краищата обли дръжки и плътно прилепнали стабилизатори. Всеки сантиметър от тъмнозеления скутер беше илюстрация на простия основен принцип:
Сила. Непорочност и чувствителност.
Преизпълнена с благоговение, тя поклати русите си къдрици и изящният й жест премина бързо като тръпка през слабините на конгресмена. Така той потвърди това, което вече предполагаше.
За първи път.
Хищната усмивка изцяло заличи румените черти на Реджис Джей Смолсрийд.
— Е, в такъв случай, скъпа, мисля, че е време да обогатим твоите познания.
Малко след това, с видимо развълнуваната млада жена на руля и един от най-влиятелните конгресмени, притиснат до нея, мощният скутер се втурна напред, с надигната предница, като бързо увеличаваше скоростта.
Саймън Уотли наблюдаваше малкия плавателен съд да се скрива зад близкия остров, като кимаше доволно.
„Добре, че си такова развратно старо копеле, Реджис — по-мисли си той. — В противен случай цялата сделка щеше да бъде много по-трудно осъществима.“ След това той се обърна към Ръстман:
— Май ще трябва да обсъдим някои неща? Ръстман поклати бавно глава.
— Не още.
Уотли замига от изненада.
— Какво искаш да кажеш? — попита той раздразнено.
Без да обърне внимание на грубия му тон, офицерът се извърна, за да се увери, че двете тъмни фигури стоят изправени в близкото прикритие. Едната — съдейки по блясъка на едва забележимата лилава коприна под тъмната маскировъчна яка — беше жена. И двамата държаха еднакви пушки, „Мини“-14, от неръждаема стомана.
Доволен, Ръстман се извърна към своя надзирател, който привършваше с последните си проверки в ловното прикритие за високопоставени личности.
— Лу, всичко ли е под контрол тук? Всичко ли разчисти и постави на мястото му?
Елиот мислено изброи списъка — опасните неща бяха опаковани, следите от незаконно убитите диви патици бяха измити, неразрешените оловни куршуми в оръжията и кутиите с муниции сменени. Накрая той бързо, за последен път огледа наоколо, преди да кимне.
— Да, сър, всичко е разчистено.
— Джон, казах ти! Какво, по дяволите, имаш предвид… — Рязкото прекъсване на Саймън Уотли накара Елиот да погледне учудено двамата мъже.
Ръстман смрази с леден поглед завеждащия регионалната служба към канцеларията на конгресмена.
— Уинтърсол — прошепна в микрофона зад яката си, без да сваля поглед от политика. — Унищожи го.
Зениците на Саймън Уотли се разшириха от ужас секунда преди единичен изстрел да отекне рязко по повърхността на езерото.
Безжизненото тяло на Лу Елиот цопна в студената вода на любимото му езеро Логърхед и изчезна под тъмната повърхност, докато Уотли ужасено наблюдаваше, невярващ на очите си.
— А сега? — Смразяващият поглед на Ръстман се заби в шокираните очи на завеждащия канцеларията на конкресмена. — Какво искаше да обсъдим?
Сайман Уотли едва успя да изрече думите през свито гърло.
— Ка… какво, за бога…
— Ти чу шефа си — сряза го Ръстман. — Каквото и да ти струва. Имали проблем, Саймън? — Жестокият, хладнокръвен офицер от запаса бавно плъзна поглед над лявото рамо на Уотли.
Въпреки че знаеше какво ще види, ужасеният политик се обърна… и откри, че двете фигури се взираха точно в него. Сърцето му спря да бие.
— Не, няма — прошепна той сковано.
— Чудесно. — Ръстман се усмихна доволно. — Тогава да приключваме с нашата сделка преди онзи проклет надзирател да се е измъкнал от капана.
2.
Специален агент Хенри Лайтстоун се беше прострял зад дънера на дебел масивен бор, взираше се в пустата чакълеста пътека, водеща до малка дървена барака, и обмисляше някои интересни възможности, когато по-скоро усети, отколкото чу, движение между дърветата зад гърба си.
Той се напрегна.
Беше 6,35 сутринта. Почти час преди многоочакваната смяна. Все още много рано за някакво неприятелско раздвижване или разузнаване. Но това не означаваше нищо, защото не беше задължително хората от другата страна да играят по правилата.
После малък сух клон изпука от нечия тежест и той ясно чу тихо ругаене.
Хенри Лайтстоун се усмихна.
— Остаряваш, Пакстън — прошепна той, когато зад него се плъзна командирът на екип „Браво“ — най- старшият от трите екипа тайни агенти в Отдела за специални операции, управление „Ред и законност“ към Агенцията за охрана на околната среда в САЩ.
— Не ми напомняй — измърмори Лари Пакстън и после се умълча, докато двамата мъже оглеждаха околността, търсейки някакъв признак на движение или — по-лошото — насрещно наблюдение.
Но освен двете обезпокоени гъски, които благоразумно избраха да избягат от гнездото си под тъмния чардак на колибата към близката вода, и няколкото неизвестни огромни змии, оставили видими следи във високата трева, нищо друго не се движеше. Или най-малко — нищо, което агентът можеше да забележи в рядката сутрешна мъгла.
— Мисля, че са прекалено доверчиви — прошепна накрая Лайтстоун.
Пакстън кимна одобрително.
— Да, и на мен не ми харесва. Провери ли Уошак?
— Уф, да.
— Два пъти ли провери пистолета му? Лайтстоун се усмихна.
— Отпусни се, Пакстън, започваш да опяваш като майка. Уошак е добре прикрит, зареден и обграден с подходящи патрони, три резервни пълнителя и с всичко друго. Облякъл е предпазната си жилетка, знае как да пази главата си и Стоунър го наблюдава. Ще се справи чудесно.
— Лесно ти е да го кажеш. Нали ти не си командирът — измърмори Пакстън мрачно. — Предполага се, че ескимосите са родени ловци.
— Да, и?
— Е, кога за последен път си чул за ескимос, който е излязъл на лов за полярни мечки и е забравил да вземе патроните си?
— Вероятно, ако иска да се самоубие — призна Лайтстоун. — Освен това хайде да не подценяваме Уошак, „гениалния ескимос“ според определението, което случайно ти хрумна.
— Знаеш ли — продължи Лари Пакстън, без да обърне внимание на репликата на Лайтстоун, — само федералното правителство с неговата безкрайна и загадъчна проницателност би наело едно дете, току-що излязло от Солдотна, което ходи на лов за полярни мечки с празна пушка и се разтреперва всеки път, когато кракът му стъпи в самолет, за да го превърне в специален агент и пилот и след това да ме задължи да отговарям за задника му.
— Никога не си си позволявал да се майтапиш с правителството.
— Да, така е.
Пакстън отново се умълча.
— Така че какво мислиш, Хенри? — накрая попита той. Лайтстоун въздъхна.
— Мисля, че може да проработи.
— Може? — Лари Пакстън извърна лице към него. — Това ли е най-доброто, което можеш да кажеш за плана, който е само на стъпка от брилянтната идея, ако мога да си позволя тази скромност?
