отдалечи на около петнадесет метра от прикритието, преди белокосият конгресмен да я улучи с последните си два изстрела — доста надалеко, намалявайки едновременно и силата, и скоростта на оловните сачми.
Смолсрийд забеляза малкия облак от пера, разпръсващ се зад птицата, и се усмихна. Но удоволствието му се смени с болезнен отказ да повярва, че ранената птица остана във въздуха — отчаяно крякайки и с размахани криле, тя се опитваше да достигне тръстиките на отдалечения западен бряг.
Джон Ръстман, четвърто поколение собственик и управител на този частен ловен резерват, запасен подполковник в американската армия и член на охранителна бойна група от запаса, погледна нестабилния полет на патицата, изруга тихо, включи малкия радиопредавател на колана си и бързо нагласи слушалката и микрофона, почти скрити между черната му плетена шапка и високата яка на водоустойчивото яке.
— Уинтърсоул — отсечено прошепна в микрофона. Унищожи я.
Конгресменът Смолсрийд все още стоеше неподвижен, стискаше здраво празната си димяща пушка и се взираше в бързо отдалечаващата се дива патица — неговата патица, — увеличаваща разстоянието с всеки отчаян мах на крилете си, когато една тъмна фигура с качулка изведнъж се появи в съседното по-малко ловно прикритие.
Миг по-късно остра експлозия отекна отвъд водата.
Улучената птица внезапно се преметна във въздуха и кървавите й пера се разхвърчаха мигновено над мястото, където вече мъртва цамбурна във водата.
„Това е Уинтърсоул — помисли си Лу Елиот, надзирателят на Ръстман. — По дяволите.“ По причини, за които не искаше да се безпокои точно сега, Елиот изведнъж почувства силна благодарност към Ръстман, който неочаквано го махна от дежурния пост тази сутрин и му нареди да помага в ловното прикритие за високопоставени личности.
— Проклятие!
Докато възклицанието на удивения Саймън Уотли отекваше през водата, Реджис Джей Смолсрийд се извърна и се взря с отворена уста в тъмната фигура, която небрежно постави полуавтоматичната пушка „Рюгер-223-Мини“, 14-калибър на стойката за оръжие в ловното прикритие.
Преди обаче Смолсрийд да успее да изрече нещо, фигурата за миг прикова поглед в смаяния конгресмен, после с явно безразличие вдигна рамене и изчезна в укритието от погледа му.
— Кой… кой, по дяволите, е това? — Смолсрийд се задъхваше, гласът му все повече се усилваше в неовладян гняв.
— Това е Уин… о, един от новите наемници на Джон. — Саймън Уотли бързо се поправи, когато забеляза убийствения поглед на офицера.
— Пет пари не давам кой е новият кучи син — изсъска разгневеният политик. — Искам да знам кой му даде разрешение да стреля по една от моите диви патици… И пушката, проклетата пушка.
Това е… това е оскърбително!
Въпреки че Уотли се сви, ядосаният от засечката на пушката Смолсрийд предизвика офицера от запаса, който от дълго време се опитваше да привикне с лошото настроение на своя гост.
— Изпълняваше моя заповед — призна си Ръстман хладнокръвно. — Моите хора изпълниха заповедите ми да довършат всяка улучена птица, която лети извън нашия обсег.
— Но… — понечи да възрази конгресменът, обаче Ръстман продължи:
— Проблемът е, че наистина е трудно да се открият проклетите птици, когато се отдалечат много. А и не искам да оставям купчини патици да се въргалят наоколо, където могат да бъдат открити от някой, който вероятно ще полюбопитства. И то по време на една от нашите, хм… стрелби с бойни муниции — добави той безразлично, но умишлено наблегна на факта, гостът му е единственият ловец в този момент, прострелял вече шест патици — без да се брои онази, която пръснаха наоколо с пушка калибър 22. И всичките беше убил незаконно — с бойно оръжие и патрони.
— Ясно — машинално подметна Саймън Уотли.
Но конгресменът не можеше да се успокои толкова лесно:
— Е, ако аз управлявах проклетите стрелби тук, нямаше да има никакви улучени птици извън обсега ни на обстрел.
Смолсрийд погледна скъпото оръжие в ръката си, после красивата стажантка, която се взираше с ококорени очи и отворени уста в поклащащото се върху водата прикритие за лов на патици.
— Дяволите да го вземат, млада госпожице! — изрева той и захвърли пушката в ъгъла с такава сила, че уплашената млада жена почти подмокри панталоните си. — Когато освободя предпазителя, очаквам да стои в това положение!
Саймън Уотли бързо пристъпи, за да защити ужасената придружителка.
— Вината беше моя, Реджис. Изцяло моя — успокоително прошепна той зад лявото ухо на конгресмена. — Аз бях този, който трябваше да провери предпазителя. Забравих, че това е първият й лов на диви патици. Ти знаеш колко лесно можеш да се развълнуваш от вида на първата редица, летяща толкова ниско над водата, щом глътнеш малко барутен дим. Обзалагам се, че си спомняш първия път, като че ли беше вчера.
„Първият път“ беше едно от най-трудните изпълнения на конгресмена Смолсрийд и Саймън Уотли знаеше точно кога и как да го натисне, за да получи желания ефект.
Първият път. 0, да.
Реджис Джей Смолсрийд кимна бавно с глава.
— Като че ли беше много отдавна първият ми лов на диви патици. Не обичам да си го спомням. Но определено помня всяка минута от онази прекрасна сутрин.
Гневът на конгресмена явно намаля, когато потъна в спомени и потри брадичка с мускулестата си ръка.
— Славен ден беше, въпреки че не може да се сравни със стрелбата, която направи днес — добави Уотли, машинално разтривайки рамото на конгресмена, докато Ръстман даде знак на Лу Елиот да освободи двете все по-нетърпеливи ловджийски кучета.
— Това беше страхотна стрелба. Най-добрата, която някога съм виждал.
— Това беше дяволска стрелба, конгресмене. — Ръстман се усмихна доволно, когато двете му отлично обучени кучета цамбурнаха във водата и радостно се втурнаха към най-близкия плаващ труп на дива патица.
Неуморимият главен подмазвач и посредник на Смолсрийд се обърна към дългогодишния надзирател на подполковника:
— Виждал си много изстрели, Лу Какво мислиш? Забрави, че човекът, на когото се случи това, е най- могъщият конгресмен в цялата страна — по дяволите, един от най-могъщите мъже в целия проклет свят. Кажи ми, какво мислиш?
Лу Елиот се усмихна, наслаждавайки се дълго на подчертаната ирония, погълнат от смайващата красота на блатото, което се простираше отвъд огромния северен бряг на езерото Логърхед.
Неговото езеро.
Неговото блато.
Неговият резерват.
Никога не бе мислил за него по друг начин.
Лу Елиот отдавна беше загубил страхопочитанието и респекта, които някога изпитваше към богатите, силните и влиятелните представители на властта, които често посещаваха семейния резерват на Ръстман, за да изживеят насладата от смъртта на обречените, бързо изчезващи патици. Някои от привилегированите мъже и жени като Смолсрийд притежаваха енергия и ловни умения, които изцяло посвещаваха на водните птици. Малцина все пак биха напуснали комфорта на уютното легло — и още по-уютната компания — в една от трите хижи за високопоставени личности, за да лагеруват в студеното влажно прикритие до отдалечения северен бряг на езерото Логърхед, очаквайки зората, когато удоволствието от стрелбата по водните патици достига кулминационната си точка.
Както Елиот знаеше, сутрешната стрелба по дузината затворени и прикрити в гъсталака, а после освобождавани за тази цел зеленоглави патици лесно задоволяваше ловните страсти на високопоставените гости на работодателя му. И оцелелите водни птици — шестдесет и един процента от тях някак успяваха да избягат от градушката на изстреляните от упор сачми — биваха подложени на подобно убийствено
