приличаха на прани парцалчета. Сетне извади ведомостта, плътно разграфена и покрита с всевъзможни подписи — на зарадвани или разочаровани от сумите хора. Повика Крист и му посочи отбелязаното с„чавка“ място.
На Крист му направи впечатление, че това плащане бе някак особено. Никой освен него не отиде при касиера. Нямаше никаква опашка. Може би бяха научени на това от грижовния бригадир. Е, няма защо да си напъва мозъка! Парите са писани на негово име. Касиерът плаща. Значи такъв му бил късметът.
Бригадира го нямаше в бараката, още не се беше върнал от кантората, и Оска, заместникът на бригадира, учителят по история, удостовери личността на получателя. Посочи с пръст на Крист къде да се подпише.
— А… а… колко? — изхриптя Крист, като се задъхваше.
— Петдесет рубли. Доволен ли си?
Сърцето на Крист запя, разтуптя се. Ето го щастието. Припряно, като пробождаше хартията с острата перодръжка и без малко не обърна мастилницата, той се подписа във ведомостта.
— Браво — рече Оска с одобрение.
Касиерът затвори чантата си.
— Няма ли друг от вашата бригада?
— Не.
Крист още не можеше да разбере какво става.
— А парите? А парите?
— Дадох ги на Косточкин — каза му касиерът. — Още през деня. — А ниският Оска откъсна Крист от масата и го запокити в мрака с желязната си ръка, със сила, каквато никога не бе имал нито един работник в забоя от тази бригада.
Хората мълчаха. Нито един не се застъпи за Крист, не попита нищо. Дори не го наругаха, че е такъв глупак… За Крист това бе по-страшно от този звяр Оска с неговата здрава, желязна ръка. По-страшно от пухкавите детски устни на бригадира Косточкин.
Вратата на бараката се отвори широко и до осветената маса с бързи, леки крачки се приближи бригадирът Косточкин. Дебелите дъски, от които бе направен подът, почти не поддадоха под пъргавите му, енергични стъпки.
— Ето го бригадира — говори с него — рече Оска и се отдръпна. Сетне обясни на Косточкин, като сочеше към Крист: — Пари му се приискали!
Но бригадирът беше разбрал всичко още от прага. Косточкин веднага се почувства като на ринга в Харбин. Изнесе едната си ръка към Крист с привично, красиво боксьорско движение и Крист се просна зашеметен на пода.
— Нокаут, нокаут — хриптеше Оска, като подскачаше край полуживия Крист, сякаш беше съдия на ринга, — осем… девет… Нокаут.
Крист не се надигаше.
— Пари ли? За него ли пари? — говореше Косточкин, докато сядаше без да бърза на масата и посягаше към лъжицата, която му подаваше Оска, за да се заеме с паницата с грах.
— Ей тия троцкисти — каза той бавно и поучително — ни погубват нас двамата, Ося. — Косточкин повиши тон. — Погубиха страната. И нас ни погубват. Пари му притрябвали на факира на лопатата, пари. Хей, вие — развика се той на бригадата. — Вие, фашисти! Чувате ли? Не ще можете да ме заколите. Танцувай, Оска!
Крист все още лежеше на пода. Огромните фигури на бригадира и дневалния закриваха светлината. И изведнъж Крист видя, че Косточкин е пиян, много пиян — същите онези петдесет рубли, които бяха предназначени за Крист… Колко ли спирт може да се „трампи“ за тях, спирт, който е предназначен, който се дава на бригадата…
Оска, заместникът на бригадира, послушно затанцува, като припяваше:
— Нашенска е, от Одеса, бригадире. Казва се „От моста до кланицата“. — И Оска, преподавател по история от някакъв столичен институт, баща на четири деца, отново заподрипва.
— Стоп, наливай.
Оска напипа някакво шише под нара и сипа нещо в една консервена кутия. Косточкин отпи и си замези, като обра с пръсти остатъците от грах в чинията.
— Къде е тоя факир на лопатата?
Оска изправи и изтика Крист на светло.
— Какво, сили ли нямаш? Нима не получаваш дажба? Кой друг получава втора категория? Малко ли ти е, троцкистка гадино?
Крист мълчеше. Бригадата също.
— Всички ще ви издуша, фашисти проклети — пенеше се Косточкин.
— Върви си, върви си на мястото, факире, че бригадирът ще те фрасне още веднъж — посъветва Оска миролюбиво Крист, като обгърна с ръце пияния Косточкин и го затика към ъгъла, катурна го на богато застлания бригадирски одър — единственото що-годе нормално легло в бараката, където всички нарове бяха двойни, двуетажни, тип „спален вагон“. Самият Оска — заместник-бригадир и дневален — пристъпи към третите си важни, съвсем официални задължения на телохранител, на нощен пазач на бригадирския сън, покой и живот; Крист пипнешком се добра до своя нар.
Ала нито Косточкин, нито Крист можаха да заспят. Вратата на бараката се отвори и сред струята бяла пара се появи някакъв човек с кожена ушанка и с тъмно зимно палто с астраганена яка. Палтото беше доста измачкано, астраганът — протрит, но все пак това беше истинско палто и истински астраган.
Човекът прекоси цялата барака, за да стигне до масата, до светлината, до одъра на Косточкин. Оска го поздрави почтително. Сетне започна да буди бригадира.
— Търси те Миня Гърка. — Името беше познато на Крист. Това беше бригадирът на криминалните. — Миня Гърка те търси. — Но Косточкин вече беше дошъл на себе си и седна на одъра с лице към светлината.
— Все се веселиш, а, Укротителю?
— Виждаш… дотук ме докараха, гадините…
Миня Гърка измуча съчувствено.
— Ще те вдигнат някой ден във въздуха, Укротителю. А? Ще тикнат малко амонал под леглото ти, ще палнат фитила и айде… — Гърка посочи с пръст нагоре. — Или ще ти отрежат главата с трион. Вратът ти е дебел, дълго ще го режат.
Косточкин бавно се съвземаше и чакаше какво ще му каже Гърка.
— Да му пийнем ли по една малка? Кажи, ще го уредим за нула време.
— Не. Знаеш, че в моята бригада само спирт да искаш! Работата е по-сериозна.
— Ще се радвам да ти услужа.
— „Ще се радвам да ти услужа“ — засмя се Миня Гърка. — Значи така са те учили в Харбин да разговаряш с хората.
— Нищо не съм казал — заоправдава се Косточкин. — Просто още не знам какво ти трябва.
— Ето какво — Гърка започна бързо да обяснява нещо, Косточкин кимаше в знак на съгласие. Гърка начерта нещо на масата и Косточкин закима с разбиране. Оска с интерес следеше разговора. — Бях при нормировчика — каза Миня Гърка — не говореше враждебно или оживено, а с най-обикновен глас. — Той ми рече: сега е ред на Косточкин.
— Ама нали и миналия месец ми взеха…
— Какво да направя… — И гласът на Гърка стана повесел. — Откъде да вземат кубици нашите? Казах на нормировчика. Той ми вика — сега е ред на Косточкин.
— Ама нали…
