направи умният секретар, бе да унищожа зацапания служебен списък и затова той склони началника не иначе, а само чрез състрадание, като му изобрази с живи краски трогателната съдба на нещастното семейство на Чичиков, каквото за щастие той нямаше.
— Е, какво да се прави! — каза Чичиков! — Закачих, дръпнах, скъса се — няма защо да се пита. Лозето не ще молитва, ами иска мотика. — И ето, че реши отново да почне кариерата си, отново да се въоръжи с търпение, отново за се ограничи във всичко, макар че по-рано тъй нашироко и хубаво се беше разпуснал. Трябваше да се пресели в друг град и там да добива известност. Все някак не вървеше. Трябваше да промени две-три длъжности в много късо време. Длъжностите бяха някак мръсни, долни. Трябва да се знае, че Чичиков беше най-благоприличният човек, какъвто е имало някога на света. Макар че трябваше изпърво да се вре в мръсно общество, в душата си той винаги пазеше чистота, обичаше в канцелариите масите да са от лакирано дърво и всичко да бъде благородно. Никога не си позволяваше да каже неприлична дума и се обиждаше винаги, когато видеше в думите на другите липсата на необходимото уважение към чина или званието. На читателя, мисля, ще бъде приятно да чуе, че той всеки два дни сменяше долните си дрехи, а лете, през горещините, дори и всеки ден: всяка що-годе неприятна миризма вече го обиждаше. По тази причина винаги, когато Петрушка дохождаше да го съблича и да му сваля обущата, той пъхаше в носа си едно карамфилче; и в много случаи нервите му бяха чувствителни като на момиче; и затова му беше тежко, като се озова пак между ония слоеве, дето всичко миришеше на ракия и неприличие в постъпките. Макар и да се крепеше духом, все пак той отслабна и дори позеленя през време на тия несгоди. Почнал беше вече да пълнее и да добива ония кръгли и прилични форми, в каквито читателят го намери при запознаването си с него, и вече неведнъж, като се гледаше в огледалото, той помисляше за много приятни работи: за женица, за детска стая, и усмивка сподиряше тия му мисли; но сега, когато се погледна в огледалото, някак без да ще, не можа да не извика: „Господи, света Богородичке! Какъв противен съм станал!“ И дълго време след това не искаше да се оглежда. Но понасяше всичко нашият герой, понасяше твърдо, търпеливо понасяше и — мина най-сетне на служба по митниците. Трябва да кажа, че тази служба отдавна беше таен ламтеж на неговите помисли. Той виждаше какви изящни задгранични нещица имат митничарите, какви фарфори и батисти изпращат на куми, лели и сестри. Неведнъж, много отдавна, той беше казвал с въздишка: „Ето де трябва да се промъкне човек! И границата близко, и хората просветени, а пък с какви тънки холандски ризи можеш да се снабдиш!“ Трябва да добавя, че при това той си помисляше още и за един особен вид френски сапун, който правеше кожата необикновено бяла и бузите свежи: бог знае как се наричаше, но според неговото предположение непременно се намираше на границата. И той отдавна искаше да постъпи в митницата, но го задържаха разни сегашни облаги в строителната комисия и той правилно разсъждаваше, че митницата, каквато и да е, но все още е сокол в гора, а комисията вече беше сврака в ръка. Сега обаче той реши, каквото и да става, да се докопа до митницата — и се докопа. Залови се за службата с необикновена ревност. Сякаш самата съдба го бе определила за митнишки чиновник. Такава пъргавина, проницателност и далековидност беше не само невиждана, но дори и нечувана. В три-четири седмици той тъй усвои митнишката работа, че знаеше вече абсолютно всичко: дори не теглеше, не мереше, а по фактурата виждаше в кой къс колко сукно или друга материя има; като вземаше в ръце един топ, можеше изведнъж да каже колко фунта тежи. Колкото се отнася пък до претърсванията, то тука, както казваха и самите му другари, той имаше просто кучешки усет; човек не можеше да не се учуди, ако го видеше как намира толкова търпение, за да опипа всяко копче, и всичко това правеше с убийствено хладнокръвие, вежлив до невероятност. И в това време, когато претърсваните се ядосваха, излизаха от себе си и чувствуваха злобно желание да напляскат приятната му външност, той без да променя нито лице, нито вежливите си обноски, само продумваше: „Не обичате ли да се побезпокоите и да станете?“ или: „Не обичате ли, госпожо, да заповядате в другата стая? Там жената на един от нашите чиновници ще се обясни с вас“, или: „Позволете, аз ще разпоря мъничко с ножчето подплатата на вашия шинел.“ И като говореше това, той измъкваше оттам шалове, кърпи хладнокръвно, като от собствен сандък. Дори началството се изказа, че той беше дявол, а не човек: той претърсваше колелата, процепите на колите, конските уши и кой знае още какви места, дето на никой автор не би му дошло на ум да се въвира и дето е позволено да се въвират само митнишките чиновници, така че клетият пътник, след като минеше границата, все още в продължение на няколко минути не можеше да се окопити и изтривайки потта си, която ситно избиваше по цялото му тяло, само се кръстеше и повтаряше: „Леле!“ Неговото положение много приличаше на положението на ученик, пуснат от тайната стая, дето директорът го е повикал, за да му даде някое и друго наставление, но вместо туй съвсем неочаквано го е наложил. В късо време поради него контрабандистите изгубиха всяка възможност да живеят. Той беше плашило и отчаяние за цялото полско еврейство. Честността и неподкупността му бяха непобедими, почти неестествени. Той дори не поиска да си състави малък капиталец от различните конфискувани стоки и задържани предмети, които не постъпват в хазната за избягване на излишна преписка. Такава ревностно-безкористна служба не можеше да не стане предмет на обща почуда и да не стигне най-сетне до сведение на началството, Той получи чин и повишение и веднага след туй представи проект да излови всички контрабандисти, като поиска само средства да го изпълни той самият. Веднага му се отпусна команда и неограничено право да извършва всякакви претърсвания. Тъкмо туй искаше той. В това време се образува едно дружество от контрабандисти по привидно законен начин; самото предприятие обещаваше милионни печалби. Той отколе имаше вече сведения за него и дори отказа на пратените да го подкупят, като им каза сухо; „Не му е още времето.“ Но като получи в свое разпореждане всичко, в същата минута даде на дружеството да разбере това, като каза: „Сега му е времето.“ Сметката беше много вярна. Сега в една година той можеше да получи толкова, колкото не би спечелил за двайсетгодишна най-ревностна служба. По-рано той не искаше да влиза в никакви сношения с тях, защото беше проста пешка и, значи, нямаше да получи много; но сега… сега работата беше съвсем друга: той можеше да предлага, каквито иска условия. За да върви работата по-сигурно, той склони и друг един чиновник, свой другар, който не устоя на съблазънта, макар че беше с бели власи. Условията бяха сключени и дружеството пристъпи към работа. Работата почна бляскаво. Читателят без съмнение е чувал тъй често повтаряната история за остроумното пътуване на испанските овни, които, като минали през границата с двойни кожуси, пренесли под кожусите си за един милион брабантски дантели64. Това произшествие се случи тъкмо тогава, когато Чичиков служеше при митницата. Ако той сам не участвуваше в това предприятие, никакви евреи на света не биха сполучили да приведат в изпълнение такава работа. Подир три или четири овчи похода през границата двамата чиновници вече имаха по четиристотин хиляди капитал. Чичиков, казват, дори надхвърлил петстотин, защото бил по-пъргав. Бог знае до каква голяма цифра щяха да пораснат благодатните суми, ако някой нечестив звяр не бе минал път на всичко това. Дяволът разбърка умовете на двамата чиновници: чиновниците, просто казано, подлудяха и се скараха за нищо. Веднъж в разпален разговор, а може би и малко пийнали, Чичиков нарече другия чиновник попски син, а този, макар че наистина беше попски син, кой знае защо, се обиди жестоко и му отговори веднага силно и необикновено остро, именно така: „Не, лъжеш: аз съм статски съветник, а не попски син; ти си попски син!“ И след това прибави, за да го ухапе и още повече ядоса: „Да, тъй да знаеш!“ Макар че по този начин той му отплати хубаво, като обърна към него измислената от самия него дума, и макар че изразът: „Тъй да знаеш!“ можеше да бъде силен, но недоволен от това, той прати и таен донос против него. Ала разправят, че те и без туй имали свада за някаква си жена, свежа и здрава, като сочна ряпа, според израза на митническите чиновници; че имало дори подкупени хора, за да натупат някоя вечер нашия герой в тъмна уличка, но че двамата чиновници останали на пясъка и от женицата се възползувал някой си щабскапитан Шамшарев. Как е била работата всъщност — господ ги знае; нека по-добре читателят-любител, ако желае, да си я досъчини сам. Главното е, че тайните отношения с контрабандистите станаха явни. Статският съветник макар че сам пропадна, но поне провали и другаря си. Дадоха чиновниците под съд, конфискуваха, описаха всичко, каквото имаха, и всичко туй се струпа неочаквано като гръм над главите им. Те се свестиха като след упойка и с ужас видяха какво са направили. Статският съветник по руски обичай се пропи от мъка, но колежкият устоя. Той успя да поскрие част от париците си, колкото и остро да беше обонянието на началството, което бе дошло да води следствието: употреби всички тънки извъртания на ума си, вече много опитен, много добре познаващ хората: някъде подействува с приятна обноска, някъде с трогателна реч, някъде покади тамян, който в никой случай не поврежда на работата, някъде подвря парица, с една дума — нареди си работата поне тъй, че остана не с такова безчестие, както другарят му, и се изплъзна от углавния съд. Ала вече нито капитал, нито разни задгранични предмети — нищо не му остана: намериха се други любители за всичко туй. Останаха у него само десетина
