Варлам Шаламов
Факирът на лопатата
В неделя, след работа, на Крист му казаха, че го прехвърлят при Косточкин като попълнение на бързо топящата се бригада от златната мина. Новината беше важна. Хубаво ли бе това или лошо — Крист не трябваше да мисли, понеже новината беше неотвратима. Но Крист беше чувал за самия Косточкин много неща в тази лишена от слухове мина, в глухите и неми бараки. Като всеки друг затворник Крист не знаеше откъде идват в живота му новите хора — едни за кратко, други за по-дълго време, но във всички случаи те изчезваха от живота му, без да кажат нищо за себе си, отиваха си така, сякаш умираха, умираха така, сякаш си отиваха. Началниците, бригадирите, готвачите, склададжиите, съседите по нар, братята по ръчна количка, другарите по кирка…
Този калейдоскоп, безкрайното движение на лица не го изморяваше. Той просто не мислеше за това. Животът не му оставяше време за подобни размисли. „Не се тревожи, не мисли за новите началници, Крист. Ти си си ти, а началници, ще имаш още много“ — така му бе казал някакъв шегаджия и философ, но кой — Крист беше забравил. Не можеше да си спомни нито фамилията, нито лицето, нито гласа, гласа, който беше произнесъл тези важни, шеговити фрази. Важни именно защото бяха шеговити. Имаше хора, които дръзваха да се шегуват, да се усмихват макар и със скрита, тайна усмивка, но все пак усмивка, безспорна усмивка, ала самият Крист не беше от тях.
През какви бригадири беше минал Крист… Или свои хора, по петдесет и осми член, захванали се с това прекалено сериозно нещо и малко по-късно разжалвани, разжалвани, преди да са се превърнали в убийци. Или други, пак по член петдесет и осми, леваци, но „отракани“ леваци — опитни, много препатили, които можеха не само да дават заповеди, но и да организират работата, че и да се разбират с нормировчиците, с канцеларията, с разните началници, да дадат рушвет, да придумат. Но и тези свои хора по петдесет и осми член не искаха дори да се замислят, че да даваш заповеди за работа в лагера е най-страшният лагерен грях, че там, където разплащането става с кръв, където човек е безправен, прекалено голям, смъртен грях е да поемаш отговорността да се разпореждаш с чуждата воля за живот и смърт — грях, който не се прощава. Имаше бригадири, които умираха заедно с бригадите си. Имаше и такива, които бяха развратени от тази ужасна власт над чуждия живот, които говореха с другарите си с помощта на дръжките на кирките и лопатите. И когато си го спомняха, те повтаряха като молитва мрачната лагерна поговорка: „Днес умри ти, пък аз — утре“. Не винаги бригадирите на Крист бяха с присъди по петдесет и осми член. По-често — а през най-страшните години винаги — бяха „битоваци“, осъдени за убийство, за служебни престъпления. Бяха нормални хора, но вината на властта и големият натиск отгоре им — потокът от смъртни инструкции — им диктуваха постъпки, на които те не бяха се решавали в предишния си живот. Границата между престъплението и „ненаказуемото деяние“ в „служебните“ членове — а и в повечето битови — е много крехка, много пъти неуловима. Често днес съдеха за онова, за което не бяха съдили до вчера, да не говорим за „мерките за неотклонение“ — цялата тази юридическа гама на оттенъците от провинение до престъпление.
Бригадирите-„битоваци“ бяха зверове по заповед. Докато бригадирите-рецидивисти бяха зверове не само по заповед. Най-лошото, което можеше да се случи на една бригада, беше да има за бригадир рецидивист. Но Косточкин не беше нито рецидивист, нито „битовак“, а единствен син на някакъв голям партиен или съветски работник от КВЖД, осъден и ликвидиран по процеса на КВЖД1. Този единствен син, който учел в Харбин, на двадесет и пет години бил осъден като „че“, т.е. „член на семейството“, като „буквеник“2 на… петнадесет години. Възпитан в духа на харбинския живот, живот в чужбина, където за осъдени без вина знаели само от романите — предимно от преводните романи, — младият Косточкин в дъното на душата си не бил сигурен, че баща му е невинен. Бил възпитан с вярата в непогрешимостта на НКВД. Изобщо не бил подготвен за друго съждение. И когато арестували баща му, когато самият той бил осъден и изпратен от Много Далечния изток в Много Далечния север — Косточкин се озлобил преди всичко срещу баща си, който с мистериозното си престъпление му съсипал бъдещето. Какво знаел той за живота на възрастните? Той, изучилият четири езика — два европейски и два източни, той, най-добрият танцьор в Харбин, учил всевъзможни блусове и фокстроти от чужденци, майстори в този бранш, той, най-добрият боксьор средна категория в Харбин, постепенно преминаващ в полутежка, който бе учил ъпъркъти и хукове от един бивш европейски шампион — какво е знаел той за цялата тази голяма политика? Щом са разстреляли баща му — значи е имало нещо. Може би в НКВД са попрекалили, може би е трябвало да го осъдят на десет, на петнадесет години. А на него, на младия Косточкин, е трябвало да му лепнат — щом непременно е трябвало — пет вместо петнадесет.
Той си повтаряше четири думи, като току ги пренареждаше — и всеки път излизаше зле, звучеше тревожно: „Значи е имало нещо. Значи нещо е имало.“
Като бяха събудили у Косточкин омраза към разстреляния му баща, горещо желание да се избави от това клеймо, от това бащино проклятие, следствените работници бяха постигнали голям успех. Но следователят нямаше как да го знае. Самият следовател, водил делото на Косточкин, отдавна беше разстрелян във връзка с поредния „процес на НКВД“.
В Харбин младият Косточкин бе изучавал не само фокстроти и румби. Беше завършил Харбинския политехнически институт — имаше диплома на машинен инженер.
Когато докарали Косточкин в мината, на местоназначението му, той успял да издейства да го приеме началникът на мината и се примолил да му дадат работа по специалността, като обещавал да работи честно, проклинал баща си и апелирал за съчувствие към местните началници. „Ще надписва етикети за консервени кутии“ — сухо отвърнал началникът на мината, но присъстващият местен следовател доловил в тона на младия харбински инженер някакви познати нотки. Началниците поумували помежду си, след това следователят поговорил с Косточкин и из забойните бригади плъзна слух, че за бригадир на една от бригадите е назначен някакъв новак, свой човек по петдесет и осми. Оптимистите виждаха в това назначение признак за скорошни промени към по-добро, песимистите мърмореха за нова метла. Но и едните, и другите останали учудени — без, разбира се, да се смятат отдавна престаналите да се учудват. Крист също не се учудваше.
Всяка бригада живее свой живот, в своята „секция“ от бараката, с отделен вход, и се среща с останалите обитатели само в стола. Крист често беше срещал Косточкин — много личен на вид: румен, плещест, силен. Ръкавиците му бяха кожени, с високи маншети. По-бедните бригадири имаха ръкавици, съшити от бивши ватени панталони. И шапката на Косточкин беше „цивилна“ — кожена ушанка, и валенките му бяха истински, а не плъстени ботуши или обувки от върви. Всичко това се набиваше на очи. Беше бригадир вече цял зимен месец — значи ще е вързал плана, процентите, точно колко — можеше да се разбере от таблото при изхода от зоната, но стар арестант като Крист не се интересуваше от тези неща.
Крист си състави животописа на бъдещия си бригадир на нара, мислено. Беше сигурен, че не е сгрешил, че не може да сгреши. Този човек от Харбин не можеше да има никакви други пътища към бригадирската длъжност.
Бригадата на Косточкин се топеше, както се топяха всички бригади, работещи в златните забои. От време на време — това би трябвало да звучи като всяка седмица, а не като всеки месец — в бригадата на Косточкин се изпращаше попълнение. Днес попълнението беше Крист. „Косточкин сигурно знае дори кой е Айнщайн“ — помисли си Крист, докато заспиваше на новото място.
Като на новодошъл му определиха нар по-далеч от печката. По-отдавна намиращите се в бригадата заемаха по-хубавите места. Така беше навсякъде и Крист добре го знаеше.
Бригадирът седеше на масата в ъгъла, близо до лампата, и четеше някаква книга. Макар че, след като беше господар на живота и смъртта на своите работници, той можеше, за да му е по-удобно, да сложи единствената лампа на масата си, като по този начин лиши от светлина всички останали обитатели на бараката — на тях и без друго не им беше до четене и приказки… Да се говори може и на тъмно, ала няма за какво и няма кога. Но бригадирът Косточкин се беше настанил до общата лампа и четеше ли, четеше, като от време на време устните му, пухкави като на дете, се раздвижваха в усмивка, а големите му, красиви, стоманени на цвят очи се присвиваха. На Крист толкова му хареса тази отдавна забравена мирна картина на бригада, почиваща си заедно със своя началник, че за себе си реши непременно да остане тук, да даде всичките си сили за новия бригадир.
