаше двадесет болни.
— Сега няма интересни случаи. А това, което видяхте — това е глад, глад и само глад. — Седнете отляво. Ето тук, на моето място. Хванете болния с лявата си ръка за рамото. По-здраво, по-здраво. Какво чувате?
Разказвах й.
— Е, време е за обяд. Вървете, ще ви нахранят в помещението за раздаване на храна.
Пълната раздавачка Шура щедро ни сипа „докторски“ обяд. Тъмните очи на сестрата-домакин ми се усмихваха, но някак самовглъбено, вътрешно…
— Защо така, Олга Томасовна?
— Аа, забелязахте, значи. Винаги си мисля за нещо друго. За миналото. За вчера. Старая се да не
