Варлам Шаламов
Лида
Лагерната присъда, последната лагерна присъда на Крист се топеше. Мъртвият зимен лед се разяждаше от пролетните ручейчета на времето. Крист се беше приучил да не обръща внимание на зачитането на работните дни — нещо, което разрушаваше човешката воля, предателски признак на надеждата, разлагаща арестантските души. Ала времето летеше все по-бързо — винаги става така с наближаването на края на присъдата — блажени са внезапно, предсрочно освободените.
Крист отпъждаше мислите за възможната свобода, за това, което в света на Крист се наричаше свобода.
Освобождаването е нещо много трудно. Крист знаеше това от собствен опит. Знаеше, че ще трябва наново да се учи да живее, колко е трудно да се навлиза в свят с други мащаби, с други нравствени мерки, колко е трудно да се възкресяват понятията; които са живели в душата ти преди ареста. Тези понятия не бяха илюзии, а закони на един друг, по-предишен свят.
Освобождаването беше трудно и в същото време радостно, понеже в дъното на душата винаги се намираха и се надигаха сили, които правеха поведението на Крист уверено, постъпките му — смели, позволяваха му да гледа безстрашно към зората на идния ден.
Крист не се страхуваше от живота, но знаеше, че с него шега не бива, че животът е сериозно нещо.
Знаеше и друго — че излизайки на свобода, остава „белязан“, „дамгосан“ навеки — завинаги обект на лов за копоите, които всеки момент може да бъдат отвързани от господарите на живота.
Но Крист не се страхуваше от преследванията. Все още имаше много сили — душевните бяха дори повече от преди, физическите — по-малко.
Ловът през тридесет и седма година доведе Крист в затвора с нова, по-голяма присъда, а когато и тя изтече, му лепнаха трета — още по-голяма. Но до разстрела имаше още няколко стъпала от тази страшна движеща се жива стълба, свързваща човека и държавата.
Беше опасно да те освободят. Всеки затворник, чиято присъда изтичаше, през последната година биваше подлаган на планомерно преследване — дали това не се вършеше по заповед, разработена от Москва, — а нали уж „и косъм няма да падне“ и така нататък. Преследване под формата на провокации, доноси, разпити. Звуците на страшния лагерен джазов оркестър, на октета — „седмина пеят, един тропа“ — все по-високо и по-отчетливо звучаха в ушите на тези, които чакаха да ги освободят. Тонът ставаше все по-зловещ и малцина успяваха благополучно — и случайно! — да се измъкнат от този винтер, от този сляп кош, от този гриб, от тази мрежа и да отплуват в открито море, където за освободения нямаше ориентири, нямаше безопасни пътища, безопасни дни и нощи.
Всичко това Крист го знаеше, беше го разбрал много добре, знаеше го отдавна и се пазеше, доколкото можеше. Но бе невъзможно човек да се опази.
Сега привършваше третата му присъда — десет години, а броят на арестите, на заведените „дела“, на опитите да му лепнат нова присъда, които бяха останали без последствие, тоест бяха победа, добър шанс за Крист — те нямаха чет. А и той не ги броеше. В лагера това е лоша поличба.
Навремето, като деветнадесетгодишен младеж, Крист получи първата си присъда. Самоотвержеността, дори жертвоготовността, желанието не да командва, а да върши всичко със собствените си ръце винаги бе живяло в душата на Крист, бе живяло заедно със силното чувство за неподчинение на чуждите заповеди, на чуждото мнение, на чуждата воля. В дъното на душата на Крист винаги се спотайваше желанието да премери сили с човека, седнал на следователското бюро — желание, заложено още от детските години, от книгите, от хората, които Крист бе срещал като младеж и за които бе чувал. В Русия имаше много такива хора — поне в света на книгите, в този толкова опасен свят.
Крист бе приобщен към „движението“ във всички картотеки на Съюза и когато бе даден сигнал за поредния лов, замина за Колима със смъртоносното клеймо „КРТД“1. „Буквеник“, „буква“, с най-опасната буква „Т“. Листче тънка цигарена хартийка, залепено в „личното дело“ на Крист — тънко, прозрачно листче — „спецуказание на Москва“; текстът беше отпечатан на стъклограф много наслуки, лошо — или това бе някакъв десети екземпляр от пишеща машина — на Крист му се случи да държи в ръцете си това смъртоносно листче, а фамилното му име бе вписано с твърда ръка, с безгрижен, четлив канцеларски почерк — все едно, че текстът изобщо не беше нужен — онзи, който пише без да гледа, ще съумее да сложи името, да закрепи мастилото на нужния ред. „По време на излежаването на присъдата да бъде лишен от телеграфна и пощенска връзка, да се използва само за тежък физически труд, веднъж на три месеца да се докладва за поведението му.“
„Спецуказанията“ бяха заповед да се убие, да не се пусне жив и Крист го разбираше. Но нямаше време да мисли за това. И — не му се мислеше.
Всички „спецуказани“ знаеха, че това листче цигарена хартия задължава всяко бъдещо началство — от конвоиращия до началника на лагерното управление — да следи, да докладва, да взема мерки и ако който и да е малък началник не проявеше активност при унищожаването на онези, които имаха „спецуказания“ — срещу този началник щяха да напишат донос другарите му, неговите колеги. И щеше да се сблъска с неодобрението на висшето началство. И лагерната му кариера щеше да стане безнадеждна, ако не участва активно в изпълнението на заповедите на Москва.
В миньорската проучвателна група затворниците бяха малко. Счетоводителят — по съвместителство секретар на началника — битовакът Иван Богданов, на няколко пъти говори с Крист. Имаше хубава длъжност — пазач. Предишният, старецът-естонец, бе умрял от сърдечна недостатъчност. Крист мечтаеше за тази работа. Не го назначиха… И той псуваше. Иван Богданов го слушаше.
— Ти си със специални указания — рече Богданов.
— Знам.
— Знаеш ли каква е системата?
— Не.
— Личното дело е в два екземпляра. Единият върви с човека, като негов паспорт, а другият се пази в лагерното управление. Онзи, другият, разбира се, е недостъпен, но никой никога не ги сверява. Цялата работа е в тукашното листче — в това, което върви заедно с теб.
Скоро след това решиха да прехвърлят Богданов на друго място и той дойде да се сбогува с Крист направо на работната площадка, пред проучвателния изкоп. Малкият пушещ огън отпъждаше комарите. Иван Богданов седна на края на изкопа и извади от пазвата си някаква хартийка, много тънка и избеляла.
— Утре заминавам. Ето ги твоите специални указания.
Крист ги прочете. Запомни ги за цял живот. Иван Богданов взе листчето и го изгори, без да го пуска от ръката си, докато не изчезна и последната буква.
— Желая ти…
— Бъди здрав.
Дойде друг началник — в живота на Крист имаше извънредно много началници, — дойде и друг секретар на началника.
Крист започна да се изморява много в мината и знаеше какво означава това. Оваканти се длъжността на лебедкаджия. Но Крист никога не беше работил с механизми и дори радиограмофона гледаше със съмнение и неувереност. Ала Семьонов, криминалният, който напускаше тази длъжност заради друга, по- добра, го успокои:
— Ти наистина си левак, такъв балък не съм срещал. Всички вие, леваците, сте такива. Всички. От какво те е страх? Един затворник не бива да се бои от никакви механизми. Сега му е времето да се научиш. Никаква отговорност. Трябва само смелост и нищо повече. Хващай ръчките, не ме дръж тук, че и аз ще си изпусна шанса…
Макар Крист да знаеше, че криминалните са едно, а леваците — особено левак с буквите „КРТД“ — съвсем, съвсем друго, когато ставаше дума за отговорност — увереността на Семьонов му се предаде.
Нарядчикът беше старият и спеше при тях, в дъното на бараката. Крист отиде при него.
— Нали имаш спецуказание.
— Откъде да знам?
— Ти не знаеш. Пък и аз, да предположим, не съм виждал делото ти. Да опитаме.
