Мъртви души

изчисти се, с една дума — излезе завършена картинка. Оказа се, че Чичиков отдавна бил влюбен и те се срещали в градината при лунна светлина, че дори и губернаторът щял да му даде дъщеря си, защото Чичиков бил богат като евреин, ако не била причина неговата жена, която бил напуснал (отде бяха научили, че Чичиков бил женен — това никой не знаеше), и че жена му, която страдала от безнадеждна любов, била написала най-трогателно писмо до губернатора, и че Чичиков, като видял, че бащата и майката никога не ще дадат съгласието си, решил да я отвлече. В други къщи това се разправяше малко по-другояче: че Чичиков няма никаква жена, но че като човек хитър и здраво пипаш, за да получи ръката на дъщерята, той почнал работата от майката и имал с нея сърдечна тайна връзка и после направил декларация за ръката на дъщерята; но майката, уплашена да не би да се извърши престъпление, противно на религията, и чувствувайки в душата си гризене на съвестта, решително отказала и затуй именно Чичиков решил да я отвлече. Към всичко това се принаждаха много обяснения и поправки наспроти проникването на слуховете и в най-глухите улички. А в Русия долните слоеве много обичат да говорят за клюките, които се случват в горните слоеве, и поради това за всички тези работи започнаха да говорят и в такива къщурки, дето дори не бяха виждали очите на Чичиков, нито го познаваха, додадоха прибавки и още по-големи пояснения. Сюжетът всяка минута ставаше по-занимателен, вземаше всеки ден по-завършени форми и най-сетне, тъй както си е, в цялата си завършеност, бе отнесен до собствените уши на губернаторшата. Губернаторшата като майка, като първа дама в града, най-после като дама, неподозираща нищо подобно, биде страшно обидена от подобни истории и почувствува негодувание, справедливо във всяко отношение. Клетата блондинка изтърпя най-неприятното tete-a-tete49, което една шестнайсетгодишна девойка е имала някога. Потекоха цели потоци въпроси, разпити, мъмрения, заплахи, укори, уговарвания, така че девойката се разплака, зарида и не можа да разбере нито дума; на вратаря бе заповядано най-строго да не пуща в никое време и по никой начин Чичиков.

След като свършиха работата си по отношение на губернаторшата, дамите натиснаха мъжката партия, като се опитваха да ги склонят на своя глава и твърдяха, че мъртвите души са измислица, употребена само за да се отвлече всяко подозрение, та открадването да се извърши по-успешно. Дори мнозина от мъжете бидоха привлечени и се присъединиха към тяхната партия, макар че се подхвърлиха на силни укори от страна на другарите си, които ги нарекоха жени и фусти — имена, както се знае, твърде обидни за мъжкия пол.

Ала както и да се въоръжаваха и опираха мъжете, в тяхната партия съвсем нямаше такъв ред, както в женската. Всичко у тях беше някак грубо, неодялано, несъгласно, нестройно, нехубаво, в главата миш-маш, бъркотия, противоречие, нечистота в мислите — с една дума, във всичко просто си пролича празната природа на мъжа, природа груба, тежка, неспособна нито за домостроителство, нито за сърдечни убеждения, маловерна, ленива, изпълнена с непрекъснати съмнения и вечна боязън. Те казваха, че всичко това са глупости, че отвличането на губернаторовата дъщеря е повече хусарска работа, отколкото гражданска, че Чичиков не ще направи това, че жените лъжат, че жената е също като торбата: каквото й турят, това носи; че главният предмет, на който трябва да се обърне внимание, са мъртвите души, които впрочем дявол знае какво значат, но в тях все пак има нещо твърде лошо, нехубаво. Защо на мъжете се струваше, че в тях има нещо твърде лошо и нехубаво, ще узнаем ей сега. В губернията беше назначен нов генерал-губернатор — събитие, което, както се знае, хвърля чиновниците в тревожно състояние: ще започнат мъмрения, съдения, подмушквания и всякакъв друг чиновнически калай, с който началникът обикновено гощава подчинените си. Та — мислеха си чиновниците — ако той просто само узнае, че из града ни има такива едни глупави слухове, само заради това той може да се разгневи не на шега, а страшно. Инспекторът на санитарната управа изведнъж побледня: той бог знае какво си представи; дали под думата мъртви души не се разбират ония болни, които бяха умрели в значително количество в лазаретите и на други места от епидемична огненица, против която не бяха взети потребните мерки, и дали Чичиков не е някой чиновник, изпратен от канцеларията на генерал-губернатора, за да произведе тайно следствие. Той съобщи това на председателя. Председателят отговори, че това е празна работа и след туй изведнъж сам побледня, като си зададе въпроса: ами ако купените от Чичиков души са наистина мъртви? А той допусна да се издаде за тях продавателно, сам дори игра ролята на Плюшкинов пълномощник и ако всичко туй стигне до знанието на генерал-губернатора — тогава? Затова той не спомена повече нищо, само че го каза на тоз-онзи и изведнъж и този, и онзи побледняха; страхът, е по-заразителен от чумата и се предава мигом. Всички веднага изнамериха у себе си такива грехове, каквито съвсем нямаха. Думата мъртви души звучеше тъй неопределено, че те дори почнаха да подозират дали тук няма някакво загатване за набързо погребаните тела вследствие на две събития, случили се не твърде отдавна. Първото събитие беше с някакви си солвичегодски търговци, които били дошли в града на панаир и като си свършили работата, дали гуляй на приятелите си устсисолски търговци — гуляй на руска нога с немски прищевки: аршади, пуншове, балсами и други. Гуляят, както става обикновено, завършил с бой. Солвичегодци натупали до смърт устсисолци, макар че отнесли и от тях хубави натъртвания в хълбоците, под лъжичката и в ребрата и тези натъртвания свидетелствували за прекомерната големина на юмруците, с които били надарени покойниците. На един от победителите дори била съвсем откъртена помпата, според израза на борците, т.е. носът му бил цял смачкан, така че от него не било останало на лицето му и колкото половин пръст. При следствието търговците признали вината си, като обяснили, че били малко полудували; носеха се слухове, че при признанието си те прибавили всеки по четири бумажки; впрочем работата беше много тъмна; от направените справки и разследвания се оказа, че устсисолските момчета умрели, задушени от неразгорели въглища, затова и ги погребаха като задушени. Другото произшествие, което се бе случило неотдавна, бе следното: държавните селяни от селцето Вшивая-спес, сдружени пак с такива селяни от селцето Боровка или Задирайлово, заличили уж от лицето на земята земската полиция, представяна от заседателя, някой си Дробяжкин, че уж земската полиция, т.е. заседателят Дробяжкин, се бил настървил да ходи в тяхното село твърде често, което в някои случаи е все едно като епидемия, а причината уж била тази, че земската полиция, като имал някои слабости откъм сърдечна страна, се зазяпвал в жените и селските моми. Не се знае обаче сигурно, макар че селяните в своите показания се бяха изказали направо, че земската полиция бил уж разблуден като котка и че неведнъж са го вардили, а един път го били изгонили гол-голеничък от някаква хижа, дето се бил вмъкнал. Разбира се, земската полиция беше достоен за наказание заради сърдечните си слабости, ала и селяните от Вшивая-спес и от Задирайлово не можеше да се оправдаят за самоуправството си, ако наистина бяха участвували в убийството. Но работата беше тъмна, земската полиция беше намерен на пътя, мундирът или сюртукът на земската полиция беше по-лош от пачавра, а пък физиономията му не можеше дори да се познае. Делото ходи по мирови съдилища и постъпи най-сетне в окръжния съд, дето най-напред бе обсъдено насаме в такъв смисъл: понеже не се знае кой от селяните е участвувал, а всички бяха много и понеже Дробяжкин е мъртъв човек, значи, малка полза ще има дори ако спечели делото, а селяните бяха още живи, дето ще рече, за тях е много важно решението да е на тяхна полза; та вследствие на това решено бе така: че заседателят Дробяжкин бил сам причина, като несправедливо притеснявал селяните от Вшивая-спес и Задирайлово, а умрял уж, като се връщал с шейна, от апоплектичен удар. Работата изглеждаше, че бе завършена много добре, ала чиновниците, кой знае защо, почнаха да мислят, че сигурно сега става дума за тези мъртви души. Пък се случи тъй, че сякаш нарочно в това време, когато господа чиновниците и без това бяха в затруднително положение, до губернатора дойдоха изведнъж две писма. В едното от тях бе казано, че според дошлите показания и донесения в тяхната губерния се намирал фалшификатор на асигнации, който се криел под разни имена, и че трябвало незабавно да се направи най-строго дирене.

Другото писмо беше запитване от губернатора на съседната губерния за един избягал от законно преследване разбойник и гласеше, че ако се намери в тяхната губерния някой подозрителен човек, който не представя никакви свидетелства и паспорти, да бъде задържан незабавно. Тези две писма просто слисаха всички. Предишните заключения и догадки съвсем се забъркаха. Разбира се, никак не можете да се предполага, че тук нещо се отнасяше за Чичиков, ала всички, като поразмислиха всеки от своя страна; като си припомниха, че те още не знаят кой е и какъв е действително Чичиков, че той сам много неясно говореше за себе си, казваше наистина, че бил изпатил в службата за права-бога, ала всичко туй все някак неясно; и като си спомниха при това, че дори веднъж беше се изразил, че бил имал много неприятели, които посягали на живота му, замислиха се още повече: значи, животът му е бил в опасност; значи, той е бил преследван, значи, той трябва да е направил нещо такова, което… И наистина, кой е той всъщност? Разбира се, не биваше да се мисли, че той може да прави фалшиви банкноти, а още повече да бъде разбойник —