какво вино ни отпусна Пономарев! Трябва да знаеш, че той е мошеник и от дюкяна му не може нищо да се вземе; във виното туря всякакви боклуци: бакам, горена гъба, та дори и бъз, подлецът неден, разтрива; но затова пък, ако ти извади от вътрешната стаичка, която той нарича специална, някоя бутилчица — е, драги, просто сякаш се намираш в емпиреите. Нашето шампанско беше такова едно… какво чинеше пред него губернаторското? — Просто квас. Представи си, не клико16, а някакво си кликоматрадура, това ще рече — двойно клико17. И освен това донесе една бутилчица френско под името бонбон. Аромат? — Гюл и всичко, каквото искаш. Ама си погуляхме!… След нас дошъл някой си княз, пратил да му купят шампанско — в целия град няма ни една бутилка: офицерите изпили всичко. Вярваш ли, че само аз през време на обяда изпих седемнайсет бутилки шампанско.
— Е, чак седемнайсет бутилки май не можеш изпи — забеляза русият.
— Като честен човек ти казвам, че изпих — отговори Ноздрев.
— Можеш да си приказваш каквото си щеш, но аз ти думам, че и десет не можеш изпи.
— Е, добре, искаш ли да се обзаложим, че изпих?
— Че защо пък да се обзалагаме?
— Хайде, заложи пушката, дето я купи в града.
— Не ща.
— Е, заложи я де, опитай!
Не искам да опитвам.
— Защото ще останеш без пушка като без шапка. Ех, драги Чичиков, ама колко съжалявах, че те нямаше! Зная, че не би се отделил от поручик Кувшинников. Ама как щяхте да си допаднете с него! Това не е като прокурора и онези губернски стипци в нашия град, които треперят за всяка копейка. Тоя, братко, и на халбик18, и на банка играе, и на всичко, каквото искаш. Ех и ти, Чичиков, какво ти струваше да дойдеш? Истина, заслужаваш да ти се каже свинтус за това, скотовъд неден! Целуни ме, душо, страшно те обичам! Мижуев, гледай — съдбата ни събра: е, добре, какъв ми е той или какъв съм му аз? Дошъл бог знае откъде, аз пък тук живея… А пък колко карети имаше, драги, и всичко това en gros19. Опитах си късмета на пиянко, спечелих две бурканчета помада, една фарфорова чаша и една китара, после поставих пак и изгубих, да се не видеше макар, още шест рубли. А пък какъв женкар е да знаеш Кувшинников! Ние с него бяхме, то се вика, на всички балове. Имаше една такваз наконтена, само дантели и мантели по нея и дявол знае още какво нямаше… аз само си мисля; бре, дявол да я вземе! А пък Кувшинников, тоест той е такава една стока, залепи се до нея и на френски език почна да й подхвърля такива едни комплименти… Ще повярваш ли, дори и простите жени не пропуща. Той това нарича „да удариш кьоравото“. Пък риба, прясна и сушена, бяха надокарали, чудо. Все пак успях да донеса една — добре, че се сетих да я купя, когато имах още пари. Ти сега накъде отиваш?
— Отивам у един човечец — отговори Чичиков.
— Какъв ти човечец? Я го зарежи! Ще отидем у дома.
— Не, не може, работа имам.
— Ами, сега пък работа! Ама че я измиеш! Ах ти, Оподелдок Иванович!
— Истина ти думам, работа, при това и важна.
— Обзалагам се, че лъжеш! Я ми кажи само, у кого отиваш?
— Е, у Собакевич.
Ноздрев избухна с такъв звънлив смях, с какъвто се смес само бодър, здрав човек, у когото се показват до един бели като захар зъби, а бузите му треперят и подскачат, а съседът му през две стаи в трета се сепва от сън с опулени очи и казва: „Ама че го е прихванало“.
— Че какво смешно има тука? — попита Чичиков, малко недоволен от този смях.
Ала Ноздрев продължаваше да се кикоти с цяло гърло, като думаше:
— Ой, съжали ме! Наистина ще се пукна от смях!
— Няма нищо смешно: аз му обещах — каза Чичиков.
— А бе ти ще проклинаш живота си, когато отидеш у него; той е просто чифутомор! Зер аз знам характера ти: жестоко се мамиш, ако мислиш, че ще намериш там игра на карти и хубава бутилка бонбон. Чуй ме, братче, по дяволите Собакевич! Я да отидем у дома! С каква пушена риба ще те нагостя! Пономарев, дяволът неден, ей тъй ми се кланяше и вереше. „Само за вас е — каже, — целия панаир разтършувайте, няма да намерите такава.“ Ама страшен мошеник е, ще ти кажа. Аз му рекох право в очите. „Вие — думам му — с нашия прекупчик сте първи мошеници!“ Хили се, хитрецът му неден, и си глади брадата. Ние с Кувшинников всеки ден закусвахме в дюкяна му. Ах, драги, забравих да ти кажа: зная, че сега няма да ме оставиш на мира, ала за десет хиляди не ти го давам, отнапред ти казвам. Ей, Порфирий! — приближи се той до прозореца той и викна на своя слуга, който държеше в едната си ръка ножче, а в другата — корав хляб с едно парче от пушената риба, която бе успял на бърза ръка да отреже, докато вадеше нещо от бричката. — Ей, Порфирий! — крещеше Ноздрев. — Я донеси кученцето! Ама какво кученце! — продължи той, като се обърна към Чичиков. — Крадено е: стопанинът му за нищо на света не го даваше. Аз му предложих жълтата си кобила, онази помниш, която размених с Хвостирьов… — Ала Чичиков никога не бе виждал нито жълтата му кобила, нито Хвостирьов.
— Господине, няма ли нещо да си хапнете? — запита бабата, която в това време се приближи до него.
— Нищо. Ех, братле, ама как си погуляхме! Е, хайде, дай една ракия. Каква ракия имаш?
— Анасонена — отговори старата.
— Добре, донеси анасонена — каза Ноздрев.
— Донеси тогава, и на мене една! — каза русият.
— В театъра една актриса пееше, каналията, като канарче! Кувшинников, който седеше до мене, ми дума: „Ех да може човек да удари кьоравото тука!“ Само бараки, мисля, имаше към петдесет. Фенарди четири часа се въртя като воденица. — В същото време той взе чашката от ръцете на бабичката, която му се поклони ниско. — А дай го тука! — извика той, като видя Порфирий, който влезе с кученцето. Порфирий беше облечен също като господаря си, в някакъв полукафтан, подплатен с памук, но малко омазан.
— Дай го тука, тури го на дъските!
Порфирий сложи на пода кученцето, което се простря на четирите си крачета и почна да души дъските.
— Това се казва кученце! — рече Ноздрев, като го улови за гърба и приповдигна с ръка. Кученцето жално изквича.
— Ами ти не си направил, каквото ти казах — рече Ноздрев, като се обърна към Порфирий и почна да разглежда внимателно корема на кученцето. — Ти не си и помислял да го изчешеш.
— Не, аз го изчесах.
— Ами защо има бълхи?
— Не знам. Кой знае, може някак от бричката да ги е хванало?
— Лъжеш, лъжеш и не си помислял да го изчешеш; а мисля, глупако, че ти и свои бълхи си му пуснал. Я, Чичиков, виж, виж какви уши има; на попипай ги с ръка.
— Че защо? Аз и без това виждам: добра порода! — отговори Чичиков.
— Не, хвани го, попипай ушите му!
За да му угоди, Чичиков попипа ушите му, като каза:
— Да, добро куче ще стане.
— Ами носът, чувствуваш ли какъв е студен? Побарай го с ръка.
Не желаейки да го обиди, Чичиков го побара за носа и каза:
— Хубаво ще души.
— Истински муцунак — продължи Ноздрев, — да си призная, отколе точех зъби за муцунак. На, Порфирий. Отнеси го!
Порфирий улови кученцето под корема и го отнесе в бричката.
— Чувай, Чичиков, ти трябва без друго сега да дойдеш у дома; пет версти са всичко на всичко, ще ги вземем на един дъх, а после, ако щеш, иди и у Собакевич. „Какво пък — каза си Чичиков, — я да отида наистина у Ноздрев! Че с що той е по-лош от другите? Също такъв човек, а отгоре на туй още и се проиграл.
