Богданов

Варлам ШаламовБогданов

Богданов беше конте. Винаги гладко избръснат, измит, ухаещ на парфюм — един господ знае какъв, — с ушанка от еленова кожа, отгоре с широки черни ленти от моаре, завързани по някакъв сложен начин, с везана якутска шарена куртка, с бродирани кожени ботуши. Ноктите му бяха сякаш полирани, яката — снежнобяла, колосана. През тридесет и осма година, годината на разстрелите, Богданов беше работил като инспектор на НКВД в едно от колимските управления. Когато престолът на НКВД се разклати и главите на началниците взеха да се търкулват една през друга, приятелите му го скрили край „Чорное озеро“, в една проучвателна експедиция. Новият началник с полираните нокти се появи в дебрите на тайгата, където от сътворението на света не е имало кал, появи се заедно със семейството си, с жена си и с трите си невръстни дечица. И на децата, и на жената им беше забранено да излизат от къщата, където живееше Богданов — така че можах да видя семейството му само два пъти: в деня на пристигането и в деня на заминаването им.

Склададжията му носеше продуктите всеки ден, а двесталитровата бъчва със спирт работниците я изтъркаляха направо в жилището му по дъските, по дървената пътечка, прокарана в тайгата специално за случая. Понеже спиртът е най-важното нещо, което трябва да се охранява — така го бяха учили в Колима. Куче ли? Не, той нямаше куче. Нито куче, нито котка.

Бяхме на палатки. Всички живеехме заедно — волнонаемните и работниците-затворници. По нищо не се различавахме нито що се отнася до наровете, нито по покъщнината, понеже, „наемниците“, доскоро затворници, още нямаха куфари, същите онези собственоръчно направени куфари, добре познати на всеки арестант.

В дневния режим, в „разписанието“, също нямаше разлика, понеже предишният началник, който беше открил безброй мини, работещ в Колима едва ли не от сътворението на света, кой знае защо, не можеше да понася всевъзможните „слушам“ и „разрешете да доложа“. По времето на Парамонов, така се казваше първият ни началник, нямахме проверки — и без друго ставахме по изгрев и си лягахме по залез слънце. Впрочем, напролет и в началото на лятото полярното слънце си оставаше на небето — какви ти проверки. Нощта в тайгата е кратка. Не бяхме научени и да „приветстваме“ началника. А тези, които умееха, с удоволствие и бързо забравиха тази унизителна наука. Затова, когато Богданов влезе в палатката, никой не извика „Стани!“, а един от новаците, Рибин, продължи да кърпи изпокъсаното си брезентово наметало.

Богданов бе възмутен. Крещеше, че ще въведе ред сред фашистите. Че политиката на Съветската власт е двойна — превъзпитаваща и наказваща. Така че той, Богданов, ни обещава да изпробва върху нас в пълна степен втората, че не ще ни помогне това, дето сме безконвойни. Хората от палатката, тези, на които говореше Богданов, бяхме петима или шестима, по-точно петима, понеже на петото легло се редуваха да спят двама нощни пазачи.

На излизане Богданов понечи да затръшне дъсчената врата на палатката, ала покорният брезент само се разлюля безшумно. На другата сутрин на нас, петимата затворници плюс пазача, който снощи го нямаше, ни бе прочетена заповед — първата заповед на новия началник.

Секретарят ни прочете с висок и ясен глас първото литературно произведение на началника — „Заповед № 1“. Както стана ясно, Парамонов дори не е имал книга за заповеди на проучвателната експедиция — в такава се превърна една нова тетрадка на дъщерята на Богданов, която беше ученичка.

„Констатирам, че затворниците от експедицията са се разпуснали, забравили са лагерната дисциплина, което намира израз в неявяване за проверка и неприветстване на началника.

Като считам това за нарушение на основните закони на съветската власт, категорично предлагам…“

По-нататък следваше „дневният режим“, останал в паметта на Богданов от предишната му работа.

Със същата заповед се определяше старши и дневален по съвместителство с основната му работа. Палатките бяха преградени с брезентови пердета, които отделяха „наемниците“ от затворниците. Арестантите възприеха това равнодушно, но „наемниците“ — довчерашни „пандизчии“ — не можаха да простят на Богданов. Заповедта пося вражда между волнонаемните работници и началника.

Богданов не разбираше нищо от производствената част на дейността ни, прехвърли всичко на техническия ръководител и всички административни напъни на скучаещия четиридесетгодишен началник се насочиха срещу шестимата затворници. Всеки ден той констатираше някакви големи или малки нарушения на лагерния режим, граничещи с престъпления. На бърза ръка насред тайгата бе издигнат карцер, ковачът Мойсей Мойсеевич Кузнецов трябваше да направи желязно резе за него, жената на началника откъсна от сърцето си собствен катинар.

Той свърши добра работа. Всеки ден някой от затворниците попадаше в карцера. Плъзнаха слухове, че скоро ще се появи и конвой, отряд от охраната!

Престанаха да ни дават полярната дажба водка. Ограничиха захарта и махорката.

Всяка вечер някой от затворниците биваше извикван в кантората — за разговор с началника. Извикаха и мен. Прелиствайки дебелото ми „лично дело“, Богданов четеше откъси от безбройните меморандуми, като прекалено много се възхищаваше от думите и стила им. На моменти ми се струваше, че го е страх да не би да се отучи да чете — освен няколкото изпомачкани детски книжки, в дома му нямаше нищо за четене.

Изведнъж с учудване забелязах, че Богданов е просто много пиян. Ароматът на евтиния одеколон се смесваше с миризмата на спирт. Очите му бяха мътни, неизразителни, но говореше ясно. Впрочем всичко, което казваше, беше много обикновено.

На другия ден попитах волнонаемния Карташов, секретаря на началника, вярно ли е…

— Ама ти чак сега ли забеляза? Той непрекъснато е пиян. Всеки ден, още от сутринта. Не пие много, но усети ли, че изтрезнява — гаврътва половин чаша. Изтрезнее — още половин чаша. Налага жена си, говедото — рече Карташов. — Тя затова не излиза. От срам да не я гледат със синините.

Богданов биеше не само жена си. Удари Шаталин, удари Климович. Моят ред още не беше дошъл. Но една вечер отново бях извикан в кантората.

— Защо? — попитах Карташов.

— Не знам — той изпълняваше функциите и на куриер, и на секретар, и на завеждащ карцера.

Почуках и влязох в кантората.

Богданов седеше до масата и се решеше и контеше пред голямо тъмно огледало, домъкнато отнякъде.

— А, фашистът — рече той, като се извърна към мен. Не успях да кажа задължителното обръщение.

— Ще работиш ли, или няма да работиш? А си такава „кратуна“. — Това беше апашки израз, формулировката беше най-обикновена, също и разговорът…

— Работя, гражданино началник. — Това пък беше стандартният отговор.

— Имаш писма — виждаш ли ги? — От две години не си бяхме писали с жена ми, не можех да се свържа с нея, не знаех как е, какво прави дъщеря ми, която беше на година и половина. И изведнъж — нейният почерк, нейната ръка, нейните писма. Протегнах към тях треперещи пръсти.

Богданов доближи писмата до сухите ми очи.

— Ето ти, фашистка гадино! — Богданов ги накъса на парченца и ги хвърли в печката, в огъня — писмата от жена ми, писмата, които бях чакал повече от две години, бях ги чакал сред кръвта, сред разстрелите, сред побоите в златните мини на Колима.

Обърнах се и излязох без задължителната формула „разрешете да напусна“ — и до днес, след много години, в ушите ми звучи пиянският смях на Богданов.

Не можехме да изпълним плана. Богданов не беше инженер. Волнонаемните работници го ненавиждаха. Капката, от която чашата преля, беше капка спирт, понеже главният конфликт между началника и работниците се състоеше в това, че бурето със спирта бе преместено в жилището на началника и съдържанието му бързо се топеше. Всичко можеше да бъде простено на Богданов — и издевателствата над затворниците, и производствената му безпомощност, и дерибейството му. Но когато се стигна до подялбата на спирта, населението на селището обяви на началника явна и тайна война.

Една зимна лунна нощ в района ни се появи цивилен мъж — със скромна ушанка и старо зимно палто с черна астраганена яка. От пътя, от шосето, от „трасето“ бяхме на двадесет километра и човекът беше изминал този път по зимната река. След като се съблякъл в канцеларията, той помолил да събудят Богданов. Оня пратил да му кажат, че ще говорят утре. Ала новодошлият настоявал, помолил Богданов да стане, да се