Така Крист стана лебедкаджия, включваше и изключваше с лостовете електрическата лебедка, размотаваше стоманеното въже и спускаше вагонетките в шахтата. Поотпочина си малко. Един месец. Сетне пристигна някакъв „битовак“-механик и Крист отново го пратиха в шахтата, той тикаше вагонетките, пълнеше ги с въглища и си мислеше, че механикът-„битовак“ няма да остане дълго на тази нищожна, без „кяр“ работа — лебедкаджия в мината, — че само за „буквеници“ като Крист лебедката е рай, а когато механикът-„битовак“ се махне — Крист отново ще задвижва тези благословени лостове и ще включва прекъсвача.
Крист не беше забравил нито един ден от времето, прекарано в лагера. Оттам, от златната мина, го закараха в спецзоната, осъдиха го, лепнаха му тази присъда, чийто срок изтичаше.
Крист бе успял да завърши и курсовете за фелдшери; остана жив и — което беше още по-важно — не зависеше от никого — важно качество на медицинската професия в Далечния север, в лагера. Сега Крист отговаряше за приемното отделение в огромната лагерна болница.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Но нямаше как да се спаси. Буквата „Т“ в досието му беше знак, дамга, клеймо, белег, по който го бяха преследвали години наред, бяха го държали в леденостудени-те златодобивни забои в колимския студ от минус шестдесет градуса. Убиваха го с тежката работа, с непосилния лагерен труд, прославян като въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство, убиваха го с побоите на началниците, с прикладите на конвоя, с юмруците на бригадирите, с подбутванията на бръснарите, с лактите на другарите му… Убиваха го чрез глад — с „чорбица“, с лагерната „супица“.
Крист знаеше, виждаше и хиляди пъти се бе убеждавал, че никоя друга алинея от Наказателния кодекс не представлява толкова голяма заплаха за държавата, колкото неговата, на Крист, с буквата „Т“. Нито измяната на родината, нито терорът, нито целият този страшен букет от точки на петдесет и осми член. Съчетанието от четирите букви в делото на Крист бе като дамга на животно, което трябва да бъде убито, което е заповядано да се убие.
Целият конвой на всички предишни, сегашни и бъдещи лагери в страната организирано ходеше на лов за тези четири букви — нито един началник на този свят не би проявил слабост при унищожаването на такъв „враг на народа“.
Сега Крист, фелдшер в голямата болница, водеше неуморна борба с криминалните — с онзи престъпен свят, който държавата бе призовала на помощ през тридесет и седма година, за да унищожи Крист и другарите му.
В болницата Крист работеше извънредно много, без да жали нито времето, нито силите си. Висшето началство в съответствие с постоянните нареждания на Москва неведнъж бе давало заповед за свалянето на такива като Крист, за прехвърлянето им на обща работа, за изпращането им по етапен ред. Но началникът на болницата беше стар колимчанин и знаеше цената на енергията на такива хора. Добре разбираше, че Крист целият ще се отдаде на работата си. А Крист знаеше, че началникът разбира това.
И ето че присъдата бавно се топеше, както зимният лед в страната, където липсват преобразяващите живота топли пролетни дъждове, а има само бавно, разрушаващо въздействие на ту студеното, ту изгарящо слънце. Присъдата се топеше, сякаш бе лед, намаляваше. Краят й се виждаше.
Страшното наближаваше Крист. Цялото му бъдеще щеше да бъде отровено от тази важна справка за съдимост, от члена, от буквите „КРТД“. Тези четири букви щяха да затворят всички пътища в неговото бъдеще — за цял живот, в което и да е кътче на страната, на каквато и да е длъжност. Тази буква щеше да го лиши не само от паспорт, но и от работа — за вечни времена, — нямаше да му позволи да напусне Колима. Крист внимателно наблюдаваше как освобождаваха малцината, които подобно на него бяха доживели до този миг с клеймото на буквата „Т“ в московските си присъди, в лагерните си паспорти- формуляри, в „личните дела“.
Опитваше се да прецени тази застойна сила, от която зависеше живота на хората, да я оцени трезво.
В най-добрия случай след изтичането на присъдата щяха да го оставят на същата работа, на старата длъжност. Нямаше да го пуснат от Колима. Щяха да го оставят до първия сигнал, до първото изсвирване на рога, оповестяващо началото на лова…
Какво да стори? Може би най-простото е въже… Мнозина бяха решавали така този въпрос. Не! Крист щеше да се бие докрай. Да се бие като звяр — така, както го бяха учили през този дългогодишен лов на хора, организиран от държавата.
Крист не спеше по цели нощи, мислейки за скорошното, неотвратимо освобождаване. Не проклинаше, не се страхуваше. Крист търсеше изход.
Както винаги, озарението дойде внезапно. Внезапното след страшно напрежение — напрежението не беше умствено, не и сърдечно, а на цялото същество на Крист. То дойде, както идват най-силните стихове, най-добрите редове от разказ. Човек напразно мисли върху тях денем и нощем, докато не дойде озарението, подобно на радост от намерената точна дума, от вярното решение. Не като радост на надеждата — прекалено много разочарования, грешки и удари в гръб бе имало в живота на Крист.
Но озарението дойде. Лида…
Крист работеше в тази болница отдавна. Неизменната му преданост на интересите на болницата, енергията, постоянното участие във всичко, което се отнасяше до болницата — винаги в нейна полза! — бяха поставили затворника Крист в по-особено положение, фелдшерът Крист не беше завеждащ приемното отделение, тази длъжност бе за волнонаемен. Не се знаеше кой я заемаше — щатната ведомост винаги бе кръстословица, която всеки месец се решаваше от двама души — началника на болницата и главния счетоводител.
През целия си съзнателен живот Крист бе обичал реалната власт, а не показното почитане. И навремето, на младини, писателството го привличаше не със славата, не с известността, а със съзнанието за собствената сила и с умението да напишеш, да направиш нещо ново, свое, което никой друг не може да направи.
Юридически стопани на приемното отделение бяха дежурните лекари, но те бяха тридесет души и приемствеността — на заповедите, на текущата лагерна „политика“ и на другите закони в затворническия свят и в света на техните господари — всичко това се пазеше единствено в паметта на Крист. Това бе много тънко нещо, не всеки можеше да го разбере. Ала с него трябваше да се внимава, то трябваше да се изпълнява и дежурните лекари добре разбираха това.
На практика решението за хоспитализацията на всеки един болен зависеше от Крист. Лекарите го знаеха, дори получаваха — разбира се, на думи — преки указания за това от началника.
Преди около две години дежурният лекар, бивш затворник, дръпна Крист настрана…
— Тук има едно момиче…
— Никакви момичета.
— Чакай. Аз не го познавам. Ето каква е работата.
Лекарят зашепна на ухото на Крист груби, отвратителни неща. Накратко, началникът на едно лагерно учреждение, на някакво лагерно отделение, преследвал секретарката си — „битовачка“, естествено. Лагерният й съпруг отдавна бил пратен в дисциплинарната мина по заповед на началника. Но момичето не пожелало да живее с началника. И ето че сега, пътьом — етапът минаваше покрай болницата, — тя прави опит да се „скатае“ тук, за да се спаси от преследванията. След оздравяване болните от централната болница не ги връщат на старите им места — щяха да я изпратят другаде. Може би някъде, където началникът нямаше да може да я открие.
— Виж какво — рече Крист! — Я да го видя това момиче.
— То е тук. Влез, Лида!
Пред Крист застана ниско русо момиче и смело посрещна погледа му.
Ех, колко хора се бяха изнизали пред очите на Крист. Колко хиляди очи бе разбрал и разгадал. Крист грешеше рядко, много рядко.
— Добре — рече той. — Оставете я в болницата.
Началничето, което бе докарало Лида, хукна да протестира. Но за надзирателите от болницата един младши лейтенант не е кой знае какъв чин. Не го пуснаха в болницата. До полковника — началника на болницата — лейтенантът така и не стигна, успя да проникне само при майора, главния лекар. Едва дочака да го приемат, доложи по какъв въпрос е дошъл. Главният лекар го помоли да не учи лекарите от болницата
